— Всъщност, и за двете — Къмингс се поколеба. — Добре ли си, Гард. Гласът ти звучи много ниско.

„Така ли? А всъщност, Рон, аз съм «високо». Високо в циклона. Нося се нагоре-надолу и в кръг, и никой не знае къде ще спра.“

— Добре съм.

— Хубаво. Надявам се, че знаеш на кого трябва да благодариш за това.

— На теб, може би?

— На никой друг. Боже, изтърсих се на тротоара като дете, което пада на земята след първото си спускане по пързалка. Не мога да си видя напълно задника в огледалото, но вероятно е красива гледка. Обзалагам се, че прилича на плакат за Деня на признателността към падналите за победата от шейсет и девета. Но ти искаше пак да се върнем вътре и да си говорим за това, как до пет години всички деца около Чернобил ще умрат от левкемия. Искаше да си говорим как някакви юнаци едва не вдигнали във въздуха Арканзас, докато със свещ търсели дефектите на електрическата инсталация в атомната централа. Ти каза, че предизвикали пожар. Единственият начин, по който успях да те натикам в едно такси, беше да ти обещая, че ще се върнем по-късно да им счупим главите. С увещания те довлякох до твоята стая и ти пуснах водата във ваната. Ти заяви, че си добре. Каза, че ще вземеш една вана, след което ще се обадиш на някакъв мъж на име Боби.

— Мъжът е жена — поправи го отсъстващо Гардънър. Със свободната си ръка разтри дясното си слепоочие.

— Добре ли изглежда?

— Хубава е. Не е за изхвърляне.

Една блуждаеща мисъл, нелепа, но съвсем конкретна — „Боби е в беда“ — се мярна в съзнанието му като профучаваща през зеленото сукно на масата билярдна топка и веднага изчезна.

Той бавно се придвижи до един стол и седна, като вече разтриваше и двете си слепоочия. Атомните централи. Разбира се, че атомните централи. Какво друго? Ако не беше Чернобил, беше Сийбрук, ако не беше Сийбрук, беше Петкилометровия остров, ако не беше Петкилометровия остров, беше мейнския „Янки“ в Уискасет или какво щеше да се случи в завода Ханфорд в щат Уошингтън, ако по една случайност някой не бе забелязал, съвсем в последния момент, че използваните им ядрени касети, струпани в незащитена яма отвън, се готвят с всичка сила да избухнат.

Колко пъти може да се улучва последния момент?

Използвани ядрени касети, струпани на големи горещи купчини. Смятат, че проклятието на крал Тут е лошо? Братко! Почакай само, докато някой археолог от двайсет и пети век изрови една камара от „тези“ лайна! Ти се опитваш да кажеш на хората, че цялата работа е „лъжа“, нищо друго освен очевидна гола „лъжа“, че атомната енергия по всяка вероятност ще убие милиони и ще остави след себе си огромни площи земя стерилни и негодни за живот. И в отговор получаваш само празни погледи. Говориш на хора, видели редица администрации, в които техните избранници са казвали безброй лъжи, после са лъгали и за „лъжите“, а когато и „тези“ лъжи са излизали наяве, лъжците са възкликвали: „О, боже, забравих, извинявайте…“ и щом са „забравили“, хората, които са ги избрали, се държат като християни и „прощават“. Човек не може да повярва, че има толкова дяволски „много“ хора, готови да го направят, докато не си спомни какво каза П. Т. Барнъм за изключително високата раждаемост на наивниците. Гледат те право в лицето, когато се опитваш да им кажеш истината и те информират, че си тъпкан с говна, че американското правителство не разправя лъжи, и това, че не разправя лъжи, е направило Америка велика, „О, скъпи татко, такива са фактите, аз направих беля с малката си брадвичка и не мога да мълча, защото аз я направих, а каквото и да става, не мога да изрека лъжа.“ Когато се опитваш да им говориш, гледат те като че ли мелиш на чужд език. Бяха минали почти осем години, откакто едва не уби жена си и три, откакто ги арестуваха с Боби в Сийбрук, Боби по общото обвинение за незаконна демонстрация, а той по много по-точно определеното — притежание на укриван и нерегистриран пистолет. Другите платиха глоба и излязоха. Гардънър остана два месеца. Неговият адвокат му каза, че е имал късмет. Гардънър попита адвоката си дали знае, че седи и се подрусва върху бомба с часовников механизъм. Неговият адвокат го попита дали се е замислял за възможността да потърси помощта на психиатър. Гардънър попита адвоката си дали се е замислял за възможността да върви на майната си.

Но бе проявил достатъчно здрав разум да не участва в повече демонстрации. Поне толкова, във всеки случай. Държеше се настрани от тях. Те го отравяха. Като се натряскаше, обаче, разумът му — каквато част оставеше от него алкохолът — маниакално се връщаше на въпроса за реакторите, ядрените касети, противоаварийната защита и невъзможността да се забави процеса, ако наистина започнеше да става беля.

На въпроса за атомните централи, с други думи.

Като се натряскаше, сърцето му пламваше. Атомните централи. Проклетите атомни централи. Те бяха символ, да, добре, не беше необходимо да си Фройд, за да разбереш, че онова, срещу което „наистина“ протестираше, бе реактора в собственото му сърце. Когато работата опреше до неговото обуздаване, Джеймс Гардънър имаше лоша противоаварийна защита. Някъде вътре се мотаеше техник, който отдавна трябваше да бъде уволнен. Той си играеше с всички погрешни копчета. Този човек нямаше да се почувства истински щастлив, докато Джим Гардънър не развиеше китайския синдром.

Проклетите, скапани атомни централи.

Забрави за тях.

Той се опита. Като начало опита да мисли за четенето тази вечер в Нортистърн — изпълнена със забавления веселба, спонсорирана от университета и една групировка, наричаща себе си Приятелите на поезията, наименование, което изпълваше Гардънър със страх и трепет. Групи с такива имена имаха склонност да са съставени само от жени, които се смятат за дами (повечето от въпросните дами с определено синьокос вид). Дамите от клуба много повече си падаха и бяха много по-добре запознати с работите на Род Маккюън, отколкото с тези на Джон Бериман, Харт Крейн, Рон Къмингс или на добрия, стар впиянчен неконтролируем кавгаджия и съпругоубиец Джеймс Ерик Гардънър.

„Махни се оттук, Гард. Не се безпокой за «Поетите на колела от Нова Англия». Не се безпокой за Нортистърн, за Приятелите на поезията и за кучката Маккардъл. Махни се оттук още сега, преди да се е случило нещо лошо. Нещо наистина лошо. Защото ако останеш, неминуемо ще стане нещо истински лошо. По луната има кръв.“

Но проклет да бъдеше, ако се втурнеше да бяга към Мейн с подвита между краката опашка. Не и той.

Освен това, съществуваше кучката.

Името й беше Патриша Маккардъл и ако тя не беше превзета на световно ниво кучка, значи Гард нищо не разбираше.

Кучката разполагаше с договор и той гласеше: който не участва, не взима пари.

— Господи — изпъшка Гардънър и притисна длан към очите си в опит да отпъди усилващото се главоболие, като знаеше, че има само едно лекарство, което можеше да направи това, ала знаеше и че точно този вид лечение може да го доведе дотам да му се случи истински лошото.

А знаеше „също“ и, че съзнаването на всичко това, изобщо нямаше да помогне. Затова след малко алкохолът почна да се лее, а циклонът продължи да пее.

Джим Гардънър, вече в свободно падане.

Патриша Маккардъл беше главният сътрудник на „Поетите на колела от Нова Англия“ и основният остен. Краката й бяха дълги, но кльощави, носът й — аристократичен, ала прекалено силно напомнящ острие, за да бъде привлекателен. Гард се опита веднъж да си представи как я целува и се ужаси от образът, който изникна неканен в съзнанието му: носът й не само се плъзна по бузата му, а я разпори като острие на бръснач. Тя имаше високо чело, несъществуващи гърди и очи сиви като ледник в облачен ден. Можеше да проследи прадедите си назад чак до „Мейфлауър“.

Гардънър беше работил за нея и преди и бе имал неприятности и преди. Той беше станал част от „Поетите на колела от Нова Англия“ през 1988 по доста зловещ начин… но причината за внезапното му включване бе доста популярна в света на поезията, както и в света на джаза или рокендрола. Патриша Маккардъл бе останала в последния момент с дупка в обявената програма, защото единият от шестимата поети, които бяха подписали за тази щастлива лятна обиколка, се беше обесил в собствения си килер с колана си.