Искаше го. За добро или за зло, Гардънър го искаше. Много.

Той разтърси глава, все едно се разсънваше.

— Хайде — рече Гардънър. — Да идем да видим какво е станало.

И без да чака, той отиде до ръба на изкопа и надзърна. Чуваше шума на водата, ала не можеше да я види, затова взе един голям прожектор, който използваха през нощта, завърза го за клупа на въжето и го спусна около три метра. Това се оказа предостатъчно: ако го беше спуснал още, щеше да го потопи. Явно бяха пробили подземното езеро и сега изкопът стремително се пълнеше с вода.

След малко дойде и Анди. Изглеждаше зле.

— Цялата ни работа отиде на кино! — простена той.

— Поне да си беше взел сърфа, Бози. Всяка сряда плуването е безплатно.

— Млъкни! — кресна Анди Боузман. — Затваряй си устата! Не мога да те понасям!

Гардънър усети как го обзема дива истерия. Той уморено отстъпи към най-близкия дънер, отпусна се върху него и се замисли дали проклетото чудо е успяло да се запази водонепроницаемо през всичките тези хиляди години. В противен случай, питаше се той, интересно каква ли ще е пазарната цена на летяща чиния, леко пострадала от вода. Това го разсмя. Джим Гардънър седеше и се тресеше от смях, дори и когато Анди Боузман пристъпи към него и го удари по лицето така, че го просна на земята.

„Четвъртък, 4 август:“

Стана девет без четвърт, а още нямаше никой. Гардънър се чудеше дали не са се отказали. Седеше на верандата в люлеещия се стол на Боби, чакаше някой да дойде и несъзнателно опипваше подпухналата синина на лицето си, където вчера Боузман го беше халосал.

Снощи след полунощ пак идваха онези с кадилака на Арчинбърг. Хората от бараката. Надигнал се на лакът, Гардънър ги наблюдаваше през прозореца на стаята си и се чудеше какви ли са тези среднощни соарета. Приличаха му на безплътни сенки, скупчени до колата, където постояха малко и после се запътиха към бараката. Още щом отвориха вратата, навън се разля познатата злокобна светлина и окъпа целия двор, както и стаята на Гардънър, със своето отвратително зеленикаво сияние. После влязоха вътре и блясъкът намаля до плътен вертикален лъч, но не изчезна съвсем, понеже вратата остана открехната. Явно жителите на това затънтено градче Хейвън, макар и в момента да бяха най-интелигентните на земята, не можеха да изнамерят начин да заключват вратата отвътре с външен катинар.

Гардънър седеше на верандата, гледаше към Хейвън и си мислеше: „А може би като влезнат вътре, изпадат в такъв възторг, че просто не им се занимава с прозаични неща като катинари“.

Той вдигна ръка и заслони очи. Задаваше се някакъв камион: голям очукан самосвал за хартиен пулп, който му беше бегло познат. Отзад в легена имаше нещо, покрито с брезент, чиито краища плющяха на вятъра. Гардънър знаеше, че идват при него. Не са се отказали, разбира се, има си хас.

„Събудих се посред нощ и ги видях да влизат в бараката на томичукалата. Можех да погледна какво правят вътре, но не посмях. Не желая да знам“.

Пък и Гардънър не смяташе, че това щеше да повлияе на журито в конкурса „Млади поети на Йейл“. „Макар че“, рече си той, „и то е част от творческия ми път, както биха казали. Сигурно по-късно ще го нарекат «Барачения период» или «Етапа на томичукалата».“

Самосвалът включи на по-ниска предавка и с ръмжене пое към двора на Боби, където изхърка и спря. От кабината слезе мъж по фанелка с къс ръкав: същият, който на 4 юли беше откарал Гард до Хейвън. Той го позна веднага. „Кафето“, помисли Гард. „Даде ми кафе с много захар. Не беше лошо“. Приличаше му на някой от героите на Джеймс Дики: градски момчета, които през уикендите се спускаха с кану по реките. Доколкото си спомняше обаче, човекът май не беше от Хейвън, а живееше в Албиън.

„Заразата се разпространява“, рече си Гардънър. „А и защо не? Сигурно е нещо като радиоактивен прах. И без това ветровете са предимно в посока към Албиън“.

— Здрасти — каза шофьорът. — Предполагам, че не ме помниш. — А тонът му добави: „И без шеги, Фред“.

— Помня те — отвърна Гард и името изплава магически в съзнанието му, след целия този месец, който му се струваше като десет години, наситени със странни събития. — Мос, Фриман Мос. Пътувах с тебе, като идвах при Боби. Виждам, че и ти го помниш.

Мос отиде зад самосвала и започва да развързва връзките на брезентовото покривало, после каза:

— Ще ми помогнеш ли?

Гардънър тръгна по стълбите на верандата, спря и се усмихна. Първо беше Тремейн, след това Ендърс и Боузман, с патетичния си светложълт панталон.

— Разбира се — отвърна той. — Само ми кажи едно нещо.

— Аха — изсумтя Мос, издърпа въжетата и отгърна брезента. Отдолу имаше точно каквото Гардънър очакваше: туби, маркучи, три акумулаторни батерии, свързани в едно и Нова и Подобрена помпа. — Стига да мога.

— Искам да те питам — мрачно се ухили Гардънър, — дали ми носиш умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти?

„Петък, 5 август:“

Над Хейвън нямаше редовен въздушен трафик още от края на 60-те, когато в Бангор закриха военновъздушната база „Дау“. По онова време закопаният в земята кораб можеше лесно да бъде открит, понеже отгоре прелитаха военни изтребители поне четири-пет пъти дневно и ревът им караше прозорците на къщите да дрънчат, дори понякога ги трошеше. На пилотите им беше забранено да карат със свръхзвукова скорост над континенталната част на САЩ, освен при крайна необходимост, но повечето от екипажите на F-4 бяха съвсем млади момчета, още неотърсили се от младежкото акне и това ги правеше леко безразсъдни. На земята всички те караха бързи автомобили, ала нищо не можеше да се сравни с изтребителите. Когато закриха базата „Дау“, полетите над Хейвън съвсем оредяха, останаха само няколко на бреговата охрана, пък и въздушните им коридори се преместиха на север, към Лоринг в Лаймстоун.

След известно колебание базата започна да обслужва граждански полети и прие гръмкото име „Международно летище Бангор“. Мнозина мислеха, че то не отговаря на действителността, тъй като приема само по няколко самолета предимно от и до Бостън, Огъста и Портланд, но лека-полека трафикът се сгъсти и към 1983 г. МЛБ се превърна в процъфтяващ терминал, който вече обслужваше две граждански въздухоплавателни компании по вътрешни линии, както и няколко международни полета, които спираха там за зареждане с гориво.

Известно време, в началото на 70-те, над Хейвън прелитаха самолети на гражданската авиация, ала пилотите и навигаторите редовно се оплакваха от проблеми с радара в района, означаван като квадрант G-3, който обхващаше по-голямата част от Хейвън, целия Албиън и Китайските езера. Смущенията, известни като „пуканки“, „ехомъгла“ или по-колоритното „призрачни говна“, бяха същите като над Бермудския триъгълник. Компасите направо пощуряваха, а понякога в приборите се появяваха странни паразитни импулси.

През 1973 г. пътнически самолет на „Делта“, летящ към Бостън, за малко не се сблъска със самолет на TWA по маршрута Лондон — Чикаго. И на двата самолета пътниците си разляха питиетата, дори една стюардеса се опари с вряло кафе. Освен екипажите, никой друг не разбра колко близо бяха двата гиганта. Вторият пилот на „Делта“ се напика от ужас, после се смя истерично през целия път до Бостън и два дни по-късно се отказа завинаги от професията си.

През 1974 г. на друг самолет, препълнен с канадски туристи и нетърпеливи хазартаджии на път от Бангор за Лас Вегас, му изгасна единият двигател точно над Хейвън и се наложи да се върне в Бангор. На летището техниците го прегледаха внимателно, но не установиха нищо.

През 1975 г. също се случи нещо подобно и затова няколко години по-късно целият граждански трафик бе пренасочен по други коридори. Ако човек попиташе за причините някой ръководител на полетите от Федералното управление на гражданската авиация, той вероятно би свил рамене с думите „дяволска работа“: тук-там имало такива места и никой не знаел защо. Най-добре било да се заобикалят, и точка.