Но не и Андерсън.

Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да направи три опита, преди да улучи с ключа отвора за запалването. После освободи скоростния лост и задави мотора. Пикапът шевролет рязко подскочи и Питър се прекатури от седалката върху пода. Той отправи към Андерсън укорителен гончевски поглед (макар всички кучета да са способни на укорителни погледи, само гончетата изглежда са достигнали майсторство в този многострадален израз). „Кой, викаш, ти е дал книжка, Боби?“ сякаш казваше изражението му. „Сиърс и Роубък?“ После кучето пак се изкатери върху седалката. На Андерсън вече й беше трудно да повярва, че само преди пет минути Питър се бе зъбил и ръмжал като зъл пес, какъвто никога не се бе показвал преди, очевидно готов да изпохапе всичко живо. „И онова изражение, което…“ но съзнанието й приключи темата, преди да е стигнало по-далеч.

Тя отново запали и тръгна да излиза от паркинга. Като мина покрай сградата — ВЕТЕРИНАРНА КЛИНИКА ОГЪСТА, пишеше на чистичката табела — Андерсън си отвори прозореца. Няколко излайвания и джафкания. Нищо извън обичайното.

Бяха спрели.

И не само те бяха спрели, помисли си Андерсън. Макар че не можеше да бъде напълно сигурна, смяташе, че и мензисът й е спрял. Ако беше така, то какво по-добро избавление от тая напаст.

Да го кажем като хората.

Боби не искаше — или не можеше — да чака, докато се прибере, за да изпие питието, което си бе обещала. Точно на излизане от град Огъста имаше крайпътно заведение с очарователното име „Бар и грил ПРОПИЛЯНАТА ДЪЛГА НЕДЕЛЯ“.

Андерсън спря между някакво старо комби и един трактор, към който беше прикачена мръсна брана с изкривени зъбци. По-надолу се намираше голям стар буик с конско ремарке. Съвсем преднамерено не беше спряла до него.

— Остани тук — нареди тя и Питър, сега свит на кълбо върху седалката, я изгледа с погледа „Защо ли пък бих тръгнал някъде с теб? Само за да можеш още малко да ме задушаваш с тази глупава каишка ли?“

В „Пропиляната дълга неделя“ беше тъмно и почти празно в сряда следобед, а леко осветеният дансинг приличаше на пещера. Помещението вонеше на прокиснала бира. Барманът, „едновременно“ и сервитьор, се приближи и каза:

— Здрасти, кукло. Чилито ни е страхотно. Имаме и…

— Искам „Къти Старк“ — поръча Андерсън. — Двойно. Без сода.

— Винаги ли пиеш като мъж?

— Обикновено използвам чаша — отвърна Андерсън, съвсем ненужна заядливост, но се чувстваше страшно уморена… и изтерзана до мозъка на костите. Тя отиде до тоалетната да си смени превръзката и наистина сложи върху дъното на пликчетата си една от малките, които носеше в чантата, просто като предпазна мярка… Ала това действително беше само предпазна мярка, което бе облекчение. Изглежда основното се бе изтекло и за този месец.

Тя се върна на мястото си в по-добро настроение отпреди и се почувства още по-добре като погълна половината от уискито си.

— Вижте, наистина нямах намерение да ви обидя — каза барманът. — На човек му става самотно тук следобед. Щом влезе непознат и устата ми просто сама се раздрънква.

— Вината е в мен — рече Андерсън. — Днес не беше най-хубавият ден в живота ми.

Тя довърши питието си и въздъхна.

— Искате ли още едно, госпожице?

„Май кукло ми харесваше повече“, помисли си Андерсън и поклати глава.

— Ще изпия обаче чаша мляко. Иначе цял следобед ще имам киселини.

Барманът й донесе млякото. Андерсън отпи и се зачуди какво бе станало при ветеринаря. Отговорът дойде бързо и лесно: не знаеше.

„Но ще ти кажа какво се случи, когато го доведе“, помисли си тя. „Нищо.“

Умът й се залови за това. Чакалнята беше почти толкова пълна, когато въведе Питър вътре, колкото и когато го издърпваше насила навън, само дето първия път не бе настъпила такава лудница. В помещението не цареше тишина — животни от различни видове и породи, много от тях от край време и по природа противници, не допринасят за създаването на атмосфера като в читалня, когато се съберат заедно, но всичко беше нормално. Сега, под успокоителното въздействие на алкохола, Андерсън си припомни как бе влязъл мъжът с монтьорския комбинезон, придружен от боксера. Боксерът беше погледнал Питър. Питър му бе върнал погледа кротко. Нищо драматично.

Тогава?

„Тогава изпивай си млякото, прибирай се вкъщи и забрави всичко.“

„Добре. Ами нещото в гората? И него ли да забравя?“

Вместо отговор, нахлу гласът на дядо й: „Между другото, Боби, как въздейства на «теб» това чудо? Мислила ли си по този въпрос?“

Не, не беше мислила.

И сега, като го направи, се изкуши да си поръча още едно уиски… само че след още едно, дори единично, щеше да се напие, а дали действително искаше да виси в този огромен хамбар рано следобед, да се напива сама и да чака неизбежния някой (може би самият барман) да се завърти и да попита какво прави такова хубаво момиче като нея на място като това?

Тя остави пет долара на бара и барманът й махна. На излизане забеляза телефонен автомат. Указателят беше мръсен, с оръфани краища и миришеше на бърбън, но поне още беше там. Андерсън пусна двайсет цента, стисна слушалката между ухото и рамото си, докато прелистваше буквата „В“ от жълтите страници и се обади в клиниката на Етъридж. Госпожа Олдън звучеше съвсем спокойно. Зад нея се чуваше лаят на едно куче. Едно.

— Не исках да си помислите, че съм се измъкнала — каза Андерсън. — Утре ще ви изпратя и каишката по пощата.

— Няма нищо, госпожице Андерсън. След всичките тези години, през които идвате при нас, вие сте последния човек, за когото бихме се притеснили, че ще ни излъже. Колкото до каишките, тук имаме цял шкаф пълен с тях.

— За известно време като че ли всичко се обърка при вас.

— Боже, страшно беше! Наложи са да повикаме линейка за госпожа Пъркинс. Не мисля, че беше толкова зле — ще има нужда от няколко шева, разбира се, ама много от хората, на които трябва да им се направят шевове, отиват при доктора на собствените си крака. — Тя понижи леко глас, доверявайки на Андерсън нещо, което сигурно не би казала на някой мъж. — Слава Богу, че я ухапа собственото й куче. Тя е от тези жени, които започват да заплашват със съд, дори ако само им събориш шапката.

— Имате ли представа какво може да е предизвикало всичко това?

— Не… както и доктор Етъридж. Може би горещината след дъждовете. Доктор Етъридж каза, че веднъж на един конгрес чул за някакъв подобен случай. Ветеринарка от Калифорния твърдяла, че всички животни в нейната клиника направо, както тя се изразила, „свирепо побеснели“ точно преди последното голямо земетресение там.

— Така ли?

— Миналата година имаше земетресение в Мейн — продължи госпожа Олдън. — Надявам се да няма друго. Тази ядрена централа в Уискасет е прекалено близо, за да се чувства човек спокоен.

„Само питай Гард“, помисли си Боби. Тя благодари пак и затвори.

Андерсън се върна при пикапа. Питър спеше. Той отвори очи, когато тя се качи, после пак ги затвори. Муцуната му лежеше върху лапите. Сивият й цвят се стопяваше. Нямаше спор по този въпрос; изобщо нямаше спор.

„Между другото, Боби, как въздейства на «теб» това чудо?“

„Млъквай, дядо.“

Тя подкара към къщи. И след като се подкрепи с втори скоч — този път слаб — Андерсън влезе в банята и застана пред огледалото. Първо разучи лицето си, а после прокара пръсти през косата си, като я повдигаше и пак я оставяше да падне.

Сивото си беше още там… всичко, което се бе появило до този момент, поне доколкото можеше да си го спомни.

Никога не бе мислила, че ще се радва да види сиво в косата си, но сега беше доволна. В известен смисъл.

Рано вечерта на запад бяха започнали да се събират тъмни облаци и след мръкване прозвучаха и гръмотевици. Дъждовете пак щяха да се върнат, изглежда, поне за една нощ. Андерсън знаеше, че тази вечер Питър няма да си покаже носа навън, освен за най-належащите кучешки нужди; още от малко гончето изпадаше в панически ужас при гръмотевични бури.