И сред цялата тази чуждоземна пустош лежеше неговият дундест четиригодишен брат с късите си панталонки и фанелката с надписа „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. Дейвид протягаше ръце към гърлото си и се опитваше да диша безкислородната атмосфера на една планета, която се намираше на милиарди светлинни години от родния дом. Хили виждаше как братчето му се дави и посинява, а по устните и ноктите му вече се образува смъртоносна скреж. После…

Тук обаче паниката най-сетне напълно го облада.

Той захвърли чаршафа, под който трябваше да се намира Дейвид, и прекатури щайгата, прикриваща тайнственото устройство. Почна бясно да рита педала и запищя. Едва след като майка му изтича при него, Хили изведнъж осъзна, че не само пищи, но и крещи несвързано:

— Всичките войничета! — викаше той. — Всичките! Все за тебе! Завинаги! Кълна се!

А после дойде и зловещата фраза:

„— Върни се, Дейвид! Ела си! Моля те!“

— Господи! — ахна Мари. — Какво говори това дете?

Брайънт сграбчи сина си за раменете и го извъртя към себе си.

— Къде е Дейвид? Къде отиде Дейвид?

Но Хили вече бе припаднал и на практика така и не се върна повече в пълно съзнание. Малко след това над стотина мъже и жени, сред които бяха и Боби и Гард, навлязоха в гората от другата страна на шосето и започнаха да търсят Дейвид, братчето на Хили.

Ако го бяха попитали, Хили вероятно би им казал, че според него, те го търсят твърде близо до къщата.

„Прекалено“ близо.

Към осем вечерта на 24 юли, една седмица след изчезването на Дейвид Браун, полицаят Бентън Роудс излизаше от Хейвън, седнал зад волана на служебната кола. Заедно с него беше и Питър Габънс, известен сред колегите си с прякора Джингълс. Мръкваше се и здрачът изпепеляваше всичко наоколо. Придаваше му някаква метафорична саждена окраска, която разбира се нямаше нищо общо с истинското пепелище, занимаващо в момента мисълта на полицаите. Роудс непрекъснато си представяше откъснатата ръка, защото мигновено бе познал чия е тя. Господи!

„Престани да мислиш за това!“ заповяда си той.

„Добре“, кимна съзнанието му и продължи да изтласква на преден план ръката.

— Опитай пак да се свържеш по радиото — гласно рече Роудс. — Предполагам, че смущенията по трасето се дължат на проклетия параболичен отражател, дето наскоро го монтираха в Троя.

— Ясно — кимна Джингълс и взе микрофона. — Патрул 16 вика централата. Чуваш ли ме, Тъг? Приемам.

Той отпусна бутона и двамата се вслушаха. От радиостанцията обаче се чуваха само някакви особени смущения, подобни на далечни гласове на призраци.

— Да пробвам ли пак? — запита Джингълс.

— Няма смисъл. След малко ще излезем от обхвата на отражателя и тогава ще видим.

Движеха се по шосе 3 към Дери. Бент караше с около сто километра в час и беше пуснал бурканите да се въртят. Интересно какво ли ставаше с другите патрулни коли? Досега в района на Хейвън никога не бяха имали проблеми с радиовръзката, дори точно обратното: радиочестотите към и от градчето бяха толкова чисти, че чак изглеждаха някак странно зловещи. Само че тази вечер в Хейвън очевидно ставаха и други странни неща.

„Вярно е“, рече си той. „Пък и човек няма как да сбърка полицейския пръстен, дори и когато е на женска ръка. Сухожилията й висяха като от агнешки бут в месарницата. Боже, каква гледка беше тази откъсната ръка…“

„Стига! Стига толкова, по дяволите!“

„Добре, добре. Бях забравил, че не желая да мисля повече за това. Като някакво парче печено месо, нали? А и цялата тази кръв!“

„Ясно, преставам. Знам, че ще полудея, ако продължавам да мисля за ръката, но не виждам как бих могъл да мисля за нещо друго. Ръката и китката й бяха ужасна гледка, по-жестока от всичко, което съм виждал при пътно-транспортни произшествия, но какво да кажа за останалите неща? Откъснатите глави, очите, краката… Експлозията сигурно е била страхотна…“

— Къде ли е втората патрулна кола? — неспокойно запита Джингълс.

— Не знам.

Но като ги намереха, щеше да им даде да разберат.

„Имам гатанка за вас, момчета“, смяташе да им каже. „Станала е експлозия и мястото е пълно с осакатени тела, но има само един смъртен случай. Как бихте обяснили този факт? Освен това какво ще кажете за обстоятелството, че след експлозията на нафтовата отоплителна инсталация в кметството единствената щета е отнесената от взрива кула с часовника? И най-сетне, защо онзи тип Берингър, председателят на общинските съветници, не можа да идентифицира трупа, след като дори аз знаех чий е? Предавате ли се?“

Беше покрил откъснатата ръка с някакво одеяло. С останалите части и парчета от тела не знаеше какво да прави, пък и те не му се струваха толкова важни. Но, виж, ръката на Рут просто трябваше да я покрие.

Всичко това ставаше на тротоара в центъра на Хейвън, докато оня идиот Алисън — шефът на пожарната команда — стоеше и се хилеше глупаво, сякаш присъстваше на тържествен обяд, а не на оглед на местопроизшествието след експлозия, довела до смъртта на една чудесна жена. Цялата работа беше пълна лудост. Абсолютна.

На Питър Габънс му викаха Джингълс, тъй като имаше дълбок и плътен глас като на актьора Анди Девайн, а Джингълс беше едно от неговите превъплъщения в някакъв стар сериен телевизионен уестърн. Когато Габънс се премести от Джорджия и постъпи на работа в тукашната полиция, диспечерът Тъг Елъндър започна да му вика Джингълс и прякорът му така си и остана. Сега обаче Джингълс изведнъж се обади с висок и задавен глас, който нямаше нищо общо с гласа на филмовия герой:

— Спри за малко, Бент. Повдига ми се.

Роудс бързо отби и спря така, че колата поднесе и почти хлътна в крайпътната канавка. Слава Богу, че Габънс беше първият, който не издържа.

Джингълс изскочи от дясната врата, а Бент го последва от лявата. На фона на синкавата светлина от въртящите се буркани на полицейския автомобил двамата повърнаха всичко, което имаха в стомасите си. После Бент отпаднало се облегна на колата и си избърса устата с опакото на ръката. Откъм треволяка от другата страна се чуваше, че партньорът му продължава да повръща. Той вдигна лице към небето и мислено поблагодари на слабия освежителен ветрец.

— Сега съм малко по-добре — обади се Джингълс. — Благодаря ти, Бент.

Бентън извърна глава към него. Очите на Джингълс изглеждаха като тъмни дупки. Приличаше на човек, който непрекъснато обработва наличната информация и все не успява да стигне до някакъв логичен извод.

— Какво става в Хейвън? — запита Бент.

— Не видя ли? Часовниковата кула на кметството им е литнала като ракета.

— Че как може от експлозия в сутерена на сградата да пострада само кулата?

— Не знам.

— По дяволите! — Бент се опита да плюне, но не можа. — А ти самият вярваш ли в тази версия? Посред юли месец да избухне отоплителна инсталация и да отнесе само кулата?

— Не. Има нещо гнило.

— Точно така. Цялата работа вони до небесата. — Бент помълча малко и добави: — Кажи ми, Джингълс, не усещаш ли, че там става нещо странно?

— Може — предпазливо отвърна Джингълс. — Може и да усещам нещо.

— Какво?

— Не знам — каза Джингълс.

В гласа му се долавяха някакви неравни нотки и той говореше на пресекулки като малко дете, което всеки момент ще се разплаче. Над тях по нощното небе вече блещукаха милиони звезди, а омайната лятна тишина ехтеше от песента на щурците.

— Не знам — продължи Джингълс, — ама се радвам, че се измъкнах оттам…

На него, разбира се, му беше съвсем ясно, че вероятно още на другия ден ще трябва да се върне в Хейвън, за да помогне в разчистването и разследването. Изведнъж той наистина се разплака.

След малко те се качиха в колата и продължиха. По небето вече нямаше никакви остатъци от дневна светлина. Слава Богу, рече си Бент, защото хич не му се щеше да вижда лицето на Джингълс… нито искаше Джингълс да вижда неговото.