Но сега, докато гледаше какво бе направила, усети освен страх и благоговение… както и надигащо се вълнение.

Каквото и да беше това, то бе огромно. Не просто голямо, а „огромно“.

Лопатата, кирката и ломът лежаха на различни места край дългия пет метра изкоп в горската почва. На равни интервали беше издигнала спретнати купчинки от черна пръст и каменни отломъци. От изкопа, дълбок около метър на мястото, където Андерсън първоначално се бе спънала в стърчащите осем сантиметра сив метал, се подаваше горният край на някакъв титаничен предмет. „Сив метал… някакъв предмет…“

Нормално е човек да очаква нещо по-добро, по-определящо от един писател, помисли си тя, като избърса потта от челото си, но вече не беше сигурна, че металът е стомана. Сега си мислеше, че може да е някаква по-екзотична сплав, берилий, магнезий, може би… и — да оставим настрани състава — още нямаше абсолютно никаква представа какво „беше“ това.

Андерсън започна да си разкопчава дънките, за да напъха в тях блузата и замръзна.

Дъното на избелелия й „Левис“ беше напоено с кръв.

„Господи. Боже Господи. Това не е мензис. Това е водопадът Ниагара.“

За миг се изплаши, истински се изплаши, после си каза да престане да се държи като бъзла. Беше изпаднала в някакво отнесено състояние и бе изкопала толкова, с колкото биха се гордели и четирима яки мъже… тя, една жена, която едвам стигаше до петдесет и пет, най-много петдесет и шест килограма. „Разбира се“, че ще тече силно. Нищо й нямаше… всъщност трябваше да е благодарна, че не изпитва и болки в добавка към този поток.

„Ей, колко поетично си настроена днес, Боби“, помисли си тя, като кратко и дрезгаво се изсмя.

Всичко, което трябваше да направи, бе да се почисти: един душ и смяна на дрехите щяха да са достатъчни. Дънките и без това бяха готови или за кофата с боклук, или за торбата с парцали. Сега имаше да прави един избор по-малко в този труден и объркан свят, нали така? Точно така. Нищо особено не беше станало.

Андерсън отново си закопча панталона, без да напъхва блузата вътре — нямаше смисъл да я разваля и нея, макар Господ да й беше свидетел, че и тя не беше оригинален модел от „Диор“. Усещането за лепкава мокрота там отдолу, докато се движеше, я накара да се намръщи. Господи, как копнееше да се измие. И то бързо.

Но вместо да се заизкачва по склона към пътеката, пак се върна при нещото в земята, привлечена от него. Питър издаде вой и тя отново настръхна.

— „Питър, няма ли да МЛЪКНЕШ, за Бога!“

Андерсън много рядко крещеше на Питър… ставаше дума истински да му „крещи“, — но това проклето куче започваше да я кара да се чувства като пациент на психолог-бихейвиорист. Настръхване при вой на куче, вместо слюноотделяне при звук от звънец, но принципът беше същия.

Застанала близо до откритието си, тя забрави за Питър и само удивено се взираше в него. След малко се протегна и го докосна. Отново усети онова особено чувство за вибрация — то прониза ръката й, след което изчезна. Този път го сравни с допира до корпус, под който усилено работят мощни машини. Самият метал беше толкова гладък, че повърхността му изглеждаше почти мазна — човек очакваше някаква част да му остане по ръцете.

Андерсън сви пръсти в юмрук и почука с кокалчетата им. Чу се глух звук, като от почукване по дебела плоча от махагон. Тя постоя още миг, после извади от задния си джоб отверката, подържа я нерешително за момент, след което, изпълнена от странно чувство за вина — усещане, че се държи като вандал — прекара острието по показалия се метал. Той не се надраска.

Очите й отбелязаха още две неща, но всяко от тях или пък и двете можеха да са оптическа илюзия. Първото бе, че металът сякаш ставаше малко по-дебел от върха към мястото, където потъваше в земята. Второто бе, че върхът беше леко заоблен. Тези две неща, ако бяха истина, и подсказаха идея, която беше едновременно вълнуваща, нелепа, плашеща, невъзможна… и съдържаща определена безумна логика.

Тя прекара длан по гладкия метал, после отстъпи назад. Какво, по дяволите, я прихващаше да гали това проклето чудо, докато кръвта се стичаше по краката й? А нейният мензис щеше да бъде най-малката й грижа, ако това, което започваше да мисли, се окажеше истина.

„По-добре се обади на някого, Боби. И то веднага.“

„Ще се обадя на Джим. Като се върне.“

„Разбира се. Обади се на поет. Страхотна идея. После се обади и на Преподобния Мун. Може би и на Едуард Гори и Гейън Уилсън да направят снимки. После можеш да наемеш няколко рок състава и да организираш ей тук фестивал Пън 1988. Дръж се сериозно, Боби. Обади се на щатската полиция.“

„Не. Искам първо да говоря с Джим. Искам той да види това. Искам да разговаряме за него. А междувременно ще поразкопая наоколо още малко.“

„Може да се окаже опасно.“

Да. Не само можеше, вероятно си беше опасно — нали го бе почувствала? Нали и Питър го беше усетил? А имаше и още нещо. Когато тази сутрин се смъкваше по склона от пътеката насам, бе открила мъртъв мармот… почти беше стъпила върху него. И макар миризмата, когато се наведе над животното, да й показа, че то трябва да бе мъртво поне от два дни, не се носеше никакво бръмчене на мухи, което да я предупреди. Нямаше абсолютно никакви мухи около бедния мармот и Андерсън не можеше да си спомни някога да е виждала такова нещо. Нито се забелязваха очевидни следи какво бе причинило смъртта му, но да вярва, че онова нещо в земята има някаква връзка, беше направо прекалено преднамерено. Бедният мармот вероятно бе изгълтал отровната примамка на някой фермер и се беше довлякъл тук да умре.

„Върви си вкъщи. Смени си гащите. Цялата си в кръв и вониш.“

Тя отстъпи заднешком от нещото, после се обърна и изкатери склона към пътеката, където Питър тромаво скочи върху нея и започна да й ближе ръката с разгорещеност, която беше малко патетична. Дори преди година той щеше да се опитва да й подуши слабините, привлечен от миризмата там, но не и сега. Сега всичко, което успяваше да направи, бе да трепери.

— Сам си си виновен — рече Андерсън. — „Казах“ ти да си стоиш вкъщи.

И все пак тя се радваше, че Питър бе дошъл. Ако не го беше направил, Андерсън можеше да продължи работата и до свечеряване… а идеята да се прибира в тъмното, с подалото се наблизо онова нещо… тази идея определено не й допадаше.

Като стигна пътеката, се обърна назад. Височината й даде по-пълен поглед върху нещото. То се подаваше от земята под лек ъгъл, както видя сега. Впечатлението й, че горният край е леко заоблен, се потвърди.

„Чиния, ето какво си помислих първоначално, когато разрових малко около него с пръсти. Метална чиния или плоча, не чиния за хранене, мислех си аз, но може би дори тогава, при толкова малка част, показала се от земята, всъщност не съм имала предвид обикновена чиния.“

„А гадна летяща чиния.“

Щом се върна в къщата, тя взе душ и се преоблече, като използва една от макси-превръзките, макар че силното менструално течение изглежда вече намаляваше. После си приготви огромна вечеря от консервиран печен боб и сланина. Но установи, че е прекалено уморена, за да изяде повече от няколко залъка. Изсипа остатъка на Питър и се запъти към люлеещия се стол край прозореца. Дисертацията, която четеше, още лежеше на пода до стола, а мястото, докъдето бе стигнала, беше отбелязано с откъсната корица от друга книга. Тефтерът й беше до нея. Тя го вдигна, обърна на нова страница и започна да скицира нещото в гората, както го бе видяла, когато хвърли онзи последен поглед назад.

Не беше голям майстор на писалката, освен ако създаваше с нея думи, но имаше известен талант за скициране. Тази скица, обаче, вървеше много бавно, не само защото искаше да бъде колкото се може по-точна, но и заради умората. За да влоши още повече нещата, Питър се приближи и тикна муцуна в ръката й, в израз на желание да бъде погален.

Тя отсъстващо го потупа по главата и изтри изкривяването на хоризонталната линия в скицата, предизвикано от неговия нос.