Гардънър изведнъж избухна в сълзи.

— Боби, ти можеше да ми спестиш тази мъка, ако ми бе напомнила за това по-рано.

— Изпий хапчетата, Гард. Тръгни с дявола, който познаваш. В състоянието, в което си сега, двеста милиграма валиум ще те свършат много бързо. Не ме карай да те изпращам като писмо, адресирано за никъде.

— Разкажи ми още за томичукалата — помоли Гардънър и изтри лице с длани.

Боби се усмихна.

— Хапчетата, Гард. Ако започнеш да взимаш хапчетата, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ако не… — тя вдигна фотонния пистолет.

Гардънър разви капачето на шишенцето с валиум, изтръска шест сини хапчета със сърчице в средата („Валентинки от Долината на апатията“, помисли си той), метна ги в устата си, отвори бирата и ги преглътна. Към стомаха му полетяха шейсет милиграма валиум. Би могъл да скрие едно хапче под езика си, може би, но шест? Хайде, хора, бъдете реалисти. „Вече не разполагам с много време. След повръщането стомахът ми е съвсем празен, изгубих и доста кръв, от отдавна не съм взимал тази гадост и нямам никаква устойчивост към нея, с около петнайсет килограма съм по-лек, отколкото бях, когато взимах първите предписани дози. Ако не се отърва от това количество бързо, то ще ме удари като експресен влак.“

— Разкажи ми за томичукалата — подкани я отново той.

Едната му ръка се плъзна в скута и докосна дръжката

(„щит-щит-щит-щит“)

на револвера. Колко време му оставаше, докато лекарството започнеше да действа? Двайсет минути? Не можеше да си спомни. А никой не му бе разказвал за самоубийство с валиум.

Боби мръдна леко пистолета към шишенцето с хапчетата.

— Вземи още няколко, Гард. Както би казала някога Джаклин Сюзан, шест не са достатъчно.

Той извади още четири, но ги остави върху мушамата.

— Ти беше изплашена до смърт там, нали? — попита Гардънър. — Видях те как изглеждаше, Боби. Имаше вид на човек, който смята, че всеки момент те ще станат и ще тръгнат. „Денят на мъртвите“.

Новите и Подобрени очи на Боби пробляснаха… ала гласът й остана тих.

— Но ние „сме“ станали и тръгнали, Гард. Ние „сме“ тук.

Гардънър събра четирите валиума и ги пусна в шепата си.

— Искам да ми кажеш само едно нещо и ще ги изпия.

Да. Само това едно нещо щеше по някакъв начин да отговори на всички други въпроси — онези, които никога нямаше да има възможността да зададе. Може би и затова още не се бе опитал да изпита Боби с револвера. Защото това беше нещото, което действително имаше нужда да знае. Това единствено нещо.

— Искам да знам какво „си“ ти — каза Гардънър. — Кажи ми какво „си“.

— Ще отговоря на въпроса ти или поне ще се опитам, ако веднага глътнеш тези хапчета, които подрънкваш в ръката си. Иначе си отиваш на секундата, Гард. В ума ти има нещо. Не мога да го разпозная — все едно, че виждам някакви очертания зад тюлена завеса. Но то ме прави „изключително“ нервна.

Гардънър изсипа хапчетата в устата си и ги глътна.

— Още.

Гардънър извади още четири и ги изпи. Вече стигна до 140 милиграма. На път към луната. Боби изглежда се успокои.

— Казах, че Томас Едисън е по-близо до истината от Албърт Айнщайн и това е един начин, не по-лош от всеки друг, да се изрази нашата същност. Тук в Хейвън има неща, които биха накарали Албърт да се стресне, предполагам, но Айнщайн е знаел какво „означава“ E=mc2. Той е „разбирал“ относителността. „Той“ е проумявал нещата. „Ние“… ние ги създаваме. Поправяме ги. Не теоретизираме. Строим. Ние сме момчета за всичко.

— Вие „подобрявате“ нещата — вметна Гардънър и преглътна. Когато валиумът започваше да действа, гърлото му пресъхваше. Поне толкова си спомняше. Усетеше ли, че става това, трябваше да действа. Помисли си, че може би вече е поел смъртоносна доза, а в шишенцето оставаха още десетина хапчета.

Боби се бе пооживила.

— „Подобряваме“! Вярно! Точно това правим. Както те — ние — подобрихме Хейвън. Ти видя възможностите още при самото си връщане. Вече нямаше нужда да цицаме от обществената енергия. Сигурно е възможно да преминем и изцяло на… ммммм… органично-съхранени-батерийни източници. Те могат да се подновяват и траят дълго.

— Ти говориш за хора.

— Не „само“ хора, макар че по-висшите видове май „наистина“ произвеждат по трайна енергия. Това може да е функция на духа, а не на интелигентността. Латинската дума „esse“ е може би най-точна. Но дори Питър издържа забележително дълго време и произведе огромни количества енергия, а той е само „куче“.

— Може би благодарение на неговия дух — рече Гардънър. — Може би, защото те обичаше.

Той извади револвера от колана си. Задържа го

(„щит-щит-щит-щит“)

притиснат към вътрешната страна на лявото си бедро.

— Не говорим за това — Боби отмахна с ръка въпроса за любовта и духа на Питър. — По някаква причина ти си решил, че моралността на това, което правим, е неприемлива… но в такъв случай границите на онова, което ти смяташ за морално приемливо поведение са много тесни. Няма значение, ти скоро ще заспиш.

— Ние нямаме история, нито писмена, нито устна. Когато казваш, че корабът е катастрофирал тук, защото онези, които са го управлявали всъщност са се сбили пред щурвала, чувствам, че в думите ти има елемент на истина… ала освен това усещам и че може би то е било предопределено, било е „съдено“ да се случи. Телепатите до известна степен имат и дарба да предвиждат, Гард, а умеещите да предвиждат са по-склонни да се оставят да ги влачат теченията, и слабите, и силните, които се носят през вселената. „Бог“ е името, което някои хора дават на тези течения, но Бог е само дума, като томичукалата или Алтаир-4.

— Това, което искам да кажа е, че ние почти със сигурност щяхме отдавна да сме изчезнали, ако не се доверявахме на тези течения, защото винаги сме били избухливи и готови да се бием. Но „да се бием“ е прекалено общо казано. Ние… ние… — очите на Боби изведнъж заблестяха в дълбоко, ужасяващо зелено. Устните й се разтеглиха в беззъба усмивка. Дясната ръка на Гардънър се вкопчи в револвера с изпотена длан.

— Ние „се дърляме“! — рече Боби. — „Le mot juste“, Гард!

— Радвам се за теб — каза Гардънър и преглътна. Сухотата в устата му не се бе прокраднала — съвсем изведнъж просто се беше оказала там.

— Да, дърляме се, винаги сме се дърляли. Като деца, може да се каже. — Боби се усмихна. — Ние много приличаме на деца. Това ни е хубавото.

— Така ли?

Чудовищна представа внезапно изпълни главата на Гардънър: деца от началното училище, запътили се към клас въоръжени с учебници, кутии за обяд със смърфчета и пушки М-16 за учителите, които харесват, и гранати за онези, които не харесват. И, о, Господи, всички момиченца приличаха на Патриша Маккардъл, а всички момченца — на Тед Енергетика. Тед Енергетика с греещи в зелено очи, който обяснява цялата гнусна, шибана каша от Кръстоносните походи и арбалетите до рейгъновите въоръжени с ракети спътници.

„Ние се дърляме. От време на време дори се сборичкваме по малко. Възрастни сме — предполагам, — но въпреки това често избухваме, както правят децата и обичаме често да се забавляваме, както правят децата, затова задоволихме тези си две нужди като построихме модерни ядрени прашки и от време на време оставяме по няколко наоколо, за да ги вземат хората и знаеш ли какво? Те винаги го правят. Хора като Тед, изпълнени с желание да убиват, така че всички жени да разполагат с електричество за сешоарите си. Хора като теб, Гард, които виждат само минимални, дребни недостатъци в идеята да се убива за мир.“

„Светът щеше да бъде толкова «скучен», ако ги нямаше оръжията и дърляниците, нали?“

Гардънър осъзна, че започва да му се доспива.

— Като деца — повтори тя. — Бием се… ала можем да бъдем и много щедри. Каквито сме тук.

— Да, вие бяхте много щедри към Хейвън — потвърди Гардънър и челюстта му рязко зейна в широка, стигаща до сливиците прозявка.

Боби се усмихна.