— Така ли?

— Да. Сега и ти си вътре. Когато дойдат да ме отведат, ти ще бъдеш на седалката до мен. — Вялата удсмивка стана по-широка, ала все още й липсваше добро настроение. — Добре дошъл в маймунската клетка, приятел. Не се ли радваш, че дойде?

— Очарован съм — заяви Гардънър и изведнъж двамата се разсмяха.

Когато смехът им замря, Гардънър откри, че атмосферата в кухнята на Боби значително се е подобрила.

Андерсън попита:

— Какво мислиш, че ще стане с кораба, ако Даласката полиция се добере до него?

— Чувала ли си някога за Хангар 18?

— Не.

— Според слуховете, Хангар 18 трябва да е част от военновъздушна база край Дейтън. Или Дирборн. Или някъде другаде. Където и да е, в Щатите. Предполага се, че там се намират труповете на пет дребни човечета с рибешки лица и хриле на вратовете. Пришълци. Това е просто един от слуховете, които се разправят, както и че някой намерил глава на плъх в сандвича си от закусвалнята или че в нюйоркските канали има алигатори. Само че сега аз почвам да се питам дали „наистина“ е слух. Във всеки случай, мисля че това ще е краят.

— Може ли сега аз да ти разкажа един от тези съвременни слухове, Гард?

— Давай.

— Чувал ли си някога за човека, който изобретил хапче, заместващо бензина?

Слънцето залязваше сред ярко великолепие от червено, жълто и пурпурно. Гардънър седеше върху един голям пън в задния двор на Боби Андерсън и го наблюдаваше. Бяха разговаряли през по-голямата част от следобеда, като ту дискутираха, ту спореха, ту се караха. Боби бе приключила разговора с изявлението, че пак е гладна като вълк. Тя приготви огромна купа със спагети и опече малко тлъсто свинско месо. Гардънър я последва в кухнята с желанието да продължи дискусията — из главата му мислите се търкаляха като топки по билярдна маса. Андерсън не му позволи. Тя предложи на Гард питие, което той — след дълга, замислена пауза — прие. Уискито се плъзна в гърлото му приятно и го накара да се чувства добре, но за секунда му се струваше, че не изпитва нужда от него — е, не чак „огромна“ нужда. Сега, докато седеше там, пълен с храна и алкохол и гледаше към небето, предположи, че Боби е била права. Вече бяха провели целия конструктивен разговор, който имаха да водят.

Беше дошло време да решава.

Боби бе погълнала невероятна вечеря.

— Ще повърнеш, Боби — предупреди Гардънър. Каза го сериозно и въпреки това не можа да сдържи усмивката си.

— Няма — отвърна спокойно Боби. — Никога не съм се чувствала по-добре. — Тя се уригна. — В Португалия това е комплимент за готвача.

— А след хубав секс… — Гард повдигна единия си крак и пусна въздух. Боби се разсмя от сърце.

Те измиха чиниите („Още ли не си изобретила нещо да се оправя с тях, Боби?“ „Ще го направя, само ми дай време“) и отидоха в малката, разхвърляна всекидневна — която не се бе променила много от времето на нейния чичо, — за да изгледат вечерните новини. Не ставаше нищо хубаво. Близкият изток пак пушеше от израелските въздушни нападения над сирийските сухопътни войски в Ливан (и бяха оцелили едно училище по погрешка — Гардънър се намръщи при кадрите с обгорени, пищящи деца), руснаците напредваха към позициите на афганистанските бунтовници, държавен преврат в Южна Америка.

Във Вашингтон Съвета за национална безопасност бе публикувал списък на деветдесет атомни съоръжения в трийсет и седем щата с проблеми по сигурността „от средни до сериозни“.

„От средни до сериозни, страхотно“, помисли си Гардънър, чувствайки старата безсилна ярост да се надига и размърдва, да го разяжда отвътре като киселина. „Ако загубим Топика, ще е средно. Ако гръмне Ню Йорк, тогава вече ще е сериозно.“

Той осъзна, че Боби го наблюдава малко тъжно.

— Продължава да те тормози, нали? — попита тя.

— Вярно е.

Когато новините свършиха, Андерсън каза на Гардънър, че си ляга.

— В седем и половина?

— Още съм гроги. — Така и изглеждаше.

— Добре. И аз самият ще се пъхна под завивките след малко. Чувствам се уморен. Тези два дни бяха направо откачена работа, но не съм съвсем сигурен, че ще успея да заспя, като знам как бръмчи из главата ми всичко това.

— Искаш ли валиум?

Той се усмихна.

— Видях, че още е там. Ще мина без него. Ти си тази, която е можела да вземе някое и друго успокоително през последните две седмици.

Цената на щата Мейн, за да се съгласи с решението на Нора да не го дава под съд, беше, че Гардънър трябваше да се включи в една напътстваща програма. Тя бе продължила шест месеца; валиумът очевидно щеше да трае вечно. Гардънър на практика не го беше взимал изобщо от около три години, ала от време на време — най-вече, когато се готвеше да пътува — изпълняваше рецептите. Иначе някой компютър можеше да изплюе името му и психологът да получи още някой и друг долар от съдилището на щата Мейн, за да го навести и да се увери, че главата му все още стои свита в приемливия размер.

След като тя си легна, Гардънър изключи телевизора и поседя малко в люлеещия се стол на Боби, зачетен в „Бизонските воини“. Не след дълго я чу да захърква. Гардънър подозираше, че хъркането на Боби също може да е част от конспирация, чиято цел е да го държи буден, но му беше все едно — Боби винаги бе хъркала, цената на един крив хрущял в носа, и това винаги бе дразнило Гардънър, ала снощи той откри, че някои неща могат да бъдат и по-лоши. Ужасната тишина, с която бе спала на кушетката, например. Това беше „много“ по-лошо.

Гардънър бе надникнал за миг вътре, намирайки Боби в много по-естествена за Боби Андерсън спяща поза, гола, като се изключи долнището на пижамата, със свободни малки гърди и изритано в безпорядък между краката одеало, едната ръка под бузата, а другата съвсем близо до лицето, с палец почти пъхнат в устата. Боби беше добре.

Затова Гардънър бе излязъл тук да вземе решение.

Малката градина на Боби се готвеше за голяма реколта — царевицата беше по-висока от всяка друга, която Гардънър бе видял по пътя си на север от плажа Аркадия, а доматите й щяха да спечелят наградата синя панделка. Някои от тях вече биха стигнали до коляното на човек, крачещ край реда. В средата на всичко това растеше групичка гигантски слънчогледи, зловещи като трифиди, и кимаха в лекия бриз.

Когато Боби го попита дали е чувал някога за така нареченото „бензиново хапче“, Гардънър се усмихна и кимна. Още един от слуховете на двайсети век, правилно. После тя го попита дали вярва в него. Гардънър, продължавайки да се усмихва, каза „не“. Боби му напомни за Хангар 18.

— Да не искаш да кажеш, че ти „вярваш“ в съществуването на такова хапче? Нещо, което просто пускаш в резервоара и караш с него цял ден?

— Не — отвърна тихо Боби. — Нищо от онова, което съм чела, не предполага възможността то да съществува. — Тя се приведе напред, облегнала лакти на коленете си. — Но ще ти кажа в „какво“ вярвам: и да „съществуваше“, то нямаше да е на пазара. Някой голям картел или може би самото правителство, щеше да го купи… или открадне.

— Да — съгласи се Гардънър. Той не веднъж бе мислил за лудите иронии, присъщи на всяко статукво: отвори границите на Щатите и махни всички митничари от работните им места? Узакони наркотиците и унищожи службата за борба с тях? Със същия успех можеш да се опиташ да застреляш човека на луната.

Гард избухна в смях.

Боби го погледна, изненадана, но също се усмихна.

— Е? Сподели с мен.

— Просто си мислех, че ако „имаше“ такова хапче, Даласката полиция щеше да застреля човека, който го е измислил, а после щеше да го натика до зелените човечета в Хангар 18.

— Без да говорим за цялото му семейство — съгласи се Боби.

Този път Гард не се засмя. Този път хич не му се видя толкова забавно.

— В тази светлина — продължи Боби — погледни на това, което съм направила тук. Аз дори не съм сръчна в ръцете, какво остава за някакви научни способности и въпреки това силата, която работи чрез мен, е създала разни неща, достойни за проекти в „Момчешки живот“ — построени от съвсем некомпетентно момче, при това.