Във всяко останало отношение обаче двамата с Ралф наистина бяха щастливи. Винаги подготвяха заедно най-трудните му казуси, така че свидетелските му показания в съда неизменно бяха прецизни, неоспорими и унищожителни. Нямаше значение дали става дума за шофиране в нетрезво състояние, за умишлен палеж или за пиянска свада в някоя кръчма, придружена с трошене на бутилки и глави. Достатъчно бе да си арестуван от Ралф Маккосланд, за да знаеш, че шансовете ти да се измъкнеш без присъда са като шансовете на човек да се отърве с дребни наранявания след избухване на ядрено устройство в непосредствена близост до него.

И докато Ралф напредваше бавно, но сигурно по бюрократичната стълбица на щатската полиция, Рут също се отдаде на обществена кариера, макар че тя не наричаше заниманията си нито „кариера“, нито „политическа дейност“. За нея те бяха служба в полза на обществото. Малка, но съществена разлика. За околните Рут бе напълно спокойна и доволна от живота жена, но за себе си знаеше, че й трябва дете. Пък и в това нямаше нищо чудно, като се има предвид, че самата тя си беше продукт на своето време, а дори и най-интелигентните са донякъде податливи на текущата пропаганда. Двамата с Ралф отидоха на преглед в Бостън и след многобройни тестове лекарят ги увери, че нито един от тях не е стерилен. Просто трябвало да се отпуснат и да почакат малко. В известен смисъл това бе жестока вест, защото ако се беше оказало, че единият е стерилен, те щяха да си осиновят дете, и точка. Сега обаче те решиха да последват съвета на лекаря и да изчакат. В онзи момент и двамата още не знаеха и дори не подозираха, че когато след известно време щяха да започнат отново да говорят за осиновяване, на Ралф няма да му остава да живее дълго.

Всъщност през тези последни години на техния брак Рут си бе избрала свое собствено осиновяване: тя осинови Хейвън.

Библиотеката, например. В методистката църква открай време се търкаляха купища книги, детективски и всякакви евтини издания, от които лъхаше на мухъл още щом ги отвориш, а имаше и такива, които се бяха издули до дебелината на телефонен указател от спуканите тръби на водопроводната инсталация през 1947 г., но повечето кой знае как се бяха запазили в учудващо добро състояние. Рут внимателно ги прегледа и сортира като задържа запазените, продаде неугледните за стара хартия и изхвърли абсолютно негодните екземпляри. През декември 1968 г. тя официално откри библиотеката в пребоядисаната и обновена църковна стаичка, а самата Рут стана библиотекарка на обществени начала, където работи до 1973 г. В деня на нейното оттегляне, църковните настоятели окачиха портрета й в читалнята. Отначало Рут се възпротиви, но после склони, защото видя, че хората са решили да я почетат, независимо от това дали тя го иска, или не. С една дума щеше да ги обиди, без обаче да ги откаже от целта им. За настоятелите това просто бе въпрос на чест. Същата тази библиотека, която Рут създаде със собствените си ръце, докато търпеливо и старателно прехвърляше томчетата от старите кашони с полупремръзнали пръсти, седнала на студения под в църквата и омотана до ушите в червеното карирано ловджийско яке на Ралф, а дъхът й излишаше като пара от устата, през 1972 г. беше избрана за най-добрата общинска библиотека в целия щат.

При други обстоятелства цялата работа положително щеше да достави поне малко удоволствие на Рут, но през 1972 и 1973 г. нищо не беше в състояние да я зарадва. През 1972 г. Ралф Маккосланд почина. В края на пролетта той започна да се оплаква от непрестанно главоболие, а през юни дясното му око се възпали. Рентгеновата снимка показа тумор в мозъка. Умря през октомври, два дни преди трийсет и седмия си рожден ден.

В погребалната зала Рут дълго стоя и гледа без да откъсва поглед от отворения ковчег. Цяла седмица почти непрекъснато бе плакала и предполагаше, че едва ли някога ще престане, но пред хората не би го показала за нищо на света. Беше все едно да се появи гола на публично място. За присъстващите (а те комай бяха целия град) тя изглеждаше спокойна и невъзмутима, както винаги.

— Сбогом, скъпи — промълви Рут най-накрая и го целуна по устните.

После изхлузи полицейския пръстен от средния пръст на дясната му ръка и го постави на своя. На другия ден отиде с колата до едно ателие в Бангор и си го направи по мярка. Носеше го постоянно чак до смъртта си и макар, че тогава експлозията откъсна ръката от тялото й, нито Бент, нито Джингълс се усъмниха дори за миг чий е пръстенът.

Библиотеката обаче не беше единствената обществена дейност на Рут. Всяка есен тя събираше волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания, като в продължение на седем години събраните от нея суми неизменно бяха най-големите в категорията на подобните на Хейвън градчета в щата Мейн. Тайната на успеха й бе съвсем проста: Рут не пропускаше никого. Тя разговаряше любезно и безстрашно с всякакви свъсени и полуграмотни обитатели на покрайнините, които често изглеждаха по-страшни от озъбените си кучета, дето се разхождаха в задните им дворове сред боклуци и останки от стари автомобили и селскостопански инвентар. Така или иначе, в повечето случаи винаги й даваха по нещо. Вероятно голяма част от онези окаяни самотници просто са го правели от изненада, че някой изобщо се е сетил за тях.

При тези посещения веднъж я ухапа куче. Случката беше интересна. Самото куче не бе кой знае колко голямо, но имаше много зъби.

МОРАН, пишеше на пощенската кутия. В къщата освен кучето май други нямаше. То дотича с ръмжене някъде изотзад, докато Рут чукаше по небоядисаната врата на верандата. Тя протегна ръка да го погали, но песът на господин Моран я захапа, после отстъпи и от вълнение направи локва на пода. Рут тръгна надолу по стълбите, като в движение извади от чантичката си носна кърпичка и я омота около кървящата си китка. Кучето се хвърли след нея и отново я ухапа, този път по крака. Тя го ритна и то отстъпи, но докато куцукаше към колата си, песът я настигна и пак впи зъби в глезена й. Сега раната беше наистина сериозна, защото кучето на Моран успя да откъсне немалко парче месо от левия глезен на Рут (която него ден носеше пола, но след това преживяване вече винаги гледаше да е с панталон, когато ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания), после се оттегли в центъра на обраслата с бурени морава пред къщата, където седна и заръмжа, а от провисналия му език се стичаше кръвта на Рут. Само че вместо да се вмъкне в колата и да си тръгне, тя отиде отзад и отвори багажника, като внимаваше да не прави резки движения, за да не би кучето отново да се нахвърли върху нея. Оттам извади старата пушка ремингтън, която я имаше още от шестнайсет годишна възраст и с един изстрел застреля кучето, което пак се канеше да скочи към нея. После вдигна трупа му и го положи върху разгърнати страници от стар вестник в багажника на колата, запали и го откара в кабинета на д-р Дагет — ветеринарният лекар на Огъста, който се грижеше за Питър, кучето на Боби, но впоследствие продаде клиентелата си и се премести във Флорида.

— Дано не е бясно, че тогава ще я загазя — спокойно рече Рут на ветеринаря.

А той стоеше и се взираше в кучето, между чиито помръкнали очи се виждаше отверстието от куршума, отнесъл голяма част от задната черепна кост, после извърна очи към Рут Маккосланд, която макар и с обилно кървящ глезен се държеше любезно и непринудено, както винаги.

— Бихте ли хвърлили един поглед на кучето, доктор Дагет? — продължи тя. — Знам, че почти не съм оставила нещо за оглеждане, но все пак.

Напълно изуменият ветеринар побърза да я осведоми, че трябва веднага да иде на преглед при специалист, който да промие раната и да направи няколко шева, но Рут отвърна, че и той самият спокойно може да направи промивката, а що се отнася до „кърпежа“, както тя го нарече, за него имало време. Щяла да се отбие в болницата на Дери, но първо искала да се обади по телефона. Рут го помоли да извърши оглед на кучето, докато тя телефонира и попита дали може да използва телефона от кабинета, за да не притеснява останалите клиенти, тъй като на влизане някаква жена беше изпищяла при вида на кръвта от глезена на Рут и на убитото куче, чието вкочанясващо се тяло тя носеше увито в парцаливо одеяло. Дагет й каза, че може да говори колкото си иска и Рут веднага се зае с телефона (като не забрави да уреди с телефонистката за чия сметка са обажданията: първото тя го прехвърли на сметката на търсения абонат, а второто — на домашния си телефон, защото се съмняваше, че господин Моран би приел разговорът да е за негова сметка). В момента Ралф се намираше в дома на Монстър Дуган, където работеха върху фотографии по едно дело за убийство, което скоро щеше да влезе в съда. Нито жената на Монстър, нито самият Ралф усетиха нещо нередно в гласа на Рут: той дори по-късно отбеляза, че от нея би излязло голям криминален престъпник. По телефона тя му каза, че малко ще закъснее, защото нещо я е забавило при събирането на волните пожертвувания, така че ако Ралф се прибере преди нея, да си стопли печеното и да си приготви любимата гарнитура от замразените зеленчуци, които са в камерата на хладилника. Там имало поне пет-шест пакета, да си избере нещо. А за десерт да извади от кутията за хляб кейка с кафе. Докато говореше с Ралф, Дагет се бе заел да й промива раната и Рут леко пребледня от болка. Ралф я запита какво точно я е забавило, но тя отвърна, че ще му каже като се видят вкъщи, а той каза, че с нетърпение очаква да го чуе и добави, че я обича. Рут му отговори, че и от нейна страна положението било абсолютно същото и затвори. После, докато Дагет приключваше с раната зад коляното й (ръката той бе промил по време на разговора й с Ралф) и премина към по-сериозното ухапване на глезена (Рут буквално усещаше как оголената й плът се дърпа и свива от докосването на спирта), тя позвъни на Моран и го осведоми, че кучето му я е ухапало три пъти, третият път сериозно, затова тя го била застреляла, но оставила в пощенската му кутия визитната картичка на Дружеството за борба с раковите заболявания, така че ще му бъде благодарна, ако той направи своето дарение за тази благородна кауза. Отсреща настъпи кратко мълчание, после господин Моран заговори. Не след дълго той вече крещеше, а накрая дори виеше от ярост. Господин Моран така се разяри, че в забележителните вулгарни изрази, с които си послужи, се открояваха не само обикновени поетични нотки, но и епична възвишеност, подобна на омировата. През целия си по-нататъшен живот той никога повече нямаше да може да постигне такова красноречие, колкото и да опитваше и каквото и да правеше, затова често си спомняше с някаква носталгична тъга за сегашния паметен разговор с Рут. Тази жена безспорно съумя да изкара наяве най-доброто от него. Господин Моран й каза, че ще я осъди и ще й прибере всичките пари, дори и в извънградските й сметки, ако има такива. Съдът просто нямало как да й се размине, защото Моран редовно играел карти с най-добрите адвокати в околността, така че много скоро щяла да установи, че куршумът, с който е убила доброто му старо куче, ще се окаже най-скъпото нещо, дето тя изобщо някога е притежавала. После добави, че след като приключи с нея, тя вероятно ще прокълне майка си, задето навремето е кандисала да разтвори крака за баща й. След това господин Моран поясни, че след като майка й е била достатъчно глупава да го направи, дори и това не обяснявало всичко, понеже съдейки от гласа на Рут, той определено можел да заяви, че всъщност най-важното, което не й достигало, било просто изтекло от несъмнено недораслата пишка на баща й и се изгубило между неизброимите тлъсти гънки на онези безформени парчета сланина, които майка й гръмко наричала бедра. По-нататък господин Моран я посъветва да не бърза да се смята за говняната кралица на Хълма на фашкиите, защото много скоро щяла със сигурност да установи, че не е нищо друго освен незначително лайно, пометено от струята на Великия кенеф на живота, а тъкмо в този случай именно ръката на господин Моран щяла да дръпне водата на това великолепно изобретение и той нямал никакво намерение да се отказва от тази приятна възможност. Господин Моран спомена още много неща все в тоя дух. Той не само говореше, а изнасяше проповед. В този ден дори проповедникът Колсън не би могъл да се извиси до нивото на Моран. Рут търпеливо го изчака да замлъкне поне за малко и заговори учтиво и любезно, без да дава да се разбере, че глезенът й направо изгаря от болка като в пещ. Тя осведоми господин Моран, че макар и законът да не е особено ясен по този въпрос, обикновено в случаите на ухапвания от куче делото се печели от пострадалия, независимо, че може да е неканен посетител, а за съда най-важния въпрос е дали собственикът на кучето наистина е взел всички необходими мерки за…