Всички се разбързаха.

„Шшшшш…“

Все същият сън, обогатен само с две-три нови незначителни подробности. Снегът беше порозовял, пропит с кръв. Нима идваше от него? Майчице! „Кой би повярвал, че старият пияница има толкова кръв в себе си?“

„Спускаха се по пистата за напреднали. Знаеше, че поне още един сезон би трябвало да стои само при начинаещите, защото тук наклонът е много по-голям, пък и цялата тази кръв по снега му действаше твърде зле, най-вече защото беше неговата.“

Той вдигна поглед, независимо от силната болка в главата и се смръзна. На проклетата писта имаше джип!

„Анмари крещеше: Спри Боби, Гард! Спри Боби!“

Само че нямаше защо да спира Боби, понеже това беше най-обикновен сън, станал му добър приятел през последните няколко седмици, също като внезапните изблици на музика в главата му. С една дума всичко бе сън, нямаше никакъв джип и никаква писта, той просто виждаше…

… джипа на алеята към къщата на Боби.

„А сега де! Сън ли беше или не?“

Не, не. Въпросът му по-скоро трябваше да бъде каква част от това, което вижда, е действителност.

Хромираната предница на джипа блесна в очите на Гардънър, той примижа и се пресегна към

„(щеките? не, не е сън, сега е лято и ти си в Хейвън)“

парапета на верандата. Вече си спомняше почти всичко — не много ясно, но достатъчно добре. Откакто се върна при Боби не бе имал никакви черни дупки в съзнанието, освен периодичната поява на музика в главата му. Боби беше отишла на погребение, а като се върнеше, щяха да подновят копаенето. Помнеше всичко, дори и излитането на часовниковата кула на кметството, дето му беше заприличала на някаква дебелогъза птица. Заповядайте, сър. Липси няма, с изключение на този пропуск тук, пред очите ми.

Той стоеше опрял ръце на парапета и наблюдаваше с размътен и кръвясал поглед джипа, въпреки заслепяващите го ярки отблясъци. Беше му съвсем ясно, че прилича на изпаднал бродяга от някой беден район на Ню Йорк. „А и се чувствам точно така, майка му стара“.

Онзи до шофьора се обърна и видя Гард. Беше голям като великаните от приказките. Освен това носеше тъмни очила, така че Гард не бе сигурен дали погледите им наистина се срещнаха. Май да, рече си той, макар и всъщност да му беше все едно. Такива като този ги надушваше безпогрешно, било като ветеран от поне петдесетина демонстрации и стачки, било като пияница, събуждал се неведнъж в отрезвителя.

„Даласката полиция най-после пристигна“, рече си Гардънър. Мисълта го ядоса, но едновременно с това му донесе и известно облекчение. Поне за момента.

„Ченге… Но какво ли прави в джипа? Виж му само главата, сигурно е по-едър и от къща. Явно сънувам“.

Джипът вървеше без да спира и след малко се скри от очите му. Гардънър не чуваше вече дори и рева на двигателя.

„Отиват към гората. Знаят, значи. Господи, дано само не са федерални агенти…“

Предишното му смайване отново се надигна и изтласка встрани моментното облекчение. Той видя как Тед Енергетика захвърля якето си върху останките от левитационната машина и казва: „Какви приспособления?“

После Гардънър се разяри.

ХЕЙ, БОБИ! НЯМА ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ ДА СЕ ПРИБЕРЕШ!, кресна той наум с всичка сила.

Внезапно от носа му рукна кръв, Гардънър залитна назад и с гримаса на отвращение започна да си търси носната кърпа. „Все ми е едно. Да става каквото ще. Нека Даласката полиция го намери, нека дори пипнат Боби и останалите от града. Особено компанията й. Онези, дето ги води посред нощ, когато мисли, че съм заспал. Същите, с които ходи в бараката“.

Досега това се бе случвало на два пъти, все около три сутринта. Боби явно предполагаше, че Гардънър спи дълбоко, поради комбинацията от тежка работа, много пиене и приспивателно. Таблетките валиум наистина намаляваха, ала Гардънър не ги вземаше, както смяташе Боби, а ги пускаше в тоалетната.

На него не му беше съвсем ясно защо прави така, нито знаеше защо излъга Боби за онова, което бе видял в неделя следобед. Всъщност фактът, че всяка вечер пускаше по таблетка валиум в тоалетната, не беше съвсем лъжа, понеже Боби никога не го попита направо какво прави с тези таблетки; тя просто гледаше намаляващото им количество и стигаше до погрешни изводи, които Гардънър не си даваше зор да коригира.

Както не си даде зор да й промени схващането и за непробудния му сън. А в действителност той страдаше от безсъние. Каквото и количество алкохол да погълнеше, Гардънър все не можеше да заспи. Обикновено лежеше в някакво полубудно състояние, при което заспиваше ли за малко, върху съзнанието му сякаш лягаха ивици сиво було, като непрани дамски чорапи.

Първият път, когато в ранните утринни часове Гардънър видя как фаровете окъпаха стената на гостната, той веднага стана и надзърна през прозореца. По алеята към къщата идваше огромен кадилак. Погледна си часовника и си рече: „Сигурно е мафията… Иначе кой друг би пристигнал в три сутринта вдън гори тилилейски, и то с кадилак?“

Само че после, когато някой запали лампата на верандата, Гардънър забеляза регистрационната табела на колата: КАЙЛ-1. А мафиозите едва ли си пишеха малките имена по колите.

Отвътре слязоха четирима мъже и една жена, към които се присъедини и Боби. Тя бе облечена, но боса. От мъжете Гардънър познаваше двама: Дик Алисън — шефа на пожарната команда и Кайл Арчинбърг — местен посредник при сделки с недвижими имоти и собственик на кадилака. Другите двама също му бяха бегло известни. А жената беше Хейзъл Маккрийди.

Те постояха малко и после Боби ги поведе към бараката отзад. Същата, с големия катинар на вратата.

Гардънър си рече: „Може би не е зле и аз да изляза, за да видя какво става“. Само че вместо това се върна в леглото. Изобщо не му се доближаваше до бараката. Боеше се от нея. Или от онова, което беше вътре.

Легна и се унесе в неспокойна дрямка.

На сутринта и от кадилака, и от гостите на Боби нямаше нито следа. А самата Боби изглеждаше много по-бодра и отпочинала, дори Гардънър не помнеше да я е виждал такава, откакто се беше върнал при нея. Затова лека-полека той започна да убеждава сам себе си, че всичко онова е било сън — не точно делириум тременс, ама нещо подобно — като духа, изплъзнал се от бутилката. Но преди четири нощи КАЙЛ-1 пристигна отново. Бяха същите хора, пак се срещнаха с Боби и отидоха в бараката.

Гард се отпусна в люлеещия се стол на Боби и заопипва за бутилката уиски, която си беше донесъл още сутринта. Намери я и бавно я надигна, отпи и усети как течният огън се разстила в стомаха му. Джипът вече изобщо не се чуваше, беше изчезнал като сън. А може би наистина бе сън. В момента всичко му се виждаше като сън. Какво се пееше в онази песен на Пол Саймън? „Мичиган го виждам като в сън“. Да, сър. Мичиган, странни кораби, закопани в земята, джипове чероки и среднощни кадилаци. Щом пиеш достатъчно, всичко се превръща в сън, нали?

„Ама не е така. Онези с кадилака бяха баш шефовете, дето ще поемат нещата в свои ръце. Като Даласката полиция. Като добрия Тед с неговите реактори. Какво им даваш, Боби? Как ги правиш по-печени и от местните гении? Старата Боби едва ли щеше да направи този номер, ама на Новата и Подобрена Боби не й пука. И какъв ли е отговорът на всичко това? Има ли такъв?“

— Всичките са гяволи! — внезапно кресна Гардънър, после глътна остатъка от уискито и захвърли бутилката в храстите. — Гяволи! — повтори той и припадна.

— Оня тип ни видя — отбеляза Буч, докато джипът прекосяваше градината по диагонал и мачкаше почти двуметровите стъбла на царевицата и слънчогледа.

— Все ми е едно — отвърна Ев, здраво сграбчил волана. Излязоха на другия край на градината и колелата на джипа вече газеха някакви тикви, които изглеждаха презрели, макар и да им беше още рано. Долнищата им бяха странно бледи, а отвътре розовееха неприятно, като човешка плът. — Ако досега не знаят къде се намираме, значи греша за всичко останало… виж! Не ти ли казах?