„Моите поздравления, господин Гардънър! Печелите летяща чиния! Ще се откажете ли от нея или ще тръгнете на безплатно пътешествие из дълбокия космос?“

— Майната му! — изграчи Гардънър и захвърли полуразтопеното пистолетче-играчка. — Да свършваме!

Това също беше отнякъде.

Той сграбчи кабела и увисна над изкопа. Докато го правеше, се сети откъде. Разбира се. Гари Гилмор. Гари Гилмор каза това, точно преди да се изправи пред взвода за разстрел в Юта.

Беше се спуснал до средата, когато осъзна, че и последните му физически сили са се изчерпали. Ако не приключеше скоро, щеше да падне.

Започна да се спуска по-бързо, проклинайки глупашкото им решение да поставят копчетата за управление толкова далече от изкопа. Гореща, лютива пот потече в очите му. Мускулите му трепереха от изтощение. Стомахът му отново взе да прави дълги, мързеливи подскоци. Дланите му се плъзнаха… задържаха се… пак се плъзнаха. Изведнъж кабелът потече през ръцете му като вряло масло. Той го стисна, крещейки от болка от усилващото се ожулване. В дланта му се забоде стоманена нишка, щръкнала от леко разкъсано място на кабела.

„Господи!“ изпищя Гардънър. „О, Боже Господи!“

С абсолютна точност надяна ранения си крак в увисналото стреме. Болката се втурна с рев нагоре, през стомаха му, през врата му. Тя сякаш отнесе горната част на главата му. Колената му се подгънаха и се удариха в стената на кораба. Капачките му изпукаха като капачки на бутилки.

Гардънър усети, че светът изсивява и се стегна. Забеляза люка. Той още стоеше отворен. Машините за смяна на въздуха продължаваха да бръмчат монотонно.

Левият му крак беше замръзнала стена от болка. Гард погледна надолу към него и видя че магически бе станал по-къс от десния. И изглеждаше някак… „оръфан“, подобно на дълга тънка пура, която някой е носил прекалено дълго в джоба си.

— Господи, разпадам се — прошепна той и после, за своя собствена изненада, се засмя. Това „наистина“ бе забележително: беше „къде-къде“ по-интересно, отколкото щеше да бъде някакво си обикновено скачане от вълнолом по време на махмурлук.

Над главата му прозвуча високо, пронизително жужене. Нещо друго бе пристигнало. Гардънър не губи време да гледа какво е. Той се пъхна в люка и запълзя нагоре по кръглия коридор. Светлината от стените блестеше меко по плоскостите на изпитото му лице и тази светлина — бяла, а не зелена — беше добра. Ако някой видеше Гардънър на тази светлина почти можеше да си помисли, че той не умира. Почти.

„Късно тази нощ и нощта преди,

(над поля и над гори)

томичукалата чукат на вратата.

(отиваме в къщурката на баба)

Изглеждат толкова тихи, но не са мъртви,

(конят знае пътя ще води шейната)

Треската на томичукалата ти е влязла в главата!

(над заснежените, замръзнали пространства)“

С кънтящи в главата му безсмислици Гардънър се катереше нагоре по коридора, спирайки веднъж да извърти глава и да повърне. Въздухът тук вътре все още беше адски гнусен. Помисли си, че някое миньорско канарче отдавна вече щеше да лежи по гръб върху дъното на клетката си, живо, ала само на косъм от смъртта.

„Но машините, Гард… чуваш ли ги? Чуваш ли колко «по-шумни» са станали, откакто беше тук последния път?

Да. По-шумни, по-уверени. Нито пък бяха само за смяна на въздуха. Дълбоко в кораба се събуждаха нови машини. Светлината ставаше по-ярка. Корабът захранваше, каквото бе останало от него незахранено. Нека.

Той стигна до първия вътрешен люк. Погледна назад. Смръщи се на люка, който водеше към изкопа. Всеки момент те щяха да пристигнат на поляната; може вече и да бяха там. Не бе изключено да се опитат да го последват. Съдейки по благоговейното държание на своите «помагачи» (дори твърдоглавият Фриман Мос не бе съвсем неуязвим, не смяташе, че ще го направят… но не биваше да забравя и колко бяха отчаяни. Искаше да е сигурен, че откачалките са се махнали от главата му веднъж и завинаги. Господ му беше свидетел, че не бе преизпълнен с енергия; нямаше нужда да прахосва малкото, която му бе останала по тия пълни идиоти.

В главата му разцъфна нов пристъп на болка, насълзи очите му и се заби като рибарска кукичка в мозъка му. Силна болка, ала тя бе направо нищо, в сравнение с тази в глезена и крака му. Не се изненада, като видя, че главният люк се бе затворил. Дали би могъл да го отвори отново, ако пожелаеше? Нещо не му се вярваше. Сега беше заключен… затворен заедно с мъртвите томичукала.

«Мъртви? Сигурен ли си, че са мъртви?»

Не, напротив. Сигурен беше, че «не» са. Те се бяха оказали достатъчно живи, за да започнат всичко това. Достатъчно живи, за да превърнат Хейвън в някаква зловеща фабрика за муниции. Мъртви ли?

— Съвсем не-дяволски-«правдоподобно» — изръмжа Гардънър и се промуши през още един люк в коридора над него. В търбуха на кораба бучаха и тътнеха машини; когато докосна заоблената светеща стена, усети вибрациите.

«Мъртви ли? О, не. Ти пълзиш из вътрешността на най-старата обитавана от духове къща във вселената, Гард, бедни приятелю.»

Стори му се, че чува шум и бързо се обърна, с разтуптяно сърце и бликнал от слюноотделящите му жлези горчив сок в устата. Нямаше никой, разбира се. Само, че «имаше. Бях в пълното си право да вдигна тази патардия, аз срещнах томичукалата и това се оказахме ние.»

— Помогни ми, Господи — каза Гардънър и отметна вонящата си коса от очите. Над него беше паяжинно тънката стълба, с широко разположените стъпала… върху всяко от които бе вдълбан онзи дълбок, страховит белег по средата. Тази стълба щеше да се завърти във вертикално положение, когато… ако… корабът някога се върнеше в хоризонталната си, нормална за полет позиция.

«Тук сега има някаква миризма. Въпреки машините за смяна на въздуха, има миризма, миризма на смърт, мисля. На дълга смърт. И на безумие.»

— Моля те, помогни ми, Господи. Само мъничко ми помогни, става ли? Само за още мъничко шанс те моля, става ли?“

Като продължаваше да говори на Господ, Гардънър продължи нататък. Скоро той стигна до кабината за управление и се спусна в нея.

Томичукалата стояха в края на поляната и гледаха към Дик. Всяка минута пристигаха нови. Те идваха… и после просто спираха, като елементарни компютърни задания, чиито дребни програмирани задължения са били изпълнени до край.

Те стояха и гледаха от наклонената повърхност на кораба… към Дик… пак към кораба… отново към Дик. Приличаха на тълпа от сомнамбули, която наблюдава игра на тенис. Дик можеше да долови и останалите, върнали се до градчето, за да управляват граничната защита, как също просто чакат… гледат през очите на онези, който в действителност бяха тук.

Зад тях, идващ все по-близо, набиращ сила, настъпваше пожарът. Поляната вече бе започнала да се изпълва с пипала от пушек. Няколко души се закашляха… но никой не помръдна.

Дик ги наблюдаваше, смаян — какво точно искаха от него? Тогава разбра. Той беше последния от Хората от бараката. Всички останали вече ги нямаше и пряко или непряко, виновен за смъртта на всеки от тях беше Гардънър. Това наистина бе необяснимо, ала най-вече плашеше. Дик все по-силно се убеждаваше, че нищо подобно не бе ставало никога в целия безкрайно дълъг опит на томичукалата.

„Те гледат към мен, защото съм последния. От мен се очаква да им кажа какво да правят по-нататък.“

Но нямаше нищо, което да „можеха“ да направят. Бяха се надбягвали и по всички правила Гардънър трябваше да е загубил, ама някак си той се бе измъкнал и сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Да гледат, да чакат и да се надяват, че по някакъв начин корабът ще го убие, преди да е успял да му направи нещо. Преди…

Изведнъж една огромна ръка се вмъкна в главата на Дик Алисън и стисна плътта на неговия мозък. Ръцете му се стрелнаха към слепоочията, с извити в замръзнала, конвулсивна, паякоподобна форма пръсти. Той се опита да изпищи, ала не можа. Смътно долавяше как под него, на поляната, хората падат на колене в редици, като поклонници, станали свидетели на чудо или божествено посещение.