Фриман Мос политна назад, като се въртеше и преобръщаше сякаш бе филмов каскадьор, който е забравил да си облече защитния костюм. Накрая се свлече на земята.

Надвивайки дори писъците на агония на Мос, прозвуча мисленият вик на Ан Андерсън:

Яж лайна и умри! Яж лайна и…

Тогава, изведнъж, нещо избухна в онова, което бе останало от нея — бликна последна ярка струя зелена светлина, продължителна пулсация, която продължи почти две секунди. Силното бучене на трансформатора се повиши с още едно ниво и всяка дъска на бараката го подхвана и затрептя в синхронна вибрация.

После бученето се сниши до предишното си сънливо жужене; главата на Ан увисна напред в течността, косата й заплува като на удавница. На компютърния екран

РАЗРУШИ

изгасна подобно на духната свещ и там отново се появи

ПРОГРАМА?

Яростният слънчобран се разлюля, след това изчезна. Закачалката, която се бе въртяла като бясна, започна да забавя темпо, с ритмично поскръцване, като несмазана врата на слаб вятър. Тръбичките се спуснаха обратно до предишния си ъгъл. Устройството скръцна за последен път и замря.

Бензиновият резервоар на бобиния пикап изведнъж експлодира. Към небето полетяха нови жълти пламъци. Гард усети как край него прелетя някакво парче метал.

Той вдигна глава и глупаво загледа горящия пикап, като си мислеше: „Понякога ходехме с Боби до автокино «Старлайт» с този пикап. Мисля, че дори веднъж се любихме в него, по време на някакъв глупав филм с Райън О’Нийл. Какво стана? Господи, какво стана?“

В съзнанието му, гласът на стареца, почти изтощено, но някак заповеднически:

Бързо! Аз мога да задвижа трансформатора, когато дойдат останалите, но ти трябва да бързаш! Момчето! Дейвид! Побързай, човече!

„Няма много време“, уморено си помисли Гардънър. „Боже, то все не стига.“

Тръгна обратно към отворената врата на бараката, изпотен, с восъчно бледи страни. Поспря в края на черния изгорен пръстен земя, след което тромаво го прескочи. Не му се искаше да го докосва. За малко да загуби равновесие, ала в последния момент успя да се задържи. Докато се придвижваше из вътрешността на бараката, двойният бензинов резервоар на камиона на Мос избухна с яростен рев. Кабината се отдели от каросерията. Самосвалът се катурна на една страна, като детска играчка. Горящи парченца от тапицерията и пълнежа на седалките се разлетяха през отворения прозорец и заплуваха нагоре, наподобяващи пламнали перца. Повечето паднаха обратно върху двора и изгаснаха. Няколко, обаче, стигнаха до верандата, а три или четири буквално влязоха през отворената врата, понесени от първите слаби подухвания на източния вятър, който скоро щеше да пристигне. Едно от тези горящи памучни парченца кацна върху романа с меки корици, оставен преди седмица от Гардънър върху масичката точно до вратата. Корицата пламна.

Във всекидневната друго горящо парченце от пълнежа на седалките подпали парцаленото килимче, което госпожа Андерсън бе изплела сама в спалнята си и един ден, докато Ан я нямаше, тайно бе изпратила на Боби.

Когато Джим Гардънър излезе отново от бараката, цялата къща гореше.

Светлината в бараката беше станала по-слаба от всякога — мъждукащо, воднисто зелено с цвета на застояла вода в малко езерце.

Гардънър погледна предпазливо към Ан, изплашен да не срещне онези искрящи очи. Но нямаше от какво да се страхува. Тя само плуваше, с отпусната напред глава, сякаш потънала в дълбок размисъл, а косата й се носеше нагоре.

Мъртва е, синко. Ако смяташ да докараш момчето, това трябва да стане сега. Не знам колко дълго ще мога да осигурявам енергия. А и ми е трудно да се раздвоявам — едната ми половина да следи за тяхното приближаване, а другата да захранва трансформатора.

Той гледаше открито към Гардънър, който изпита дълбоко съжаление… и възхищение към невероятната смелост на дъртото копеле. Дали би могъл той самият да направи и половината, ако местата им бяха разменени? Много се съмняваше.

Страшно боли, нали?

Не се чувствам съвсем розово, синко, ако това имаш предвид. Но ще се справя… стига ти да се размърдаш.

Да се размърда. Да. Достатъчно дълго се бе размотавал, прекалено дълго.

Устата му се разчекна в нова широка прозявка, след което той пристъпи към съоръжението в и около онзи оранжев сандък — нещото, наричано от стареца трансформатор.

ПРОГРАМА?

запита го безклавишният компютър.

Хилман можеше да каже на Гардънър какво да прави, но той вече нямаше нужда от указания. Вече знаеше. Не бе забравил и кръвоизлива от носа и вълните от звуци, които получи в резултат на единствения си експеримент с левитационната джаджа на Мос. Това караше онази джунджурия да изглежда като безобидна измишльотина. И все пак самият Гард бе изминал голяма част от пътя към „ставането“, независимо дали това му харесваше или не. Надяваше се само да е доста…

О, по дяволите, синко, задръж, имаме си компания

Тогава един по-силен глас заглуши хилмановия, глас, който Гардънър смътно познаваше, но не можеше да му даде име.

(ОТДРЪПНЕТЕ СЕ ОТДРЪПНЕТЕ СЕ СПРЕТЕ ВСИЧКИ)

Само мисля само един или двама може би

Това беше пак изтощеният мислен глас на стареца. Гардънър почувства как той се съсредоточава да излезе при закачалката на двора. В бараката светлината за пореден път стана по-ярка и убийствените пулсации започнаха.

Дик Алисън и Нют Берингър се намираха все още на три километра от имението на Боби, когато започнаха мислените писъци на Фриман Мос. Малко преди това те бяха задминали Елт Баркър. Сега Дик погледна в огледалото си за обратно виждане и видя как харлито на Елт загубва управление и полита през пътя. За миг Елт приличаше на Ивъл Нивъл, въпреки бялата си коса. После той се отдели от мотоциклета и се заби в храстите.

Нют натисна спирачката с двата си крака и камионът му спря с вой по средата на пътя. Той погледна към Дик с очи, които бяха едновременно изплашени и разгневени.

Кучият му син има някакво устройство!

Да. Огън. Някакъв вид

Изведнъж Дик издигна мисления си глас до вик. Нют го подхвана и усили. От кадилака на Арчинбърг Кайл и Хейзъл Маккрийди също се присъединиха.

(ОТДРЪПНЕТЕ СЕ ОТДРЪПНЕТЕ СЕ СПРЕТЕ ВСИЧКИ)

Те спряха и всеки остана на мястото си. По правило не си падаха особено по изпълняването на команди, тези томичукала, но ужасните писъци на Мос, вече заглъхващи, допринесоха много за лесното им убеждаване. Всички спряха, с изключение всъщност на един син олдсмобил делта 88, с лепенка върху задното стъкло, на която пишеше: ПОСРЕДНИЦИТЕ ГО ПРОДАВАТ НА АКЪР.

Когато дойде заповедта да спрат и да останат по местата си, Анди Боузман вече виждаше пред себе си фермата на Андерсън. Омразата му бе нараснала неимоверно — можеше да мисли само за окървавения и мъртъв Гардънър. Той навлезе със свистящи гуми в алеята на Боби, след откачено взетия завой. Задният край на олдса подскочи, когато Боузман натисна спирачката; голямата кола едва не се преобърна.

Майката ще ти разплача като те пипна, копеле мръсно.

Жена му извади от чантичката си молекулния възбудител. Той напомняше бластера на Бък Роджърс, създаден от доста умен ненормалник. Рамката му бе представлявала някога част от градинско сечиво, на което под името на фирмата пишеше УНИЩОЖИТЕЛ НА ПЛЕВЕЛИ. Айда се показа през прозореца на колата и съвсем напосоки натисна спусъка. Източният край на бобината къща избухна в огнен смерч. Айда Боузман се ухили с жизнерадостната усмивка на влечуго.

Щом семейство Боузман тръгна да излиза от колата, закачалката се завъртя. Миг по-късно започна да се оформя зеленият слънчобран от пламък. Айда Боузман се опита да насочи своя, както го наричаше „молекулен разединител“ към него, но прекалено късно. Ако първият й изстрел бе оцелил закачалката, вместо къщата, всичко можеше да се развие по-различно… ала не бе станало така.