Той се извъртя надясно и падна на земята, за да избяга от този лъч, който изглеждаше като светлина. Ребрата му удариха масата, удариха я здравата и тя отново блъсна Боби, този път дори по-силно. Столът на Боби се залюля назад върху задните си крака, запази за миг равновесие, после с трясък се прекатури заедно с товара си. Лъчът зелена светлина отскочи нагоре и Гардънър за момент се сети за хората, които стоят по пистите на летищата нощем, с насочени в небето мощни прожектори, за да направляват самолетите, докато заемат местата си.

Той чу нисък, хрущящ звук като от трошене на шперплат, който идваше отгоре, погледна натам и видя, че фотонният пистолет е направил дълъг процеп в кухненския таван. Гардънър се изправи с усилие на крака. Челюстите му изпукаха и се разтегнаха в нова широка прозявка. Главата му звънеше и ехтеше от вдигащите тревога мисли на Боби

(„пистолет той има пистолет опита се да ме застреля копеле копеле опита се да ме застреля пистолет пистолет той има“)

и той се опита да издигне защитна бариера, преди да е полудял. Не успя. Боби крещеше в главата му и, както лежеше на пода, притисната за момента между масата и прекатурения стол, се мъчеше да насочи пистолета към него за нов изстрел.

Гардънър вдигна крак и блъсна отново масата. Тя се преобърна и всичко се разпиля — бири, хапчета, радио. Повечето неща паднаха върху Боби. Бирата се разля върху лицето й и потече, шипяща и пенеща се, по Новата и Подобрена прозрачна кожа. Радиото се удари във врата й, после в пода и се приземи сред плитка локвичка бира.

„Гръмни, майка ти мръсна!“ му изкрещя Гардънър. „Експлодирай! Саморазруши се! Експлодирай, мамка ти, гръм…“

Радиото направи нещо повече. То сякаш се изду, после със звук като от цепещ се по шевовете изгнил плат, се пръсна навън във всички посоки, изригвайки малки струйки зелена светлина като затворена в бутилка светкавица. Боби изпищя. Това, което Гард чу с ушите си, бе лошо; звукът вътре в главата му беше безкрайно по-лош.

Гардънър изпищя заедно с нея, без да се чува. Той видя, че блузата на Боби гори.

Тръгна към нея, без никакви конкретни намерения. Без да се замисля, пусна револвера. Този път, обаче, той „гръмна“ и изпрати един куршум в глезена на Джим Гардънър, разтрошавайки го. Болката префуча през мозъка му като горещ вятър. Той отново изпищя. Направи тромава крачка напред, а в главата му звъняха ужасните й мислени писъци. След миг щяха да го подлудят. Тази мисъл всъщност му носеше облекчение. Когато най-после полудееше, цялата гадория вече нямаше да има никакво значение.

Тогава, за една секунда, Гард видя „своята“ Боби за последен път.

Стори му се, че Боби прави опит да се усмихне.

После писъците започнаха отново. Тя пищеше и се опитваше да угаси пламъците, които превръщаха тялото й в лой и тези писъци бяха твърде много, прекалено много, страхотно силни, прекалено силни; не можеха да се издържат. И от двама им, помисли си той. Наведе се, намери трижди проклетия револвер на пода и го вдигна. Трябваше да използва и двата си палеца, за да запъне ударника. Болката в глезена му беше силна — знаеше го, — но в момента не я усещаше, погребана под агонизиращите писъци на Боби. Той насочи револвера на Хилман към главата й.

„Гръмни, проклетнико, о, моля те, моля те, гръмни…“

Ами ако револверът гръмнеше, но не улучеше? Можеше да няма друг патрон в барабана.

Проклетите му ръце не искаха да престанат с треперенето си.

Той падна на колене, като човек завладян от внезапна, неудържима необходимост да се помоли. Пропълзя към Боби, която пищеше, мяташе се и гореше на пода. Можеше да усети миризмата й; можеше да види черните парченца пластмаса от кутията на радиото, които с мехурчета си проправяха път през плътта й. Гард загуби равновесие и падна върху нея. После притисна дулото към врата й и натисна спусъка.

Отново изщракване.

Боби продължи да пищи. Продължи да пищи в главата му.

Гардънър се опита пак да запъне ударника. Почти успя. В последния момент му се изплъзна. „Щрак“.

„Моля те, Господи, о, моля те, позволи ми да бъда неин приятел за последен път!“

Този път успя да запъне ударника докрай. Отново натисна спусъка. Този път револверът гръмна.

Писъците изведнъж прераснаха в шумно протяжно бучене в главата на Гардънър. Той разбра, че чува мисленият звук от прекъсването на живота. Вдигна глава нагоре. Ярка ивица слънчева светлина от разцепения таван падна върху лицето му и го раздели на две. Гардънър изкрещя.

Внезапно бученето спря и настъпи тишина.

Боби Андерсън — или онова, в което се бе превърнала — беше така мъртва, както онази купчина, напомняща есенни листа, в кабината за управление на кораба, мъртва като галерните роби, които го бяха движили през пространството.

Тя беше мъртва и Гардънър също с радост би умрял… но още не беше свършил.

Все още не беше свършил.

Кайл Арчинбърг си пиеше пепси колата в заведението на Кудър, когато писъците в главата му започнаха. Той изпусна бутилката, която се разби на пода и притисна ръце към слепоочията си. Дейв Рътлидж дремеше отпред в своя саморъчно изплетен стол, килнат назад към стената на сградата и сънуваше странни сънища в чуждоземни цветове. Очите му рязко се отвориха и той седна изправено, сякаш някой го беше докоснал с гол проводник по гърлото. Столът се плъзна под него и, когато главата му се удари в дървената стена на заведението, вратът му се счупи като че ли бе направен от стъкло. Той беше мъртъв преди да падне на асфалта. Хейзъл Маккрийди си правеше чай. Когато писъците започнаха, ръцете й се разтрепераха. Тази, която държеше чайника, поля вряла вода върху опакото на другата, която поднасяше чашата и здравата я попари. Хейзъл запрати чайника през стаята и нададе вик на болка и страх. Ашли Рувъл, минаващ с колелото си край кметството, се преметна на улицата и остана замръзнал да лежи там. Дик Алисън и Нют Берингър играеха крибедж в къщата на Нют, много глупаво занимание след като всеки знаеше какво държи другият, ала те така и така само убиваха времето, докато чакаха телефонът да звънне, докато чакаха Боби да им каже, че пияницата е мъртъв и следващата фаза от работата може да започва. Нют раздаваше и разпиля картите по цялата маса и под. Дик скочи на крака, с разширени очи и щръкнала коса, и тръгна със залитане към вратата. Блъсна се в стената на три метра вдясно от нея и се свлече на земята. Доктор Уоруик се намираше в кабинета си и преглеждаше старите си дневници. Писъците го удариха подобно на бетонова стена, пусната по релси срещу него с пълна скорост. Тялото му изпрати смъртоносни дози адреналин в сърцето и то се спука като автомобилна гума. Ад Маккийн беше в камиона си и караше към дома на Нют. Той излезе от пътя и се блъсна в изоставената закусвалня за хот-дог на Пуч Бейли. Лицето му се удари във волана. Той остана зашеметен за миг, но нищо повече. Беше карал бавно. Огледа се, замаян и ужасен. Уенди Фанин излизаше от мазето с два буркана компот от праскови. Откакто „ставането“ й бе започнало, не ядеше почти нищо друго. През последните четири седмици бе изяла повече от деветдесет компота от праскови съвсем сама. Тя се олюля и хвърли двата буркана във въздуха като завладян от спазъм жонгльор. Те паднаха, удариха се в стълбите и се разбиха. Потекоха и закапаха парченца праскови и лепкав сироп. „Боби“, помисли си тя вцепенено, „Боби Андерсън изгаря!“ Нанси Вос зяпаше отнесено през задния прозорец и си мислеше за Джо. Той й липсваше, много й липсваше. Предполагаше, че „ставането“ ще заглуши този копнеж — всеки ден той изглеждаше все по-далечен, — ала макар че я болеше от липсата на Джо, тя не искаше тази болка да спре. Нямаше никакъв смисъл, но си беше така. Тогава писъците в главата й започнаха и Нанси толкова рязко подскочи напред, че счупи три от прозоречните стъкла с челото си.

Писъците на Боби огласиха Хейвън като сирена за въздушно нападение. Всичко и всеки спряха напълно… след което променените жители на Хейвън наизлязоха по улиците на градчето. Всички имаха върху лицата си един и същи израз: слисване, болка и ужас отначало… а после гняв.