— Не ми викай Бози — прекъсна го Боузман с надеждата, че гласът му звучи по-страшно, отколкото той в действителност се чувстваше. — Не ми харесва.

— По-късно, в часовете ми по композиция тя веднъж описа как навремето се запънала на „Том Сойер“ и не могла да каже нищо. Това направо ме плени. — Гардънър внезапно стана и тръгна към Анди — развитие, на което той погледна с растяща тревога. — На другия ден я изчаках след часовете и я попитах дали още си спомня оня откъс от „Славният бояджия“. Тя го помнеше, но това не ме изненада. Има неща, които човек никога не забравя, особено когато сетра ти или майка ти са те насилвали да участваш в някакъв ужас като училищно представление. Може и да го забравиш там, на сцената, ала иначе ще го издекламираш и на смъртния си одър.

— Виж какво — рече Анди. — Време е да се хващаме на работа.

— След първите четири изречения към нея се присъединих и аз. От изненада ченето й увисна чак до коленете, после се разсмя. Накрая го довършихме и двамата, дума по дума. Но в това няма нищо чудно. И аз, и Боби като деца сме били доста свити: нея я е тормозела сестра й, мен — майка ми. Хора като тях често си въобразяват, че свитото дете най-добре се оправя, ако го поставиш в ситуация, от която то силно се притеснява, да речем училищно представление. Така че не е кой знае какво съвпадение, че и двамата знаехме бояджийската история наизуст. От нея по-популярна за декламиране е единствено „Издайническо сърце“.

Тук Гардънър пое дълбоко дъх и кресна с всичка сила:

„— Престанете, злодеи! Не се правете, че не виждате! Откъртете дъските на пода! Тука! Тука! Ето къде бие отвратителното му сърце!“

Анди чак изпищя от уплаха и изтърва термоса. Върху панталона му се разля половин чаша кафе.

— Внимавай, Бози! Тия пластмасови чаши са много коварни — добродушно се провикна Гардънър. — Та тъкмо щях да кажа, че за разлика от нея, аз не успях да се запъна на сцената. Даже спечелих втора награда, но това не ми излекува страха от тълпите. Дори го влоши още повече. Винаги, когато се изправя пред хора да им чета стихотворения и се вгледам в хищните им очи, се сещам за „Славният бояджия“. Сещам се и за Боби. Така го изкарвам по-леко. Все едно, това ни сближи и станахме приятели.

— Не виждам какво общо имат тези приказки с работата ни! — изсумтя гръмогласно Анди с тон, който изобщо не му подхождаше.

Сърцето му биеше с дяволски ритъм, ама одеве, когато Гардънър кресна, той наистина повярва, че го е обзела лудост.

— Не виждаш какво е общото между сегашната ни работа и боядисването на оградата, така ли? — попита Гардънър и се засмя. — Значи си сляп, Бози.

После посочи кораба, издигащ се от изкопа и устремен към небето под идеален ъгъл от четирийсет и пет градуса.

— Вярно, в момента не го боядисваме, а го разкопаваме, но това ни най-малко не променя принципа. Успях да изморя Боби Тремейн и Джон Ендърс. Ти също едва ли ще дойдеш утре — ако това стане, готов съм да ти изям мокасините. И срещу цялата работа не получавам нищо. Нищичко… Да кажеш на оня, който ще те замести утре, че искам умрял плъх с връв за въртене. Чат ли си, Бози? Или поне топче бияч.

Гардънър говореше и вървеше към изкопа, но насред пътя спря и изгледа Анди, който не си спомняше някога да се е чувствал по-неспокоен, най-вече поради факта, че все не успяваше да долови мислите на този едър тип с хлътнали рамене и неопределени, леко поразместени черти на лицето.

— Освен това, Бози — продължи Гардънър толкова тихо, че Анди едва го чуваше, — най-добре ще е утре да доведеш тук Боби. Искам да видя дали Новата и Подобрена Боби още може да декламира наизуст „Славният бояджия“ от „Том Сойер“.

После, без да добави нищо, той отиде при въжето, нахлузи си клупа на крака и зачака Анди да го спусне долу.

Сега цялата работа се струваше на Боузман крайно изкукуригала и нелепа. На всичкото отгоре това беше едва първата бира на Гардънър за деня, викаше си той, докато въртеше ръчката на лебедката. „А на обяд като нищо ще погълне още пет-шест и тогава ела да видиш какво става!“

Гардънър се показа на ръба на изкопа и Анди внезапно изпита почти непреодолимото желание да отпусне лебедката и да реши трайно проблема.

Но не можеше: Гард принадлежеше на Боби Андерсън и докато тя не умреше или не излезеше от бараката, нещата трябваше да си останат както са.

— Хайде, Бози. Да се скрием някъде, че тези скали понякога хвърчат на неподозирани разстояния.

И той закрачи към навеса, а Анди подтичваше след него, като се стараеше да не изостава.

— Нали ти казах да не ми викаш Бози — рече той.

— Знам — ехидно подхвърли Гардънър, без даже да го погледне.

Двамата заобиколиха навеса и застанаха зад него. Три минути по-късно от рова се разнесе познатият тътен. Небето се изпълни с парчета скали и камънаци, които заваляха като дъжд и отскачаха от корпуса на кораба с глух тропот.

— Готово, да… — започна Боузман.

— Ш-ш-шт! — сграбчи ръката му Гардънър и се заслуша с наклонена глава. Лицето му се оживи, тъмните му очи блеснаха.

Анди си издърпа ръката.

— Хей! Какво ти става, по дяволите?

— Не чуваш ли?

— Какво да…

В този момент той също го чу. Откъм изкопа идваше някакъв съскащ звук, като от гигантски кипнал чайник. Дори ставаше все по-силен и по-силен. Анди изведнъж изпадна в дива възбуда, примесена с ужас.

— Идат! — прошепна той и се извърна към Гард. Беше се ококорил като бухал, по устните му блестеше слюнка и те нервно потрепваха. — Не са били мъртви… събудихме ги… „идат!“

— Исус Христос идва и ти е сърдит — равнодушно отбеляза Гардънър.

Съскането се усилваше, после изкънтя някакъв грохот, ама не беше експлозия, а по-скоро като срутване на нещо тежко. След малко се чу второ срутване: Анди. Краката му внезапно се подкосиха, той падна на колене и заскимтя:

„— Те са! Те са! Те са!“

Гардънър пъхна ръка под мишницата му и леко се намръщи на горещата спарена влага от потта на Анди, после го изправи и каза:

— Не са томичукалата, не бой се. Вода е.

— А? — изгледа го неразбиращо Боузман.

— Вода! — викна Гардънър и го разтърси. — Направихме си басейн, Бози!

— Какво?

Съскането се превърна в приглушено бучене. От изкопа рукна вода под налягане и образува нещо като перде във въздуха. Не беше точно струя, а по-скоро изглеждаше сякаш някакво дете великан бе поставило пръст в гигантска чешма и се опитваше да напръска навсякъде. Всъщност от пукнатините на дъното на изкопа излизаха хиляди малки струйки, които се сливаха и създаваха илюзията за водно стъкло.

— Вода ли? — отпаднало запита Анди. Очевидно още не можеше да схване какво става.

Гардънър не му отговори. Водните струйки образуваха многоцветна дъга и се стичаха по корпуса на кораба като тук-там застиваха в бисерни капки, но в един момент тези капки започнаха да подскачат, точно както пръска вода в тиган с мазнина, само дето тук те не го правеха безразборно, а се подреждаха в силови линии, спускащи се по корабната обвивка като меридианите на глобуса.

„Виждам, всичко виждам“, рече си Гардънър. „Всъщност капчиците очертават излъчването на силата от кораба. Господи…“

В това време нещо пак избоботи. На Гардънър дори му се стори, че земята под него леко хлътна. А на дъното на изкопа водното налягане просто довършваше започнатото от техния взрив: разширяваше пукнатините и разрушаваше крехката скална маса. Водата се увеличи и вече излизаше по-лесно. Струите спаднаха, последната дъга трепна във въздуха и изчезна.

Гардънър видя как кораба потръпна, след като скалната прегръдка, която го бе държала толкова дълго време, се поотпусна. Движението беше почти незабележимо, но това не го правеше по-малко действително. Той веднага си го представи как се измъква от земята: сянката му се хлъзга навън и пропълзява по каменистата почва, дори се чува неземното дращене на корпуса по скалата, а жителите на Хейвън са извърнали глави насам и го наблюдават как се издига в небето, блеснал във въздуха като чудовищна сребърна монета, която бавно заема хоризонтално положение, безшумно и свободно, за първи път от хилядолетия насам…