Двамата пламнаха като цепеници. След миг експлодира и олдсмобила, с три още неизплатени вноски.

Сега, когато писъците на Фриман Мос тъкмо бяха започнали да заглъхват в главите им, тяхното място бе заето от писъците на Анди и Айда Боузман. Нют и Дик ги изчакаха да спрат, с гримаси.

Най-после и те заглъхнаха.

Дик Алисън можеше да види напред други превозни средства, паркирани от двете страни на шосе 9, както и по средата. Франк Спрус се бе навел от прозореца на големия си камион-цистерна и гледаше нетърпеливо към Нют и Дик. Той/те усещаха другите — всички други — по този път, по останалите пътища; някои стояха насред полята, които бяха тръгнали да пресичат. Всички чакаха нещо… някакво решение.

Дик се обърна Нют.

Огън.

Да. Огън.

Можем ли да го спрем?

Настъпи кратко мислено мълчание, докато Нют разсъждаваше над това; Дик можеше да почувства желанието му просто да отхвърли тази мисъл и да продължи натам, където се намираше Гардънър. Онова, което искаше Дик, беше просто: той искаше да изкорми Джим Гардънър. Ала не това беше отговорът и те и двамата го знаеха… всички Хора от бараката, дори и Адли, го знаеха. Вече беше заложено твърде много. А Дик бе убеден, че Гардънър така и така ще си загуби вътрешностите, по един или по друг начин.

Да се пречи на томичукалата беше лоша идея. Това ги вбесяваше. Тази истина бе открита от много раси по други светове дълго преди настоящите събития в Хейвън.

И двамата с Нют погледнаха към обграденото с дървета поле, където бе катастрофирал Елт Баркър. Тревата и листата на дърветата се полюшваха — не много, но видимо се полюшваха под напора на вятър, който духаше от изток към запад. Недостатъчно силен бриз, за да бъде квалифициран дори като вятър… ала Дик смяташе, че дава признаци на усилване.

Да, можем да спрем огъня, отвърна най-накрая Нют.

Да спрем и огъня, и пияницата? Можем ли да бъдем сигурни в това?

След дълга, замислена пауза Нют стигна до отговора, който Дик вече бе подозирал.

Не знам дали ще можем и двамата. Знам за единия или другия, но не знам дали ще можем двамата.

Тогава ще оставим огъня да гори засега ще

го оставим да гори да добре

Корабът ще бъде наред корабът

няма да пострада и вятърът по начина по който вятърът духа

Те се спогледаха, усмихнати, когато мислите им потекоха заедно в момент на пълна, съзвучна хармония — един глас, един разум.

Огънят ще бъде между него и кораба. Той няма да може да стигне до кораба!

Всички хора по пътищата и полята, които слушаха този дует, леко си отдъхнаха. „Той няма да може да стигне до кораба.“

Още ли е в бараката?

Да.

Нют обърна изненаданото си, притеснено лице към Дик.

Какво, по дяволите, „прави“ там? Дали не си е наумил да развали нещо? С нещо да навреди на кораба?

Настана тишина; после гласът на Дик, не само към Нют Берингър, а към всички Хора от бараката, ясно и повелително:

СВЪРЖЕТЕ РАЗУМА СИ В МРЕЖА. СВЪРЖЕТЕ СЕ В МРЕЖА С НАС. ВСЕКИ КОЙТО МОЖЕ ДА СВЪРЖЕ РАЗУМА СИ С НАШИТЕ И ДА СЛУША. ОСЛУШВАЙТЕ СЕ ЗА ГАРДЪНЪР. СЛУШАЙТЕ.

Те се заслушаха. В горещата лятна тишина на ранния следобед, те слушаха. Недалеч от тях първите кълба пушек се заиздигаха към небето.

Гардънър ги „усети“, че слушат. По повърхността на мозъка му се появи ужасното чувство, че нещо пълзи. Невероятно беше, но се „случваше“. Той си помисли: „Сега разбирам как се чувстват уличните лампи, като ги наобиколят пеперудите.“

Старецът се раздвижи в резервоара си, опитвайки се да улови погледа на Гардънър. С погледа не успя, но хвана съзнанието му. Гардънър вдигна очи.

Няма значение, синко — те се опитват да разберат какво си намислил, ама не им обръщай внимание. Няма да навреди, ако разберат. Може дори да помогне. Да ги забави. Пусни мислите им. Те не се интересуват от Дейвид, а само от проклетия си кораб. Хайде, синко! Давай!

Гардънър стоеше пред трансформатора и държеше едната от слушалките в ръка. Не му се искаше да си я сложи. Чувстваше се като човек, който го е удрял ток някой определен контакт и той вече не иска изобщо да се докосне до него.

Наистина ли трябва да си сложа тази проклетия? Преди надписът на екрана се смени само от мисълта ми.

Да, и това е всичко, което „можеш“ да направиш. Трябва да си я сложиш, синко. Съжалявам.

Невероятно, клепачите на Гардънър отново натежаваха. Трябваше насила да ги държи отворени.

Страх ме е, че ще ме убие, прати Гард мисълта си към стареца и зачака, с надеждата той да го опровергае. Но не последва нищо — само пълното с болка око гледаше към него, а съоръжението издаваше своето слабо „слъшшш-слъшшш-слъшшш“.

„Да, може да ме убие и той също го знае.“

Отвън долиташе слабото пукане на огъня.

Пърхащото усещане по повърхността на мозъка му престана. Пеперудките бяха отлетели.

Колебливо, Гардънър постави слушалката в ухото си.

Кайл и Хейзъл си отдъхнаха. Те се спогледаха. В очите им имаше идентичен — и много човешки — израз. Изразът на хора, открили, че нещо е прекалено хубаво, за да бъде истина.

Дейвид Браун? помисли невярвайки Кайл към Хейзъл. И ти ли това

долових да той се опитва да спаси хлапето да

да го върне обратно

да го върне от Алтаир-4

Тогава, като за миг изскочи от мрежата, прозвуча развълнуваният и пълен с триумф глас на Дик Алисън:

ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ! ЗНАЕХ СИ, че това хлапе ще влезе в работа!

Отначало Гардънър не усети абсолютно нищо. Той започна да се отпуска, отново на ръба на дрямката. После болката се стовари с едно-единствено ужасно изхрущяване, разрушителен удрящ прът, който искаше да разцепи главата му.

„Не!“ изкрещя той. Ръцете му литнаха към слепоочията; заблъскаха по тях. „Не, Господи, не, прекалено силно боли, Боже Господи, не!“

Движи се заедно с болката, синко, опитай се да я яхнеш!

„Не мога не мога О ГОСПОДИ НАКАРАЙ Я ДА СПРЕ!“

В сравнение с тази болка счупеният му глезен изглеждаше като ухапване от комар. Той едва съзнаваше, че от носа му тече кръв, а устата му е пълна с нея.

ДВИЖИ СЕ С НЕЯ, СИНКО!

Болката леко се отдръпна. Тя беше заменена с друго усещане. Това ново усещане беше ужасно, ужасно и ужасяващо.

Веднъж, докато беше в колежа, той бе участвал в нещо наречено Голямото макдоналдово надяждане. Петима юнаци бяха заслужили титлата „шампиони по ядене“. Гард беше шампиона на Делта Тау Делта. Той бе стигнал до шестия си Голям Мак — без дори да се е доближил до евентуалното общо количество на победителя в състезанието — и изведнъж беше усетил, че е съвсем на ръба на пълно физическо претоварване. През целия си живот не бе изпитвал подобно нещо. Общо погледнато, това беше дори интересно. Средната му част се чувстваше като пред буря от храна. Не изпитваше желание да повърне, състоянието му не можеше да се опише просто с думата гадене. Той видя стомаха си като огромен, неподвижен дирижабъл, който лежи издут насред спокойния въздух. Струваше му се, че може да долови святкането на червени лампички в някаква мислена контролна кула, докато различни системи се опитват да се справят с ненормалния товар месо, хляб и сос. Тогава не повърна. Оправи се с разходки. Много бавно, преодоля претоварването с ходене. Четири часа се бе чувствал като подобие на илюстрация с Туидълдум и Туидълди, с разтеглен и гладък корем, ужасно готов да се пръсне.

Сега „мозъкът“ му се чувстваше по този начин и Джим Гардънър разбра — с хладнокръвието и здравия разум на цирков изпълнител на трапец, който не използва предпазна мрежа, — че е бил наистина на косъм от смъртта. Но имаше и едно друго чувство, което не можеше да се сравни с нищо и той за първи път разбра изцяло същността на томичукалата — какво ги движеше; какво ги тласкаше напред.

Въпреки болката, която само се бе отдръпнала, а не беше изчезнала и въпреки ужасното гладко усещане сякаш бе натъпкан като питон, погълнал дете, част от него се „наслаждаваше“ на това. То бе като наркотик — невероятно силен наркотик. Чувстваше мозъка си като двигателя на най-мощния създаван някога проклет крайслер, работещ на пълна газ и чакащ само да включи на скорост, за да потегли.