Гардънър му обърна гръб и запълзя след Боби, колкото можеше по-бързо.

„Ти си луд, да го знаеш“, каза си Джон Лиандро, докато спираше на съвсем същия паркинг, който бе използвал преди по-малко от три седмици Еверет Хилман. Лиандро, разбира се, не знаеше това. Което вероятно беше хубаво.

„Ти си луд“, повтори си той. „От носа ти тече кръв като от заклано прасе, имаш два зъба по-малко в устата си и се каниш пак да се връщаш там. Направо си луд!“

„Правилно“, помисли Лиандро и излезе от старата кола. „Аз съм на двайсет и четири, неженен, започвам да се заоблям около кръста и, ако съм луд, то е защото съм открил това, аз съм го открил, «аз», аз се натъкнах на него. Това е нещо голямо и то е мое. Моят материал. Не, използвай друга дума. Тя е старомодна, но на кого му пука — важното е, че е точна. Моята «сензация». Нямам намерение да й позволя да ме убие, но смятам да я яздя, докато ме изхвърли от седлото.“

Лиандро стоеше на паркинга в един и петнайсет през деня, който бързо се превръщаше в най-дългия ден от неговия живот (а освен това щеше да бъде и последния, въпреки всичките му заявки за противното) и си мислеше: „Браво на теб. Ще я яздиш, докато те изхвърли от седлото. Сигурно Робърт Капа и Ърни Пайл са си въобразявали същото от време на време.“

Благоразумно. Саркастично погледнато, но благоразумно. Онази дълбока част на съзнанието му обаче изглежда беше над подобно благоразумие. „Моят материал“, упорито си даваше тя. „Моята сензация“.

Джон Лиандро, сега облечен с фанелка, на която пишеше КЪДЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, Е ТРОЯ, ЩАТ МЕЙН? (Дейвид Брайт сигурно би се смял до напикаване над „това“), прекоси малкия паркинг на магазинчето за медицинска техника („Специализирани доставки на дихателни апарати и самоспасители от респираторен тип“) и влезе вътре.

— Не смятате ли, че трийсет долара е безбожен депозит за един дихателен апарат? — попита Лиандро продавача, докато ровеше в портфейла си. Предполагаше, че има трийсет долара, но щеше да остане с около долар и половина. — Не мислех, че вървят чак толкова добре на черния пазар.

— Преди изобщо не искахме депозит — отвърна продавачът — и все още не го правим, когато познаваме човека или организацията, нали разбирате. Ама преди две-три седмици загубих един. Тук дойде някакъв възрастен човек и ми каза, че иска нещо за дишане. Предположих, че има предвид за гмуркане, нали разбирате — той беше стар, но изглеждаше достатъчно жилав за тази работа — затова започнах да му разправям за магазина за водолазни принадлежности в Бангор. Ала той каза, не, него го интересувало нещо портативно за над земята. Затова му дадох един апарат под наем. И повече не го видях. Чисто нов „Бел“. Двеста долара с цялото оборудване.

Лиандро погледна продавача, развълнуван почти до прилошаване. Чувстваше се като човек, който следва стрелките все по-дълбоко и по-дълбоко в плашеща, но легендарна и съвсем неизследвана пещера.

— Вие ли му дадохте под наем маската? Лично?

— Е, всъщност беше дихателен апарат, но да. Тука работим с баща ми. Той бе отишъл да закара няколко кислородни бутилки в Огъста. Като се върна, ме направи на нищо. Не знам дори дали ще одобри даването на още един „Бел“ под наем, ала предполагам, че ако е с депозит, всичко ще бъде наред.

— Можете ли да ми опишете онзи човек?

— Господине, добре ли се чувствате? Виждате ми се малко побледнял край ус…

— Нищо ми няма. Можете ли да ми опишете мъжа, който взе под наем маската?

— Възрастен. Имаше тен. Беше почти плешив. Кльощав… но не слабоват, по мое мнение. Както ви казах вече, изглеждаше жилав. — Продавачът се замисли. — Караше валиант.

— Бихте ли проверили на коя дата е наел маската?

— Вие полицай ли сте?

— Репортер. От бангорския „Дейли Нюз“.

Лиандро показа на продавача журналистическата си карта. Сега и той започна да се вълнува.

— Още нещо ли е направил? Освен дето ни задигна дихателния апарат, искам да кажа?

— Бихте ли потърсили името и датата заради мен?

— Разбира се.

Продавачът запрелиства книгата за даване под наем. Откри исканата информация и обърна книгата така, че Лиандро сам да може да я прочете. Датата беше 26 юли. Името бе надраскано, но все пак се четеше. Еверет Хилман.

— Изобщо не сте съобщили за загубата на съоръжението в полицията — каза Лиандро. Това не беше въпрос. Ако бе повдигнато обвинение в кражба срещу дядката, съпоставено с разбираемото недоволство на хазайката му, задето не си бе получила наема с две седмици закъснение, ченгетата можеше и да се позаинтересуват как или защо Хилман беше изчезнал… или „къде“ се бе дянал.

— Не. Татко каза да не си правя труд. Застраховката ни не покрива кражба на оборудване, нали разбирате и… затова всъщност.

Продавачът вдигна рамене и се усмихна, но жестът му беше леко смутен, усмивката малко неловка и всичко заедно говореше много на Лиандро. Дейвид Брайт може и да го смяташе за кретен, ала той не беше толкова глупав. Ако оттук бяха съобщили за кражбата или изчезването на маската, застрахователната компания нямаше да покрие загубата. А бащата на този човек знаеше и друг начин, по който „биха могли“ да изкарат застраховка. Но засега всичко това бе до голяма степен от второстепенно значение.

— Добре, много ви благодаря за съдействието — рече Лиандро и завъртя обратно книгата. — Сега, ако може да приключим с това…

— Да, разбира се — с очевидно облекчение изостави въпроса за застраховката продавачът. — И няма да споменавате никое от тези неща във вестника, докато не говорите и с баща ми, нали?

— Можете да бъдете спокоен — заяви Лиандро с такава топла искреност, че и самият П. Т. Барнъм би го поздравил. — Ако обичате, дайте да се подпиша…

— С удоволствие. Но първо трябва да видя някакъв документ за самоличност. Пропуснах да помоля старчето за това и баща ми „определено“ не одобри постъпката ми, можете да бъдете сигурен.

— Току-що ви показах журналистическата си карта.

— Знам, но ми се струва, че все пак трябва да видя някакъв „истински“ документ.

С въздишка, Лиандро подаде през щанда шофьорската си книжка.

— По-полека, Джони — каза Дейвид Брайт. Лиандро се обаждаше от външен телефон, близо до паркинга на един ресторант. Той долови зараждащото се вълнение в гласа на Брайт. „Вярва ми. Кучият му син, май най-накрая ми повярва!“

Откакто си тръгна от магазинчето за медицинска техника и подкара обратно към Хейвън, вълнението и напрегнатостта на Лиандро бяха нараствали, докато бе решил, че ще вземе да избухне, ако не поговори с някого. А и се „налагаше“; той съзнаваше, че носи такава отговорност, въпреки желанието му да се добере до сензацията си сам. Налагаше се, защото се връщаше там и като нищо можеше да му се случи нещо, а ако това станеше, искаше да е сигурен, че някой знае с какво се е занимавал. Брайт, колкото и да бе нетърпим, поне беше напълно честен; той не би му изменил.

„По-полека, да, прав е.“

Лиандро премести слушалката на другото си ухо. Следобедното слънце печеше здравата на врата му, но това съвсем не му беше неприятно. Започна да описва пътуването си към Хейвън: невероятната мешавица от станции по радиото; силното гадене; потеклата от носа му кръв; падналите зъби. Разказа и за разговора си със стареца в универсалния магазин, колко пусто беше там и как на цялата област можеше да се сложи голяма табела НА РИБА СЪМ. Не спомена за математическите си прозрения, защото едва си ги спомняше. „Нещо“ бе станало, но то вече му се струваше много смътно и неясно.

Затова пък разправи на Брайт как му бе дошла идеята, че по някакъв начин въздухът в Хейвън е бил отровен — изпускане на химикали или нещо подобно, а защо не и изригване на естествен, ала смъртоносен газ от земните недра.

— Газ, който подобрява радиоизлъчванията ли, Джони?