Махането на пръстена за газта бе оставило кръгло кухо пространство в основата на бойлера. То беше запълнено с объркана плетеница от жици — червени, зелени, сини, жълти. В средата на плетеницата се намираше картонена поставка за яйца. Синият печат гласеше: „Хилкрест Фармс“. Във всяка от вдлъбнатините се намираше по една голяма батерия от волт и половина, свързана в горния си край с мъничко фуниевидно капаче и всички жици изглежда или започваха — или завършваха — при тези капачета. Като ги погледа по-дълго, в състояние, което не „усещаще“ точно като паника, Гардънър забеляза, че първоначалното му впечатление — че жиците са в объркана плетеница — не беше по-вярно от първоначалното му впечатление, че всичко по работната маса на Боби е в безпорядък. Не, в начина, по който жиците влизаха или излизаха от тези дванайсет фуниевидни капачета имаше ред, въпреки че в някои влизаха или излизаха по две жици, а в други свързаните жици стигаха и до шест. Имаше ред дори във формата, която образуваха — тя представляваше малка арка. Някои от жиците се връщаха отново в капачета, поставени върху други батерии, но повечето отиваха към разпределителни табла, закрепени към стените на подгряващото отделение на бойлера. Те бяха взети от електронни играчки правени в Корея, предположи Гардънър — имаше твърде много евтини, сребристи спойки върху гофриран фибър. Една невероятна смесица от различни компоненти… ала тя очевидно вършеше нещо. Да. Например, загряваше водата с такава скорост, че да ти излязат мехури.

В средата на отделението, право срещу поставката за яйца, в арката, образувана от жиците, грееше ярко кълбо от светлина, не по-голямо от два сантиметра в диаметър, но на вид ярко като слънцето.

Гардънър автоматично бе вдигнал ръка да се предпази от този безмилостен блясък, който плисваше през отвора като твърда бяла пръчка от светлина и хвърляше сянката му далеч назад върху пръстения под. Можеше да гледа към кълбото само като си премрежеше очите, докато станеха на съвсем малки цепки и чак тогава леко отвореше пръстите си.

„Ярко като слънцето.“

Да… само че вместо жълта, светлината беше заслепяващо синкавобяла, като сапфир. Блясъкът й пулсираше и леко се местеше, после оставаше постоянен, след което отново пулсираше и се местеше: имаше някакъв цикъл.

„Но къде е топлината?“ запита се Гардънър и това започна да го връща към действителността. „Къде е топлината?“

Той протегна едната си ръка нагоре и пак я постави върху гладката, емайлирана повърхност на бойлера — ама само за секунда. Дръпна я с мисълта, че водата бе вдигала пара, когато потече от крана в банята. В бойлера също имаше гореща вода, вярно, и то много — по всички правила тя би трябвало да изври на пара и да взриви бойлера на Боби заедно с цялото мазе. Но очевидно не ставаше нищо такова, което беше мистерия… ала тя бе нищо в сравнение с факта, че не усещаше никаква топлина да излиза от отвора — абсолютно никаква. Би трябвало да си е изгорил пръстите, още когато дръпна малкото лостче, за да отвори капака, а след като го махна, слънцето с размер на монета трябваше направо да е свалило кожата от лицето му. Затова…?

Бавно, колебливо, Гардънър посегна към отвора с лявата си ръка, като продължаваше да държи дясната пред очите си, за да ги пази от прекалено силния блясък. Устата му бе стисната в гримаса, тъй като очакваше да се изгори.

Разперените му пръсти се плъзнаха в отвора… и тогава се сблъскаха с някаква преграда. По-късно си мислеше, че усещането малко напомняше за натискане с пръсти по опънат найлонов чорап — само че в случая преградата поддаде съвсем малко и го спря. Пръстите му не можаха да пробият, както биха пробили един найлонов чорап.

Но преграда нямаше. Никаква, поне доколкото можеше да види.

Той престана да натиска и невидимата мембрана леко изтласка пръстите му обратно, вън от отвора. Гардънър ги погледна и видя, че трепереха.

„Това е силово поле, ето защо не се изгорих. Някакъв вид силово поле, което поглъща топлината. Господи Боже, намърдал съм се във фантастичен разказ от «Поразяващи истории». Някъде към 1947 година, предполагам. Чудя се, дали съм на корицата? И ако съм, кой ме е нарисувал? Върджил Финли? Ханес Бок?“

Ръката му започваше да трепери по-силно. Той посегна към капака, не го оцели, пак се опита и го захлопна със сила, отрязвайки този ослепителен поток бяла светлина. Бавно отпусна дясната си ръка, но продължаваше да вижда остатъчния образ на мъничкото слънце, както човек вижда крушката на фенерчето, след като му е било светнато първоначално в лицето. Само че това, което Гардънър виждаше, беше голяма зелена ръка, носеща се из въздуха, с ярко, ектоплазмично синьо между пръстите.

Остатъчният образ изчезна. Ала не и треперенето.

Никога през живота си Гардънър не бе изпитвал толкова силна нужда да пийне.

Намери какво в кухнята на Андерсън.

Боби не пиеше много, но си държеше, както тя се изразяваше, „суровина“ в един шкаф зад тенджерите и тиганите: бутилка джин, бутилка скоч, бутилка бърбън, бутилка водка. Гардънър измъкна бърбъна — някаква куча марка, ала просяците нямат право на избор — сипа си два пръста в пластмасова чаша и ги гаврътна.

„По-добре внимавай, Гард. Предизвикваш съдбата.“

Но не беше така. Точно сега щеше едва ли не да приветства един запой, ала циклонът се бе отнесъл някъде другаде… поне за момента. Той си сипа още два пръста бърбън в чашата, съзерцава го известно време, после изсипа по-голямата част в мивката. Върна бутилката на мястото й и добави вода и кубчета лед, превръщайки онова, което беше течен динамит, в цивилизовано питие.

Помисли си, че хлапето от плажа би одобрило тази постъпка.

Предполагаше, че съноподобното спокойствие, което го бе обзело след излизането от Огледалния лабиринт и което чувстваше отново сега, беше защита срещу желанието просто да легне на пода и да пищи, докато загуби съзнание. Спокойствието си бе наред. Онова, което го плашеше, беше колко бързо съзнанието му се бе заело със задачата да го убеди, че нищо от случилото се не е истина… а е видял всичко в халюцинация. Невероятно, но разумът му подхвърляше идеята, че онова, което бе видял, когато отвори капака в основата на бойлера, е било много силна електрическа крушка — двеста вата, да речем.

„Не беше нито електрическа крушка, нито халюцинация. Това беше нещо като слънце, много малко, горещо и ярко и то плуваше под арка от жици, над поставка за яйца пълна с батерии. Сега можеш да откачиш, ако желаеш, или да се помолиш, или да се натряскаш, но ти видя, каквото видя и няма защо да се самозалъгваме, нали? Да.“

Гардънър провери пак Андерсън и видя, че тя още спи като дърво. Бе решил да я събуди към десет и половина, ако дотогава не е станала сама; сега си погледна часовника и с удивление разбра, че е само девет и двайсет. Беше прекарал в мазето много по-малко време, отколкото си бе представял.

Мисълта за мазето извика отново нереалното видение на онова миниатюрно слънчице, увиснало във въздуха под арката от жици, светещо като свръхгореща топка за пинг-понг… и тези мисли накараха неприятното усещане, че мозъкът му се разпада, да се върне. Той го отблъсна. То не искаше да си отиде. Отблъсна го по-силно, като си казваше, че няма да мисли за всичко това повече, докато Боби не се събуди и просто не му обясни какво става тук.

Погледна надолу към ръцете си и видя, че са изпотени.

Гардънър взе питието си и излезе зад къщата, където откри още доказателства за бобиния почти свръхестествен пристъп на деятелност.

Тракторчето й се намираше пред голямата барака от лявата страна на градината — в това нямаше нищо необичайно, тя обикновено го оставяше там, когато синоптиците казваха, че няма да вали. Но дори от десет метра разстояние Гардънър можеше да забележи, че Андерсън е извършила някакви радикални промени с двигателя му.

„Не. Стига толкова. Забрави тези щуротии, Гард. Иди си вкъщи.“