Ала неприятностите си оставаха. Злата магия продължаваше да действа, сякаш вече нищо не можеше да я спре. Поне така си мислеше Рут и се питаше какво ли би станало, ако в Хейвън изпратят лекарски екип за масов преглед на цялото население. Дали биха установили недостиг на железни минерали у жените или оплешивяващи отпред мъже? Или подобрено зрение (особено периферното), плюс внезапна загуба на зъби? А защо не и хора със силно увеличен коефициент на интелигентност: толкова чувствителни, че — ха-ха! — чак могат да ти четат мислите?

В сряда през нощта Рут загуби още два зъба. Единия го намери на възглавницата си в четвъртък сутринта и той й се стори като някакво гротескно жертвоприношение на феята от приказките, а другият го нямаше никъде. Рут допусна, че го е глътнала насън, макар че й беше все едно какво е станало с него.

Маниакалната идея да взриви кметството вече се бе превърнала в нещо като отровен бръшлян, здраво обгърнал и обсебил цялото й съзнание. Гласчетата на куклите й го нашепваха като обезумели. В петък Рут направи последен опит да се измъкне от тяхната хватка.

Тя реши да напусне града: в крайна сметка той вече не беше нейният град. Според нея самият факт, че още не го бе напуснала, не можеше да означава нищо друго освен капан, заложен за нея от томичукалата и тя се бе хванала в него, също като Дейвид Браун, все едно беше заек.

Отначало си мислеше, че старият й додж няма да запали, защото те несъмнено щяха да са му направили нещо, но за нейно учудване колата й се оказа в ред.

После си рече, че явно няма да я пуснат да излезе от Хейвън и ще я спрат с безумните си усмивчици и безкрайните внушения „всички ние те обичаме, Рут“. Нищо подобно.

Тя подкара по главната улица и се насочи извън града. Седеше изправена и стискаше волана с побелели кокалчета на пръстите, на устните й бе застинала мрачна усмивка, а в главата й прелитаха

„(чичковите червенотиквеничковчета крал карл и кралица клара крали кларинети)“

скоропоговорки. Изведнъж усети как погледът й се извръща към часовниковата кула на кметството

„(сигналът Рут дай знак)“

„(експлозията)“

„(взриви я чак до Алтаир-4 Рут)“

и тя се стегна, за да не гледа натам. Идеята за взривяване на кметството, чрез което да привлече вниманието към ставащите в Хейвън неща, беше абсолютно налудничава. Все едно заради бълхата да подпалиш юргана.

Рут се почувства много по-добре, когато тухлената кула се скри от погледа й.

Тя излезе на шосето за Дери и настъпи педала на газта докрай (като се има предвид възрастта му старият й додж се движеше забележително бързо). Чувстваше се като човек, измъкнал се по случайност от бърлогата на кръвожадни лъвове, благодарение не толкова на собствените му усилия, колкото на чист късмет. Въпреки това обаче, докато градчето се отдалечаваше зад гърба й, Рут все още продължаваше да си мисли, че непременно ще започнат да я преследват.

Тя караше и непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, защото всеки момент очакваше появата на колите на преследвачите. Беше сигурна, че ще искат да я върнат обратно.

Твърде много я обичаха, за да я пуснат да си иде.

Но шосето отзад си оставаше пусто. Нямаше го нито Дик Алисън, подкарал едната от трите пожарни камионетки на градчето, нито Нют Берингър и старият му ментовозелен олдсмобил, нито Боби Тремейн със своя жълт додж чалънджър.

Рут наближи разделителната линия между общините на Хейвън и Албиън и подкара още по-бързо. Колкото повече се доближаваше до тази линия — за която основателно или не вече си мислеше, че е точката, отвъд която щеше да е спасена — толкова повече последните две седмици й се струваха като някакъв черен и уродлив кошмар.

„Няма да се върна. Няма“.

Кракът й все повече натежаваше върху педала на газта.

Изведнъж обаче в главата й изплува някакво предупреждение. Вероятно се дължеше на нещо, казано й някога от гласчетата, което подсъзнанието й бе запаметило. Нали от известно време насам мозъкът й се пълнеше с всякаква информация, както насън, така и наяве. Точно когато пред нея се появи табелата с надписа

кракът й отпусна газта и стъпи върху спирачката. Педалът хлътна почти докрай, преди да окаже някакво въздействие, защото през последните четири години никой не го беше регулирал. Рут свърна вдясно и отби върху банкета. Зад нея се вдигна облак прах, бял и сух като костено брашно. Вятърът отново бе престанал и въздухът около Хейвън пак беше замрял в предишната си неподвижност. Рут си рече, че вдигнатият от нея прахоляк вероятно няма скоро да се уталожи.

Сграбчила волана с две ръце тя седеше и се чудеше защо е спряла.

Чудеше се. Почти знаеше. Започваше

(„да «става»“)

да схваща. Да се досеща.

„Бариера? За това ли си мислиш? Че са поставили бариера на пътя, така ли? Че са превърнали целия Хейвън в мравуняк, върху който са сложили похлупак? Глупости, Рут! Пълни глупости!“

Само че си беше точно така. Доказваше го не само простата логика и опитът й, но и сетивата й също го долавяха. А докато седеше в купето и слушаше ленив джаз (от някаква студентска станция с малък обхват, излъчваща от Бъргенфилд, Ню Джързи) покрай нея мина камион пълен с пилета, най-вероятно на път към Дери. Миг по-късно в обратната посока профуча шевролетът на Нанси Вос. Отзад на бронята му имаше лепенка, на която пишеше „ПРОФЕСИОНАЛИСТИТЕ ИЗПОЛЗВАТ САМО ПРЕПОРЪЧАНА ПОЩА“.

Нанси изобщо не погледна към Рут, просто си караше по пътя. Очевидно отиваше в Огъста.

„Виждаш ли? Нищо не ги спира“, помисли си Рут.

„Така е“, рече някой в главата й. „Това за тях не важи, Рут. Важи само за тебе, за приятеля на Боби Андерсън и може би за още един-двама други. Ако не вярваш, опитай, за да видиш какво ще стане. Подкарай с осемдесет километра в час и само гледай как ще спреш. Иначе всички те обичаме и ще ни е много неприятно да наблюдаваме какво ще ти се случи, ама не сме в състояние да го предотвратим. Няма как“.

Вместо да подкара, тя излезе от колата и отиде до крайпътната табела на разделителната линия. Сянката й се мъкнеше по петите, а жаркото юлско слънце я удряше право в главата. Откъм къщата на Боби се дочуваше неясният, но неспирен грохот на машините. Пак копаеха. Ваканцията на Дейвид Браун свърши. Рут усещаше, че всички се приближават до… до „нещо“. Обхвана я някаква неясна паника.

Тя наближи табелата, отмина я и продължи да върви… В сърцето й се промъкна дива надежда. „Беше напуснала Хейвън“. „Вече се намираше на територията на Албиън“. Само след миг и щеше да се затича към най-близката къща, към най-близкия телефон. Рут

… забави крачка.

По лицето й се изписа удивление, което постепенно премина в избистрена и ужасяваща сигурност.

Ставаше й все по-трудно да върви напред. Самият въздух сякаш се бе превърнал в пружина, която опъваше кожата по челото и скулите й и я притискаше в гърдите.

Рут наведе глава и продължи. От усилието устните й се бяха разкривили в грозна гримаса, по шията й изскочиха жили. Приличаше на жена, вървяща срещу ураганен вятър, макар и листата на дърветата от двете страни на шосето да висяха отпуснато. В момента тя изпитваше почти същото чувство като Гардънър, когато той опита да бръкне в специалния бойлер на Боби Андерсън. Струваше й се, че целият път е блокиран от някакъв невидим чорапогащник, направен по мярката на древногръцките титани. „Вярно, чувала съм за съвършено прозрачни чорапогащници“, истерично си помисли Рут, „но това наистина е нелепо“.

От силния натиск гърдите започнаха да я болят. Внезапно краката й взеха да се хлъзгат по настилката на шосето. Паниката съвсем я сграбчи. Явно бе достигнала и леко задминала онази точка, откъдето започваше еластичното съпротивление на невидимата бариера и сега то я връщаше обратно.