„— Ти ме уби — гъгне Арбърг отдясно, — но ще си платиш. Ще се блъснеш, Гардънър.“

„— Да не мислиш, че ни я подарява Магьосникът от Оз? — крещи Тед. Внезапно в гласа му се прокрадват хленчещи нотки. Устните му стават на мехурчета, обелват се, напукват се и започват да гноят. Едното му око заблестява с млечната белота на пердето. Гардънър осъзнава с надигащ се ужас, че гледа лице, което показва симптомите на човек в последния напреднал стадий на лъчева болест.“

„Радиационните символи върху пуловера на Тед стават черни.“

„— Ти ще се блъснеш, обзалагам се — припява Арбърг. — Ще се блъснеш.“

„Гардънър вече плаче от ужас, както плака след като простреля жена си, след като чу невероятния гръм на пистолета в ръката си и видя как тя политна назад към кухненския шкаф, с притисната към бузата ръка като жена, възкликваща шокирано: «Моята земя! НИКОГА!» А после кръвта бликна между пръстите й и мозъкът му в последно отчаяно усилие да отрече всичко, си бе помислил: «Кетчуп, успокой се, това е само кетчуп.» След което бе започнал да плаче както сега.“

„— Що се отнася до вас, отговорността ви свършва до писането на протестни плакати. — Гной се стича на струйки по лицето на Тед. Косата му е изпопадала. Раните покриват черепа му. Устата му се разтегля в същата замечтана усмивка като на Арбърг. Сега, в някаква последна крайност на ужаса, Гардънър осъзнава, че не може да контролира ските си и лети по писта («Права стрела»?) оградена с мъртъвци. — Ама вие изобщо не бихте могли да ни спрете, да си го знаете. Никой не би могъл. Реакторите са извън контрол. И всичко е в това състояние от… ами, смятам, че от около 1939 година. Достигнахме критичната маса някъде към 1965. Сега не подлежи на контрол. Експлозията ще бъде скоро.“

„— Не… не…“

„— Ти летеше нависоко, но тези, които летят най-високо, най-зле падат — продължава да натяква Арбърг. — Да убиеш домакина си е най-лошото убийство от всички. Ти ще се блъснеш… ще се блъснеш…“ тряс!

„Колко е вярно това. Той прави опит да се обърне, но ските му упорито поддържат курса си. Вече може да види големия, посивял стар бор. Аргълбаргъл и Тед Енергетика са изчезнали и той си мисли:“ Те томичукала ли бяха, Боби?

„Може да види червената ивица боя по чворестия ствол на бора и… тогава кората започва да се бели и разцепва. Докато Гардънър се хлъзга безпомощно към дървото, вижда че то оживява и се разтваря, за да го погълне. Зейналото дърво расте и се раздува, сякаш устремено към него, порасват му пипала и в центъра му има ужасна гнила чернота, обрамчена от червена боя, наподобяваща червилото на някаква злокобна проститутка, а той чува как в тази черна, гърчеща се уста вият тъмни ветрове и“

„той не се събуди тогава, макар да му се струваше така — всеки знае, че дори най-чудатите сънища «изглеждат» истински, те дори си имат своя лъжлива логика, но това «не» е реалността, не би могла да бъде. Той просто заменяше един сън с друг. Толкова често се случва.“

„В този сън сънуваше своята стара ски злополука — за втори път същия ден, можете ли да си представите? Само че този път дървото, в което се удари, онова, което едва не го уби, има прогнила уста вместо възлеста дупка от чеп. Той сепнато се събужда и установява, че се намира в люлеещия се стол на Боби, толкова облекчен от самото събуждане, че не го е грижа дето целия се е схванал и гърлото вече така го боли, сякаш е подплатено с бодлива тел.“

„Мисли си:“ Сега ще стана, ще си направя кафе и ще се натъпча с аспирин. Нали точно това смятах да направя преди? „Започва да се изправя и точно в този момент Боби си отваря очите. И тогава разбира, че сънува, няма начин, защото от очите на Боби струят зелени лъчи светлина — това напомня на Гардънър за рентгеновото зрение на Супермен от комиксите, както художниците обикновено го рисуват, с лъчи като от прожектор. Но светлината, която излиза от очите на Боби, е някак блатна и ужасяваща… в нея има нещо гнило, като примигващия блясък на блуждаещи огньове над тресавище в гореща нощ.“

„Боби бавно се надига и се оглежда… поглежда към Гардънър. Той се опитва да й каже недей… моля те, не насочвай тази светлина към мен.“

„Ала не излизат никакви думи и когато тази зелена светлина го блъсва, той вижда, че очите на Боби горят от нея — при извора си лъчите са зелени като изумруд, ярки като слънчев протуберанс. Гард не може да гледа, трябва да извърне очи. Опитва се да вдигне ръка, за да заслони лицето си, но няма сили, ръката му е твърде тежка.“ Тя ще ме изгори, „мисли си той,“ ще ме изгори и след няколко дни ще се покажат първите рани, отначало ще реша, че са пъпки, защото така изглежда лъчевата болест в началото, просто групичка пъпки, само че „тези“ пъпки никога няма да минат, те ще започнат да се влошават… все повече и повече…

„Пак чува гласа на Арбърг, безплътен остатък от предишния сън и сега в гъгненето му звучи триумф: «Знаех» си, че зле ще свършиш, Гардънър!“

„Светлината го докосва… облива го. Дори през здраво стиснатите му клепачи осветява мрака в зеленото на светещ часовников циферблат. Ала в сънищата няма истинска болка, както няма и тук. Ярката зелена светлина не е нито гореща, нито студена. Не е никаква. Само дето…“

„Гърлото му.“

„Гърлото вече не го боли.“

„И той чува, ясно и безпогрешно:“ „…процента отстъпка! Никога вече може да не се повтори такава отбивка от цената! ВСИЧКИ печелят! Шезлонги! Гумени дюшеци! Чадъри…“

„Пластинката в черепа му, пак се разприказва. И спря почти преди да е почнала.“

„Както и болящото го гърло.“

„А и онази зелена светлина също бе изчезнала.“

„Гардънър отваря очи… предпазливо.“

„Боби лежи на кушетката, със затворени клепачи, дълбоко заспала… точно както беше. Какви са тия истории за лъчи, бликащи от очите й? Боже мой!“

„Той сяда отново в люлеещия се стол. Преглъща. Никаква болка. Температурата също доста е спаднала.“

Кафе и аспирин, „мисли си Гард.“ Смяташе да станеш за кафе и аспирин, помниш ли?

„Разбира се“, отвръща той, настанява се по-удобно в люлеещия се стол и затваря очи. „Но никой не пие кафе и аспирин насън. Ще свърша това веднага щом се събудя.“

„Гард, ти «си» буден.“

„Това, разбира се, е невъзможно. В света на будните от очите на хората не струят зелени лъчи, лъчи, които лекуват болни гърла и висока температура. В сънищата — «si», в реалността — не.“

„Той кръстосва ръце пред гърдите си и се унася. И не усеща нищо повече — нито заспал, нито буден — през остатъка от нощта.“

Когато Гардънър се събуди, от западния прозорец върху лицето му падаше силна светлина. Гърбът дяволски го болеше, а като се изправи вратът му издаде мъчително, артритно скръцване, което го накара да направи гримаса. Беше девет и четвърт.

Той погледна към Боби и изживя миг на задушаващ страх — в този момент реши със сигурност, че тя е мъртва. После видя, че просто е толкова дълбоко и неподвижно заспала, че наистина създава впечатление за труп. Всеки можеше да направи тази грешка. Гръдният й кош се повдигаше от бавни, постоянни вдишвания, с дълги, но равномерни паузи между тях. Гардънър ги засече и установи, че вдишва не повече от шест пъти в минута.

Ала тази сутрин изглеждаше по-добре — не кой знае колко, но много по-добре от мършавото плашило, което се бе довлякло да го посрещне снощи.

„Не вярвам и моят вид да е бил много по-стока“, помисли си той и отиде в банята на Боби да се обръсне.

Лицето, което го погледна от огледалото, не беше чак толкова зле, колкото се бе опасявал. С известна тревога забеляза, че през нощта пак му е текла кръв от носа — не много, ама достатъчно, за да покрие горната му устна. Той взе една кърпа за лице от шкафчето вдясно на мивката и пусна топлата вода да я намокри.

Сложи кърпата под течащата от горещия кран вода с цялата разсеяност на стария навик — с бойлера на Боби човек има време да изпие чаша кафе и да изпуши една цигара, преди да дойде поне хладка струя — и това не беше чак…