— Да, ти си добро куче, страхотно куче, я иди да провериш има ли поща, а?

Питър изприпка през всекидневната и отвори с нос мрежестата врата. Андерсън се върна върху работата по скицата си, като само веднъж вдигна поглед да види как Питър представя известния по цял свят кучешки номер с донасянето на пощата. Той се подпря с лявата си предна лапа на стълба с пощенската кутия и задраска с другата по вратичката на кутията. Джо Полсън, пощаджията, знаеше за Питър и винаги я оставяше леко открехната. Кучето я отвори, след което загуби равновесие, точно преди да закачи пощата с лапа и да я измъкне. Андерсън леко трепна — до миналата година Питър „никога“ не губеше равновесие. Донасянето на пощата беше неговият коронен номер, по-добър от имитирането на умрял виетнамец и „много“ по-добър от всичко общоприето като „седни“ и „лай“ за кучешка бисквита. На този номер всеки, който го видеше, ахкаше и Питър го знаеше… но напоследък ритуалът беше мъчителен за гледане. Той караше Андерсън да се чувства по начина, по който предполагаше, че би се чувствала, ако видеше Фред Астер и Джинджър Роджърс по телевизията как се опитват да изтанцуват някой от старите си номера.

Кучето успя да се покатери отново върху стълба и този път закачи пощата — един каталог и писмо (или сметка… да, като се имаше предвид, че наближава краят на месеца, по-веротно бе да е сметка) — и я измъкна от кутията с първото махване на лапата си. Тя падна върху пътеката и щом Питър я вдигна, Андерсън се върна към скицата си, като си каза да престане да бие погребални камбани за Питър на всеки две минути. Кучето всъщност изглеждаше посъживено тази вечер; „имало“ бе вечери напоследък, когато трябваше да се изправя на задните си крака по три или четири пъти, преди да успее да се добере до пощата… която обикновено се оказваше само безплатна мостра на „Проктър и Гембъл“ или рекламна листовка от търговския център.

Андерсън загледа отблизо скицата си, като разсеяно щрихираше ствола на големия бор с разцепения връх. Рисунката не беше стопроцентово точна… но доста се доближаваше. Във всеки случай бе хванала правилно ъгъла на нещото.

Тя нарисува около него квадрат, после го превърна в куб… сякаш да изолира предмета. Заоблеността му беше съвсем очевидна в нейната скица, но дали наистина я бе имало там?

Да. И онова, което наричаше метална плоча, всъщност беше корпус, нали? Стъклено гладък, без никакви нитове, корпус.

„Започваш да откачаш, Боби… знаеш си го, нали?“

Питър драсна по мрежестата врата, за да бъде пуснат вътре. Андерсън отиде до вратата, като не откъсваше поглед от скицата. Питър влезе и остави пощата върху един стол в коридора. После бавно се запъти към кухнята, очевидно да провери дали не е пропуснал нещо в чинията на Андерсън.

Тя вдигна двата плика и ги изтри в крачола на дънките си с лека гримаса на отвращение. Номерът беше хубав, без съмнение, но кучешката слюнка по пликовете никога нямаше да стане едно от любимите й неща. Каталогът бе от магазина за електроника „Радио Шак“ — искаха да й продадат компютър. Сметката беше от Централно енергоснабдяване — Мейн. Това върна за кратко мислите й пак на Джим Гардънър.

Андерсън хвърли и двата плика върху масата в хола и отиде отново да седне в стола си, където отгърна нова страница и бързо прерисува първоначалната си скица.

Намръщи се на леката дъга, която донякъде вероятно беше плод на фантазията й — сякаш бе стигнала до дълбочина четири, пет метра, когато всъщност беше изкопала само метър. Е, и какво от това? Малко вложена фантазия не я тревожеше; по дяволите, тя си беше част от работата на всеки писател и хората, които си мислеха, че принадлежи единствено на фантастите, никога не са поглеждали през другия край на телескопа, никога не са се изправяли пред проблема да запълват белите петна, за които никоя история не може да разкаже — например като това какво е станало със заселниците, които колонизирали Роаноук Айлънд, край бреговете на Северна Каролайна и после просто изчезнали, без да оставят никаква друга следа, освен непонятната дума CROATOAN издълбана в едно дърво. Или защо всички жители на едно малко градче в Юта, наречено Блаженство, изведнъж полудели — или поне така изглеждало — в един и същи ден от лятото на 1884 година. Когато не знаеш истинските факти, няма нищо лошо в това да си пофантазираш… докато, в случай, че изобщо успееш, не откриеш нещо друго.

Имаше формула, чрез която периметърът можеше да се определи от частичка дъга, беше съвсем сигурна. Само дето бе забравила тази проклета формула, това беше единственият проблем. Но може би щеше да успее да добие груба представа — ако през цялото време приема, че впечатлението й точно колко се заобля края на нещото е вярно — като определи къде се намира центърът…

Боби се върна при масата във всекидневната и отвори чекмеджето по средата, което беше нещо като склад за всичко. Разрови се сред неподредени купчини стари квитанции, изразходвани батерии (по някаква причина никога не бе намирала сили да изхвърля свършилите батерии — кой знае защо смяташе, че те трябва да бъдат събирани в чекмедже, Бог знае защо, то просто се превръщаше в Батерийното гробище вместо онова, за което се предполагаше, че се полага на слоновете), купища ластичета и широки, червени гумички за консервиране, писма от почитатели, на които не бе отговорила (и тях можеше да ги изхвърли толкова, колкото и изразходваните батерии) и готварски рецепти, надраскани върху фишове. В самото дъно на чекмеджето имаше кутийка с дребни инструменти и между тях откри каквото търсеше — пергел, със затъкнато в едната му страна жълто късче молив.

Като седна пак в люлеещия се стол, Андерсън обърна на нова страница и за трети път нарисува горния край на нещото в земята. Тя се опита да запази мащаба, но сега го нарисува малко по-едро, без да се съобразява със заобикалящите го дървета, като само загатна изкопа заради перспективата.

— Добре, започваме догадките — каза тя и забоде връхчето на пергела в жълтеникавата плътна хартия на тефтерчето под нарисувания заоблен край. Нагласи дъгата на инструмента да отговаря колкото може по-точно на тази заобленост… и завъртя пергела така, че да опише пълен кръг. Погледна резултата и изтри уста с опакото на дланта си. Устните й изведнъж бяха станали твърде отпуснати и прекалено влажни.

— Не може да бъде — прошепна Андерсън.

Но изглежда можеше. Ако преценката й за заоблеността на ръба и мястото на центъра не бяха страхотно погрешни, тя бе разровила края на предмет, който имаше периметър най-малко триста метра.

Андерсън пусна пергела и тефтера на пода и погледна през прозореца. Сърцето й биеше страшно силно.

Когато слънцето взе да залязва, Андерсън все още седеше на задната си веранда, гледаше над градината към гората и слушаше гласовете в главата си.

През първите си години в колежа беше посещавала един курс по творческо мислене към факултета по психология. Тогава бе открила с удивление — и леко облекчение, — че не прикрива някаква своя лична невроза; почти всички хора с въображение чували гласове. Не просто мисли, а истински „гласове“ вътре в главите си, на различни хора, всеки така ясно разграничен, като гласовете в радиотеатрите от едно време. Те идвали от дясната половина на мозъка, обясни преподавателят — половината, която обикновено се свързва с явяването на видения, телепатията и удивителната човешка способност да се създават образи, посредством рисуването на подобия и изграждането на метафори.

„Няма такова нещо летящи чинии.“

„О, така ли? И кой казва това?“

„Военновъздушните сили, като начало. Те закриха програмите за изследване на летящите чинии преди двайсет години. Съумяха да обяснят всички наблюдавани случи, с изключение на три процента от тях, и твърдят, че за тези последни три процента почти със сигурност причините са краткотрайни атмосферни условия — неща от рода на лъжливи слънца, турбуленции на по-чист въздух, джобове от натрупано електричество. Дявол да го вземе, светлините от Лъбок бяха новина по всички първи страници, а се «оказа», че били просто… ее, тия там пътуващи ята от пеперудки, видя ли? И уличното осветление на Лъбок се отразило в крилата им и се проектирало като големи движещи се форми от цветна светлина върху ниските облачни маси, които някакъв каприз на местния климат държал над града в продължение на седмица. По-голямата част от страната изкара тази седмица с мисълта, че някой облечен като Майкъл Рени в «Денят, в който Земята спря да се върти», ще излезе на разходка по главната улица с питомното си роботче Горт, подрънкващо край него и ще поиска да бъде заведен при нашия предводител. А то били нощни пеперуди. Как ти се струва? Харесва ли ти тази история?“