Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

— Те вършат работа — отвърна Гардънър.

Да, съгласи се Боби. Вършат. Тя дори имала смътна представа „как“ го правят — на принцип, който можел да бъде наречен „сливане на деформирани молекули“. Той бил неатомен, напълно чист. Телепатичната пишеща машина, бе казала тя, използвала сливането на деформираните молекули като източник на енергия, но действителния й принцип на работа бил много по-сложен и Боби не го разбирала. Вътре имало енергиен пакет, който щом заработел, започвал да излъчва светлина, ала нищо друго не й било ясно.

— Ти само докарай тука купчина учени от Управлението за национална безопасност или от Арсенала и те сигурно ще разглобят всичко за по-малко от шест часа — рече Андерсън. — Ще се разхождат наоколо с вида на хора, които току-що някой е ритнал по топките и ще се питат един друг как, по дяволите, е възможно досега да не са се сетили за такива елементарни принципи. И знаеш ли какво ще стане после?

Гардънър сериозно се замисли над това, навел глава, стиснал с една ръка кутията бира, която Боби му беше дала, а с другата притиснал челото си и изведнъж се озова отново на онова ужасно събиране, заслушан как Тед Енергетика защитава централата „Ирокез“, която дори в този момент се зареждаше с ядрени касети: „Ала дадем ли им онова, което искат, само след около месец ще се обърнат на сто и осемдесет градуса и ще започнат да пискат, че не могат да си използват сешоарите или ще открият, че миксерите им няма да пожелаят да работят, когато рекат да си забъркат порция вегетарианска храна.“ Той се видя как отвежда Тед Енергетика до бюфета на Арбърг — видя го толкова ясно, като че ли се бе случило… по дяволите, като че ли се случваше „в този миг“. На масата, между пържените картофки и купата сурови зеленчуци, се намираше една от измишльотините на Боби. Батериите бяха свързани към разпределително табло; а то от своя страна беше закачено към обикновен стенен ключ от вида, който може да се намери във всеки електричарски магазин за един, два долара. Гардънър се видя как завърта този ключ и изведнъж всичко върху масата — картофките, суровите зеленчуци, сосиерата с петте различни вида сос, останките от студените ордьоври и скелета на пилето, подносите, питиетата — всичко се вдигна на трийсет сантиметра във въздуха и после просто остана там, хвърляйки декоративни сенки върху бялата ленена покривка. Тед Енергетика погледа малко, средно обезпокоен. После помете с ръка измишльотината от масата. Жиците се скъсаха. Батериите се търкулнаха и изпопадаха. Всичко с трясък се стовари обратно на масата, чашите се разсипаха, подносите се преобърнаха и фасовете се разпиляха. Тед си свали спортното сако и покри останките от устройството, както човек покрива трупа на сгазено върху шосето животно. Приключил с това, той се обърна към малкото си задържана аудитория и продължи да говори. „Тези хора си мислят, че могат да карат с техните торти и яденето им вечно. Те приемат, че винаги ще има възможност за връщане назад. Но грешат. Няма никакво връщане. Всичко е съвсем просто: атомни централи или нищо.“ Гардънър се чу как крещи от ярост, която, за разнообразие, беше напълно трезва: „Ами това, което току-що счупи? Какво ще кажеш за него?“ Тед се наведе и повдигна спортното си сако с грацията на фокусник, размахващ пелерината си пред омагьосаната публика. Под него нямаше нищо, като се изключат няколко пържени картофчета. Нито следа от устройството. Абсолютно никаква следа. „Какво да кажа за какво «нещо»?“ попита Тед Енергетика, като гледаше право в Гардънър с израз на симпатия, примесена с щедра порция презрение. Той се обърна към публиката си. „Някой да вижда тук нещо?… Не,“ отговарят те в хор, като декламиращи деца: Арбърг, Патриша Маккардъл, всички останали; дори младият барман и Рон Къмингс декламират с другите. „Не, не виждаме нищо, не виждаме абсолютно нищо, Тед, съвсем нищо, ти си прав, Тед, или атомните централи, или нищо.“ Тед се усмихва. „И да знаете, че следващото, което ще почне да ни разправя, ще са разни врели-некипели за чудодейното хапче, дето можеш да го сложиш в резервоара и цял ден да караш колата си с него.“ Тед Енергетика започва да се смее. Останалите се присъединяват към него. Всички му се смеят.

Гардънър вдигна глава и обърна агонизиращ поглед към Боби Андерсън.

— Мислиш, че те ще… какво? Ще потулят всичко?

— А ти не мислиш ли? — И след малко, с много нежен глас, Андерсън го подкани: — Гард?

— Да — отвърна Гардънър след дълго време и за момент малко му оставаше да избухне в сълзи. — Да, разбира се. Разбира се, че ще го направят.

10

Сега той седеше върху един пън в задния двор на Боби, без да има и най-малката представа, че в тила му е насочена заредена ловна пушка.

Седеше и си мислеше за въображаемото преиграване на събирането. Всичко бе толкова ужасно и така напълно очевидно, та реши, че можеше да му бъде простено времето, което му бе отнело да го види и възприеме. Корабът в земята не можеше да бъде разглеждан само спрямо благополучието на Боби или на градчето Хейвън. Независимо какво представляваше или какво бе извършил с Боби или някой друг от непосредствената околност, цялостното разпореждане с кораба в земята трябваше да се разглежда в зависимост от „световното“ благополучие. Гардънър бе участвал в десетки комитети, чиито цели се простираха от възможното до съвсем налудничавото. Той бе участвал в демонстрации, беше давал повече, отколкото можеше да си позволи, в помощ за плащането на реклами във вестниците в две безуспешни кампании за затварянето на мейнския „Янки“ чрез референдум; като студент в колежа бе протестирал срещу намесата на Щатите във Виетнам; членуваше в Гринпийс; подкрепяше Националната екологична асоциация. По какви ли не начини се бе опитвал да спомогне за световното благополучие, но усилията му, макар и в резултат на самостоятелно мислене, винаги бяха изразявани от името на някаква групировка. Сега…

„От теб зависи, Гард, приятелче. Само от теб.“ Той въздъхна. Прозвуча сякаш изхлипа. „Поръчай тези прекрасни промени, бели момко… добре. Но първо си задай въпроса кой «иска» светът да се промени? Гладните, болните, бездомните, нали? Родителите на онези деца в Африка, с големите кореми и умиращите очи. Черните в Южна Африка. Организацията за освобождение на Палестина. А дали Тед Енергетика иска една голяма порция прекрасни промени? Прехапи си езика! Нито Тед, нито съветското политбюро, нито президентът на Съединените щати, нито Седемте сестри, нито Ксерокс, нито Бари Манилоу.“

О, не, не и големите клечки, не и хората с истинска власт, онези, които управляват машината Статукво. Техният девиз е: „Разкарай прекрасното далеч от очите ми.“

Имаше време, когато и за миг не би се поколебал и това време не беше чак толкова далече в миналото. Боби нямаше да се нуждае от никакви аргументи: самият Гард щеше да е човека, който да удря коня, докато сърцето му се пръсне… само че и той щеше да се впрегне там, за да тегли заедно с него. Тук, най-после, се откриваше източник на чиста енергия, толкова изобилна и лесна за произвеждане, че можеше да се сметне за безплатна. До шест месеца всеки ядрен реактор в Съединените щати щеше да бъде спрян окончателно. До една година — всички реактори в света. Евтина енергия. Евтин транспорт. Пътуванията към други планети и дори други звездни системи изглеждаха възможни — в края на краищата корабът на Боби бе долетял до Хейвън, щата Мейн, от космоса. Той беше, всъщност — ако обичате, туш, маестро — ОТГОВОРЪТ НА ВСИЧКО.

„Дали има оръжия на борда на този кораб, как мислиш?“

Той тъкмо бе смятал да зададе на Боби този въпрос, когато нещо го спря. Оръжия? Възможно е. И щом Боби е способна да получи достатъчно от тази останала необяснена „сила“, за да сътвори телепатична пишеща машина, дали би могла и да създаде нещо, напомнящо с вида си за смайващия пистолет на Флеш Гордън, което освен това и да работи? Или пък дезинтегратор? Или въртящ се лъч? Нещо, което вместо да гърми или фучи, просто да превръща хората в купчини димяща пепел? Не е изключено. А в такъв случай няма ли и някои от хипотетичните учени на Боби да „приспособят“ неща, като бойлера на Боби или преустроения двигател на тракторчето в друго, което би допринесло съществено да се навреди на хората. Със сигурност. В края на краищата много преди дори да е било помислено за тостери, сешоари и подово отопление, щатът Ню Йорк вече е използвал електричеството, за да пържи убийци в „Синг Синг“.

54
{"b":"283564","o":1}