Гардънър не можеше да проумее защо й е притрябвал на Боби звънец с вграден микрочип, който позволява на собственика да програмира различна песен, когато му се прииска — да не би да си е мислила, че Джо Полсън ще умира да слуша „Мелодията на Лара“, когато идва да й донесе някаква пратка? Но това не беше всичко. Гардънър можеше да разбере поне „употребата“ на Сребърногласен цифров звънец, ако не подбудите на Боби да си го монтира. Ала тя изглежда се бе заела да го „изменя“ по някакъв начин — на практика да го свързва с частите на радиоточка с размерите на малък куфар.

Шест жици — четири тънки и две умерено дебели — се проточваха между радиото (неговото упътване също беше старателно забодено за масата) и отворените вътрешности на Сребърногласния.

Гардънър погледа известно време всичко това и продължи нататък.

„Нервно разстройство. Тя е получила някакъв много странен вид нервно разстройство. От вида, който особено би се харесал на Пат Съмерал1“ (1. Известен изобретател — Б. пр.)

Попадна на още нещо, което разпозна — приспособление за отплителна инсталация наречено възвращач. То се свързва към комина и предназначението му е да връща част от топлината, която иначе се губи. Беше нещо, което Боби би могла да види по каталозите или в железарския магазин на Огъста и някой да я увещава да го купи. Но тя никога не би го направила, защото това би означавало, че ще трябва да го монтира.

Ала сега очевидно го „беше“ купила и монтирала.

„Не можеш да кажеш, че е получила нервно разстройство и «това е всичко», защото когато някой с истинско творческо въображение го удари дамлата, рядко случаят опира просто до «това е всичко». Перколясването сигурно никога не е хубаво, но когато някой като Боби мине границата, то може да се окаже и доста смайващо. Само погледни тези говна.“

„Вярваш ли си?“

„Да, вярвам си. Не искам да кажа, че творческите натури са по-фини или чувствителни и следователно получават по-фини и чувствителни нервни разстройства — тези дивотии можете да ги оставите за почитателите на Силвия Плат. Просто творческите натури получават и творчески нервни разстройства. Ако не ти се вярва, пак повтарям: «погледни» тези говна.“

В дъното се намираше бойлерът, бяла цилиндрична грамада, долепена до дясната стена. Той „изглеждаше“ същия, но…

Гардънър се приближи, с желание да открие как Боби го бе спретнала така радикално.

„Обхванала я е някаква щура мания за подобрения из къщата. И най-смахнатото е, че май не прави разлика между неща като поправяне на бойлера и преустройство на звънци. Нови перила. Прясна пръст, докарана и утъпкана върху пода на мазето. Бог знае още какво. Нищо чудно, че е изтощена. И, само между другото, Гард, откъде Боби е разбрала «как» да свърши всички тези неща? Ако е използвала курс чрез кореспонденция на «Популярна механика», трябва наистина здравата да е зубрила.“

Първоначалните му шок и изненада от попадането на тази смахната работилница в мазето на Боби започваха да се превръщат в задълбочаващо се безпокойство. По масата той видя не само доказателства за вманиачено поведение — купища съоръжения, организирани твърде старателно, упътвания, забодени по всичките си четири краища, — които го бяха разтревожили. Нито доказателствата за маниакалност в очевидната неспособност на Боби да прави разлика между имащи стойност и напълно безсмислени подобрения („очевидно“ безсмислени, поправи се Гардънър).

Онова, от което го побиваха тръпки, беше мисълта — поне „опитите“ му да мисли за това — за огромните, „разточителни“ количества енергия, изразходвани тук. За да се направят само нещата, които бе видял до този момент, Боби трябва да е горяла като факла. Имаше проекти като флуоресцентното осветление, които вече бяха завършени. Други още бяха в процес на изпълнение. Освен това трябва да е ходила и до Огъста, за да се снабди с всички тези инструменти, жици и батерии. „Плюс докарването на прясна пръст, с която да смени старата. Не го пропускай.“

Какво може да я е накарало да направи всичко това?

Гардънър не знаеше, не му се искаше да си представя Боби тук, търчаща напред-назад, работеща по два различни проекта „направи си сам“ едновременно, или по пет или десет. Образът беше прекалено ясен. Боби, с навити ръкави на ризата и разкопчани горни три копчета, със стичащи се между гърдите й капчици пот, с коса, небрежно захваната в конска опашка, горящи очи и бледо лице, като се изключат двете трескави червени петна, по едно на всяка буза. Боби, с вид на полудяла Госпожица Вещица, която става все по-мършава, докато завива бурми, стяга болтове, прокарва жици, докарва пръст, стои на подвижната стълба, протегната назад като балерина, със стичаща се по лицето й пот и изпъкнали по врата й жили, как окача новите лампи. А, и докато говорим за това, не забравяй как Боби поставя новата електрическа инсталация и поправя бойлера.

Гардънър докосна емайлираната му повърхност и бързо си дръпна ръката. Той само „изглеждаше“ непроменен. Беше адски горещ. Гард приклекна и отвори капака в основата на бойлера.

И в този миг всъщност Гардънър „наистина“ напусна реалността.

Преди бойлерът работеше с домакинска газ. Малките медни тръбички, които захранваха с газ пещта на бойлера, идваха от окачени зад къщата бутилки. Камионът по зареждането от „Дед ривър газ“ в Дери идваше веднъж в месеца и ги подменяше, ако имаха нужда от смяна — а те обикновено имаха, защото бойлерът беше и разточителен, освен че бе неефикасен… две неща, които по-често вървяха заедно, отколкото обратното, сега като се замислеше над това. Първото, което Гардънър забеляза, беше, че медните тръбички вече не бяха свързани с бойлера. Те висяха свободно зад него и краищата им бяха запушени с плат.

„Дявол да го вземе, как си топли тя водата?“ помисли той и тогава „действително“ погледна в отвора, след което напълно замръзна за момент.

Разумът му изглеждаше достатъчно ясен, да, но онова усещане за откъсване и носене се бе върнало — чувството за отделяне. Нашият Гард пак се понасяше нагоре, нагоре като сребърен, детски, пълен с хелий балон. Знаеше, че го е страх, ала съзнаването на този факт бе мъгляво, почти без значение, в сравнение с това мрачно чувство, което идваше като развързано от същността му. „Не, Гард. Господи!“ викаше от дълбините й един скръбен глас.

Спомни си как бе отишъл на панаира във Фрайбърг, когато беше малък, на не повече от десет. Влязоха в Огледалния лабиринт с майка му и вътре ги разделиха. Тогава за първи път бе изпитал това странно усещане за отделяне от самия себе си, за отплуване встрани или отгоре, извън физическото му тяло и физическия му (ако имаше такова нещо) разум. Можеше да „види“ майка си, о, да — пет майки, десет, „сто“ майки, някои ниски, други високи, някои дебели, други кльощави. В същото време виждаше и пет, десет, сто Гарда. Понякога някое от неговите отражения заставаше до нейното и той се протягаше, почти без да мисли, в очакване да докосне панталона й. Ала там се оказваше само празният въздух… или друго огледало.

Дълго време се бе лутал и предполагаше, че е изпитвал и паника, но „усещането“ не беше като при паника и, доколкото можеше да си спомни, никой не се бе „държал“ като че ли е бил в паника, когато накрая се беше измъкнал навън — след само петнайсет минути въртене, търсене, връщане и натъкване на бариери от чисто стъкло. Челото на майка му се бе смръщило за миг, после се бе прояснило. Това беше всичко. Ала той бе „изпаднал“ в паника, точно както усещаше, че става и сега: това чувство, че мозъкът ти се разпада на съставните си части, като някаква машина, която се разглобява при нулева гравитация.

„Случва се… но отминава. Почакай, Гард. Просто изчакай да премине.“

Затова той остана клекнал, загледан в отворената вътрешност на андерсъновия бойлер и зачака да му мине, както някога бе почакал краката му да го отведат на верния път и навън от онзи ужасен Огледален лабиринт на панаира във Фрайбърг.