Ев обаче познаваше и хора, които цял живот бяха живели и ловували в Мейн и въпреки това се налагаше да бъдат издирвани, или успяваха да се измъкнат сами от гората само благодарение на чиста случайност. Ала най-забележителна бе историята на Делбърт Маккрийди, на когото не му липсваше нито опит, нито кураж. Двамата с Ев се знаеха от деца. Във вторник, 10 ноември 1947 г., Дел взел голямата си ловна пушка и отишъл на лов в Индианската гора. Изминали две денонощия и него все го нямало, затова госпожа Маккрийди потърсила Алф Тремейн, който по онова време бил констабъла на Хейвън. Веднага сформирали група за издирване от около двайсетина мъже, който навлезли в гората оттам, където Ниста Роуд се вливал в изоставената диамантена кариера. В края на седмицата групата вече наброявала двеста души.

Тъкмо се канели да отпишат Дел — чиято дъщеря е Хейзъл Маккрийди, разбира се, — когато той се измъкнал от гората по течението на потока Престън. Бил изтощен, замаян и с около десет килограма по-лек, отколкото когато го видели за последен път.

След няколко дни Ев го посети в болницата.

— Какво стана, Дел? Небето беше ясно през цялото време, нима не можа да се ориентираш по звездите?

— Така беше — призна Дел силно засрамен. — Досега винаги се бях ориентирал по тях.

— Ами мъха? Нали ти ме научи още като деца, че мъхът по дърветата сочи север?

— Така е — унило повтори Дел и млъкна.

Ев го изчака малко, после отново го притисна.

— Добре де, кажи тогава какво се случи?

Известно време Дел не продумваше нищо, след това едва-чуто рече:

— Въртял съм се насам-натам като улав.

Ев седеше и не го прекъсваше, колкото и да му беше трудно.

— Отначало всичко беше наред — продължи най-сетне Дел. — До обяд ловувах както винаги, без да се притеснявам, че ще се загубя. После похапнах и изпих една от бирите на мама, от която ми се приспа и съм задрямал. Сънувах някакви особени неща… не ги помня точно, ама знам, че бяха особени. А докато съм спал, виж какво е станало.

Дел Маккрийди повдигна горната си устна и показа на Ев празна дупка.

— Паднал ти е зъб, така ли?

— Да. Лежеше в скута ми… Интересно как е станало, защото никога не съм имал неприятности със зъбите, като изключим оня възпален мъдрец, от който едва не умрях, ама то беше много отдавна… Та като се събудих, вече се стъмваше…

„— Хайде де!“

— Знам какво си мислиш — тросна се Дел с някаква горчивина в гласа. — Но просто съм проспал целия следобед, колкото и да не ти се вярва… А после отворих очи…

Той извърна поглед към Ев, но след миг пак сведе гузно глава и се затвори в себе си, сякаш не можеше да гледа стария си приятел в очите.

— Имах чувството, че някой е откраднал мозъка ми… — Дел се засмя неловко, но си личеше, че хич не му е до смях. — Станах и тръгнах, като известно време си мислех, че следвам Полярната звезда, но когато към девет часа все още не бях излязал на Хамър Кът Роуд си разтърках очите и установих, че сигурно съм гледал някоя от планетите, Марс или Сатурн или нещо подобно… Легнах да прекарам нощта и докато не се озовах при потока Престън седмица по-късно не си спомням абсолютно нищо, освен разни откъслечни неща…

— Не знам какво да кажа — започна Ев и млъкна. Цялата работа звучеше невероятно, като се има предвид опита и хладнокръвието на Дел. — Да не би да си се паникьосал?

Дел пак го погледна. Тоя път обаче в очите му освен обърканост блещукаше и частица хумор.

— Не вярвам човек да може да се паникьосва цяла седмица — сухо рече той. — Сигурно ще да е доста уморително…

— Значи…

— Точно така — кимна Дел. — Нямам представа какво е станало с мене. Знам само, че като се събудих, краката и задникът ми бяха схванати, а в един от сънищата чувах някакво странно бръмчене — като от стълбовете с високо напрежение. Това е всичко… Бях забравил всички начини за ориентиране и се скитах из гората, все едно я виждах за първи път… Чак когато излязох на потока Престън се посвестих и успях да се измъкна, а сега сигурно съм станал за посмешище на целия град, ама ще ти кажа, че съм благодарен, задето съм още жив… Слава Богу…

— Никой няма да те подиграва, Дел — каза Ев, но сам не си вярваше.

Цели пет години Дел се бори с присмехулните погледи на старците от бръснарницата и когато разбра, че няма да го оставят на мира, се премести в Ист Едингтън, където отвори гараж и малка работилница за ремонт на двигатели. Ев от време на време се отбиваше да го види, но Дел повече никога не стъпи в Хейвън. По понятни причини.

Ев затвори пергела до най-малкия възможен радиус и описа трети кръг. Този път вътре остана една-единствена къща, а той си рече: „Тази къща е най-близо до центъра на Хейвън. Чудно как досега никога не съм мислил за това“.

Беше парцелът на стария Гарик, разположен на края на Дери Роуд. Зад него вече започваше Индианската гора.

„Трябваше да оцветя този кръг в червено или в друг цвят, все едно какъв“.

Сега мястото се обитаваше от Боби Андерсън, племенницата на Франк, само че тя беше зарязала земеделието и пишеше романи. Ев дори не я познаваше кой знае колко, но беше чувал, че жената се ползва с добра репутация в градчето. Хората разправяха, че си плащала сметките в срок и не се занимавала с клюки. Освен това съчинявала хубави уестърни с убедителни сюжети и герои, които не били комбинация от супермени и ругатни, като писанията на оня щурак от Бангор и събратята му. С една дума, книгите й били страхотни.

Особено като се има предвид, че е жена.

Хората от Хейвън гледаха с добро око на Боби Андерсън, макар и да не забравяха, че тя живее в градчето едва от тринайсет години, пък и още помнеха Франк Гарик, когото всички смятаха за смахнат. Навремето той произвеждаше най-добрите зеленчуци в околността, но това не променяше психическото му състояние. Човекът непрекъснато се опитваше да разказва на някого своите сънища, а те обикновено бяха за Второто пришествие. След време нещата дотолкова се влошиха, че Арлин Кълъм, която продаваше това-онова на тротоара в центъра с вид на християнска мъченица, бягаше панически да се крие, щом забележеше камионетката на Франк Гарик да се задава по главната улица. А и самата камионетка си я биваше: беше цялата изпъстрена с лепенки, на които пишеше неща от типа на „АКО ДЕНЯТ НА ЕКСТАЗА Е ДНЕС, НЯКОЙ ТРЯБВА ДА МИ ДЪРЖИ ВОЛАНА“.

Към края на шейсетте години старецът съвсем се чална на тема летящи чинии. Вървеше и непрекъснато разправяше за пророк Илия и за огнената колесница, която го понесла във вихрушка към небето, понеже била задвижвана от електромагнетизъм. Вече напълно луд, той умря от инфаркт през 1975 г.

„Но преди да умре му изпопадаха зъбите“, рече си Ев и внезапно го побиха хладни тръпки. „Видях го с очите си, пък и си спомням, че Джъстин Хърд също говореше за това… А сега, като изключим Боби, разбира се, най-близо до къщата му живее Джъстин, но и него не бих го нарекъл образец на разумен и нормален човек. Колчем го срещах, преди да се махна от Хейвън, той все ми заприличваше на Франк Гарик“.

Интересно как никой досега не се бе сещал да потърси някаква връзка между странните събития и случки, дето ставаха между двата кръга. Ев отново се замисли, но по едно време стигна до извода, че в крайна сметка в това няма нищо чак толкова необичайно. Човешкият живот е съставен от множество случайности, образуващи сложна и преплетена мозайка, чиито шарки — каквито тук се явяваха мистериозните смъртни случаи, убийствата, загубените ловци, лудостта на Франк Гарик и може би онзи подозрителен пожар в дома на семейство Полсън — понякога бият на очи само ако ги търсиш. Чак след това човек почва да се чуди как досега не ги е забелязал. А иначе…

Изведнъж му хрумна нещо друго: възможно беше Боби Андерсън „също“ да не е съвсем наред. Ев си спомни, че от началото на юли, ако не и преди това, откъм Индианската гора се чуваше грохот от машини. Той не му беше обръщал внимание, понеже не намираше в това нищо необичайно, тъй като Мейн изобилстваше от гори, голяма част от които принадлежаха на компания за производство на хартия и местните жители отдавна бяха свикнали с масирания дърводобив.