От притеснените им лица и разпокъсаните думи Рут научи това-онова, но най-много разбра от умовете им.

Това бяха два вида умове: човешки и чужди. В процеса на „ставането“ винаги се стигаше до момент, когато то можеше да се изроди в шизофренична полуда, докато човешкото съзнание се отбраняваше срещу опитите на чуждия разум да го обсеби и завладее. Така се стигаше до принудителното приемане и до танца на неистината.

В този смисъл началото можеше да бъде поставено от Мейбъл Нойс, но нея никой не я обичаше чак дотам, че да танцува. Виж, със семействата Хилман и Браун работата беше точно обратната. И двата рода се кореняха дълбоко назад в историята на Хейвън, хората ги обичаха и уважаваха.

Пък и в края на краищата Дейвид Браун беше съвсем малко дете.

Колективната мрежа на човешкия ум, или така да се каже Рут-съзнанието, си мислеше: „Може пък да се е наврял сред треволяка зад къщата и да е заспал. Това е далеч по-вероятно, отколкото идеята на Мари, че се е загубил в гората, тъй като за да иде в гората трябва да прекоси пътя, а Дейвид е бил послушно момче. Поне за това всички са единодушни. Непрекъснато са му повтаряли никога да не пресича сам шосето. Затова може да се сметне, че едва ли е в гората“.

— Ще претърсим ливадата и полето зад къщата метър по метър — рече Рут. — И няма само да се разхождаме, ами ще се взираме внимателно.

— И ако не го открием? — Очите на Брайънт я гледаха разтревожено и умолително. — Какво ще правим тогава, а, Рут?

Не беше нужно дори да му отвръща, трябваше само да си го помисли. В случай, че не успееха да намерят Дейвид скоро, тя щеше да телефонира на още хора и с фенерчета и мегафони всички щяха да се отправят към гората, за да разширят претърсвания район. А ако не откриеха Дейвид до другата сутрин, Рут смяташе да се обади на Орвал Дейвидсън от Юнити и да го накара да доведе копоите си. Цялата тази процедура бе позната на почти всички, тъй като мнозина от жителите на Хейвън бяха редовни участници в разни спасителни групи, особено по време на ловния сезон, когато гората бъкаше от неопитни външни ловци, помъкнали едрокалибрени двуцевки и наконтени в нови-новенички луксозни спортни облекла. Някои от тях често се губеха, но обикновено ги намираха живи и здрави, най-много да бяха гладни и сконфузени.

Рядко се случваше да ги открият мъртви.

Рядко се случваше и да не ги открият въобще.

Сега също всички знаеха, че няма да намерят Дейвид Браун и го знаеха още дълго преди да почнат да го търсят. Умовете им се бяха свързали в мрежа веднага след пристигането на Рут. Беше някаква инстинктивна реакция, неволна като примигването с клепач. Вървяха и търсеха Дейвид със свързани в едно умове. Мислите им се обединиха в толкова силен хор, че в радиус от сто километра, където и да се намираше Дейвид, той сигурно би притиснал главата си с ръце и би извикал от болка. Иначе би ги чул поне от петстотин километра и щеше да знае, че го търсят.

Не, Дейвид Браун в никакъв случай не се беше загубил. Той просто… „не бе там“.

Но понеже това се знаеше от томичукалата, а търсачите все още се мислеха за „човешки същества“, ето как те подхващаха танца на неистината.

Просто „ставането“ изискваше многобройни лъжи.

А онази от тях, която всички си повтаряха, че уж не са се променили изобщо, беше най-голямата.

Това също им бе добре известно. Дори и на Рут Маккосланд.

Към осем и половина, когато здрачът вече се превръщаше в нощ, петимата търсачи бяха нарастнали на дванайсет. Новината се разпространяваше бързо, дори „ненормално“ бързо. Първо претърсиха всички дворове и ливади откъм къщата на Хили, като почнаха от импровизираната сцена на магическото представление (Рут лично пропълзя отдолу с електрическо фенерче в ръка, защото смяташе, че ако Дейвид Браун изобщо е някъде наблизо, той явно е заспал там, ала видя само изпотъпкана трева и усети някаква особена миризма на електричество, която чак я накара да сбърчи нос от погнуса) и после разшириха обхвата навън към гората.

— Мислиш ли, че е отишъл в гората, Рут? — запита Кейси Тремейн.

— А къде иначе? — уморено отвърна тя.

Главата я болеше отново. Дейвид просто

(„не беше там“)

бе толкова в гората, колкото и президентът на Съединените американски щати. Все едно…

А в дъното на съзнанието й скоропоговорките се надпреварваха като катерички в затворено колело.

В мрака тя видя как Брайънт Браун внезапно закри лицето си с ръка и се извърна встрани. Настъпи неловка тишина, после Рут рече:

— Ще ни трябват още хора.

— От щатската полиция ли, Рут? — попита Кейси.

Всички я гледаха със сериозни и непроницаеми изражения.

(„недей Рут недей“)

(„не викай външни хора ние ще се погрижим“)

(„не ни трябват външни хора докато“)

(„докато си сменяме кожата“)

(„и «ставаме»“)

(„ако е в гората ще го чуем да вика“)

(„не ни трябват външни хора Рут ш-ш-шт недей“)

(„всички те обичаме ама без външни хора“)

Гласовете кънтяха в главата й и сякаш изпълваха околния влажен мрак. Рут виждаше само очертанията на телата и бялото на лицата, които дори не й приличаха на човешки. „Интересно дали все още има някой със здрави зъби?“ истерично си рече Рут Маккосланд.

Тя отвори уста, като си мислеше, че сигурно ще изпищи, но поне за нея гласът й прозвуча напълно нормално. В главата й скоропоговорките

„(Крал Карл и кралица Клара крали кларинети)“

препускаха по-бързо отвсякога.

— Рано е още да се обръщаме към щатската полиция, нали, Кейси?

Кейси я погледна озадачено, после каза:

— Това ти го решаваш, Рут.

— Добре тогава — рече тя. — Хенри, Джон и вие останалите. Искам да съберете петдесет души, които познават гората. Кажете им да дойдат с електрически фенерчета, иначе няма да ги допусна да участват в претърсването, че току виж и някой от тях се изгубил.

Рут говореше и усещаше как увереността й се връща, а страхът отслабва. Всички я гледаха с уважение.

— А аз ще се обадя на Адли Маккийн и Дик Алисън — продължи тя. — Брайънт, върни се у вас и кажи на Мари да свари много кафе. Очертава се безсънна нощ, ще имаме много работа.

Хората се разпръснаха. Онези, които трябваше да се обаждат по телефона, се отправиха към къщата на Хенри Апългейт. Тя беше по-отдалечената, ала на никой не му се щеше да се връща в дома на Дейвид Браун, тъкмо когато Брайънт щеше да обяснява на жена си, че според Рут Маккосланд четири годишният им син най-вероятно се е загубил

(„не беше там“)

в неизбродимата гора.

Рут пак се почувства отпаднала. Щеше й се да може някак да убеди себе си, че просто полудява, нищо друго. Тогава всичко би било далеч по-лесно.

— Рут?

Тя се извърна. Наблизо стоеше Ев Хилман, притеснен и уплашен. Побелялата му коса се развяваше около измъченото му лице.

— Хили отново изпадна в несвяст. Очите му са отворени, но… — Ев потръпна.

— Съжалявам — рече Рут.

— Ще го откарам в болницата в Дери. Брайънт и Мари предпочитат да останат тук, за да помагат в търсенето.

— А защо не повикаш доктор Уоруик?

— Предпочитам в Дери.

Ев я гледаше без да мига. Очите му бяха зачервени и избелели, почти безцветни, ала в тях нямаше никаква налудничавост. Рут изведнъж установи, „че почти не може да чете мислите му“ и това така я развълнува, че вълнението й чак я блъсна в главата. Каквото и да ставаше тук в Хейвън, Ев също както и приятелят на Боби, не вземаше участие в него. За някои неща той се досещаше, други усещаше, но нямаше нищо общо с тях.

Възбудата й се превърна в завист.

— Според мен Хили ще се чувства по-добре извън града — продължи Ев. — А ти как мислиш, Рути?

— Съгласна съм — бавно отвърна тя.

Мислеше си за онези гласове в главата й и за това как Дейвид не беше там, но после се насили и прогони тази нелепа идея. „Нищо подобно!“ Все пак, интересно дали гласовете бяха човешки? Бяха. „Бяха“, ама сега…