— Чудесно — каза Гардънър, все едно че разговорът изобщо не бе спирал. — Тъкмо имам нужда от помощ. Боби смяташе, че след около две седмици трябва да попаднем на нещо като люк и да влезем вътре…

— Да, знам — прекъсна го Тремейн.

— Но това беше при условие, че работим и двамата.

— О, не се безпокойте за работата — усмихна се момчето. — С вас винаги ще има втори човек.

По гърба на Гардънър пробяга хладна тръпка.

— Нима?

— Разбира се, сър. Няма проблеми.

— Докато Боби се върне, нали?

— Дотогава — съгласи се Тремейн.

„Само дето той не мисли, че Боби някога ще се върне“.

— Ясно — отвърна Гард. — Време е за кафе. После можем и да похапнем нещо.

— Нямам нищо против.

Те влязоха в къщата и оставиха бараката да шуми и мърмори на себе си в настъпващия здрач. Със залеза на слънцето процеждащата се през процепите зелена светлина ставаше все по-ярка и ослепителна. Тук-там тя стигаше чак до земята и образуваше светещи зелени ивици, в една от които скочи щурец и след малко бе мъртъв.

„Четвъртък, 28 юли:“

Буч Дуган се събуди в собственото си легло в Дери точно в 3:05 сутринта. Той отметна завивките и спусна крака на пода. От съня очите му бяха замаяни, а лицето — подпухнало. Дрехите, с които беше облечен предишния ден, когато ходиха със стареца до Хейвън, лежаха на стола до малкото бюро. В джоба на ризата му имаше химикалка, за която той сега се беше сетил. Трябваше му. Това сякаш бе единствената мисъл, която умът му допускаше.

Дуган стана, отиде до стола, взе химикалката и захвърли ризата на пода, после седна и поседя така няколко секунди, като се вглеждаше в мрака и очакваше следващата мисъл.

Беше влязъл в бараката на Андерсън, ала оттам излезе много малка част от него. Изглеждаше някак смален и свит, нямаше ясни спомени за нищо. В момента дори не знаеше как се казва. Нито помнеше как го бяха откарали до разделителната линия между Хейвън и Троя с наетия от Хилман джип и как после седна зад волана, след като Адли Маккийн се измъкна от кабината и се премести в кадилака на Кайл Арчинбърг. Не си спомняше и как бе откарал джипа до Дери. Но всичко това се беше случило.

Той паркира джипа пред квартирата на стареца, заключи го и се премести в колата си. Подкара, но две пресечки по-надолу спря и изхвърли ключовете на джипа в уличната канализация.

Прибра се вкъщи и направо си легна, като спа, докато будилникът в главата му не го събуди.

Сега в главата му прещрака нещо друго, Буч примигна няколко пъти, отвори едно чекмедже и извади лист хартия, на който написа:

„Във вторник вечерта казах на някои колеги, че няма да ходя на погребението, защото не се чувствам добре. И това беше факт, само че не ставаше дума за стомашно неразположение. Всъщност отдавна исках да предложа на Рут да се омъжи за мене, но все го отлагах. Боях се да не ми откаже. А ако бях по-смел, вероятно тя сега щеше да е жива. След нейната смърт вече няма какво да очаквам от живота.“

„Съжалявам за всичко.“

Той препрочете бележката, след това се подписа отдолу: „Антъни Ф. Дуган“.

После остави химикалката, седна и се загледа през прозореца.

След малко в главата му щракна друго реле.

Последното.

Дуган стана и отиде в килера с дрехите. В дъното на стената имаше малък сейф. Той избра цифровата комбинация, отвори го и измъкна служебния си магнум 357-и калибър, преметна колана с кобура през рамо, върна се при бюрото и пак седна.

Прекара така известно време, стана, загаси лампата в килера, затвори вратата и отново се отпусна в стола до бюрото. После извади пистолета, допря плътно цевта му до лявото си слепоочие и натисна спусъка. Столът подскочи и падна с глух тропот, точно както под краката на обесения се отваря пода на бесилката.

„Бангор. Първа страница, «Дейли Нюз», петък, 29 юли“

САМОУБИЙСТВО НА ЩАТСКИ ПОЛИЦАЙ В ДЕРИ

„Бил е шеф на следствието по изчезването на двама негови колеги“

от Джон Лиандро

В ранните часове на вчерашния ден сержант Антъни „Буч“ Дуган се е прострелял със служебния си пистолет. Предварителните заключения са, че става дума за самоубийство. Смъртта му е нов удар за щатската полиция в Дери и без това разтърсена от изчезването на други двама образцови полицаи през миналата седмица…

„Събота, 30 юли:“

Съблякъл ризата си, Гардънър седеше на един дънер в гората, дъвчеше сандвич с риба и яйце и отпиваше от чашата с ледено кафе, разредено с бренди. Срещу него на друг дънер седеше Джон Ендърс, директорът на прогимназията. Него не го биваше много за тежък физически труд, затова още по пладне изглеждаше уморен и почти съсипан от палещата жега.

— Не е зле — кимна му Гардънър. — Във всеки случай се справяш далеч по-добре от Тремейн. Онова момченце вечно усложняваше излишно нещата.

— Благодаря — отпаднало се усмихна Ендърс.

Гардънър вдигна очи към гигантската заоблена форма, подаваща се от земята малко зад тях. Изкопът ставаше все по-широк и всеки ден се налагаше да използват все повече от онази сребриста телена мрежа, която задържаше срутването на страничните стени (той нямаше никаква представа кой и къде произвеждаше мрежата, само знаеше, че големите запаси в избата бяха почти изчерпани, но вчера от града пристигнаха няколко жени с товарен фургон и нова пратка, спретнато надиплена като току-що изгладени пердета). Мрежата им трябваше, защото разкопките на възвишението продължаваха, макар и краят на нещото в земята изобщо да не се виждаше. В момента сянката му бе по-голяма и от къщата на Боби.

Той пак погледна към Ендърс, който седеше и зяпаше разкопките с почти религиозно преклонение, като някакъв провинциален друид, посетил за първи път Стоунхендж.

Гардънър се изправи и леко залитна.

— Хайде — рече той. — Чака ни малко взривяване.

Преди няколко седмици двамата с Боби бяха попаднали на скална маса, стиснала тъй плътно кораба, че той приличаше на парче стомана, забито в отдавна засъхнал цимент. Не че му имаше нещо: напротив — по перленосивия му корпус нямаше дори драскотина, да не говорим за побитости или вдлъбнатини, само че беше като заседнал. Просто се налагаше да взривят скалата. При други обстоятелства това трябваше да е работа на специалисти бомбаджии, които знаеха как да си служат с динамит. С много динамит.

Само че сега в Хейвън разполагаха с взривни вещества далеч по-ефективни от динамита. Гардънър все още не знаеше какви точно са тези вещества, нито беше сигурен дали иска да знае. Това обаче бе по-скоро теоретичен въпрос, тъй като никой не му казваше нищо. Той самият беше сигурен единствено във факта, че огромна част от кметството литна като ракета пред собствените му очи, без съмнение с помощта на тези нови експлозиви. Навремето Гардънър се питаше дали находката на Боби със своето излъчване не би могла по някакъв начин да стимулира появата на мощни непознати оръжия. Сега това време му се струваше безвъзвратно потънало в далечното минало и той се чудеше как е могъл да бъде толкова наивен.

— Ще се справиш ли, Джони? — обърна се Гард към директора на прогимназията.

Ендърс стана, намръщи се и скръсти ръце отзад. Изглеждаше страхотно уморен, но все пак успя да се усмихне измъчено. Само това, че погледна към кораба, сякаш го освежи. От ъгълчето на едното му око се стичаше тънка струйка кръв, като малка алена сълза. Явно беше получил някакво миниатюрно разкъсване. „От близостта на кораба е“, рече си Гардънър. Например Боби Тремейн още през първия от двата дни, когато му „помагаше“, направо бе изплюл последните си зъби със скоростта на картечница, и то веднага щом доближи кораба.