Той се изправи и застана олюляващ се върху скалите, с вперен във водата поглед. Само една голяма стъпка, това беше всичко. Можел е да я направи и в съня си. Майка му стара, едва не я бе направил.

„Не още. Искам първо да говоря с Боби.“

Онази част от съзнанието му, която продължаваше да копнее за още мъничко живот, се вкопчи в тази идея. Боби. Боби беше единственото в стария му живот, което все още някак изглеждаше цяло и добро. Боби си живееше там в Хейвън, пишеше си уестърните, все още със здравия си разум, все още негова приятелка, макар и да не му бе вече любовница. Неговият последен приятел.

„Искаш първо да говориш с Боби, а?“

„Защо? За да минеш и последната граница като забъркаш и нея ли? Господ ти е свидетел, че доста си се старал да го направиш. Тя има полицейско досие благодарение на теб, а без съмнение и своя собствена папка във ФБР. Не намесвай Боби в това. Скачай и престани да забъркваш каши.“

Той се люшна напред, почти съвсем готов да го направи. Онази част от него, която все още искаше да живее, изглежда бе изчерпала аргументите си, не й бяха останали тактики за отлагане. Би могла да изтъкне, че се бе опазил трезвен — повече или по-малко — през последните три години, не беше изпадал в неконтролируемо състояние, откакто ги бяха арестували с Боби в Сийбрук през 1985. Но този довод беше несериозен. Като се изключеше Боби, той вече бе напълно сам. Мозъкът му беше объркан почти през цялото време и се връщаше отново и отново — дори в трезво състояние — на въпроса за атомните електроцентрали. Той съзнаваше, че първоначалните му гняв и загриженост се бяха превърнали в мания… ама съзнаването и реабилитирането съвсем не бяха едно и също. Поезията му се бе изродила. „Мозъкът“ му се бе изродил. И най-лошото от всичко беше, че когато не пиеше, му се искаше да го прави. „Просто болката вече ме съпътства непрекъснато. Аз съм като бомба, която се разхожда наоколо и си търси място, където да избухне. Време е да се обезвредя.“

Добре, тогава. Добре. Гардънър затвори очи и се приготви.

Щом го направи, го завладя странна увереност, толкова силно интуитивна, че беше почти прозрение. Той усети, че „Боби“ има нужда да говори с „него“, а не обратното. Че това не е някакъв номер на неговия мозък. Тя действително бе изпаднала в беда. В „голяма“ беда.

Гард отвори очи и се огледа, като човек който се събужда от дълбок транс. Ще намери телефон и ще й се обади. Няма да каже: „Ей, Боби, пак загубих контрол над себе си“, нито: „Не знам къде се намирам, Боби, но този път няма никакво чоплещо си носа ченге, което да ме спре“. Ще каже: „Хей, Боби, как я караш?“ и когато тя му отвърне, че всичко е наред, по-добре от всякога, нахлуваме внезапно с бандата на Джеймс в Нортфийлд или препускаме из прерията с Бъч Касиди и Сънданс Кид в търсене на нови територии и, между другото, Гард, как е твоята собствена неспокойна личност, Гард ще й каже, че е добре, за разнообразие пише няколко хубави неща, мисли да иде до Върмонт за малко, да се види с приятели. После ще се върне върху края на вълнолома и ще скочи. Никакви глезотии. Просто ще се пльосне по корем в мъртвата зона. Това му се виждаше подходящо:; в края на краищата по този начин се бе оправял и в живота. Океанът се намираше тук от близо милиард години. Щеше да почака още пет минути, докато свърши тази работа.

„Ама няма да тръсваш всичко върху нея, чуваш ли? Обещай ми, Гард. Никакви издънки и циврене. Предполага се, че си неин приятел, а не еквивалент на гадната й сестра от мъжки пол. Никакви такива лайна.“

Беше нарушавал обещания през живота си, Господ му бе свидетел — поне няколко хиляди от тях към себе си. Но това щеше да го спази.

Той тромаво се изкатери върху вълнолома. Земята беше груба и камениста, наистина добро място да си счупиш глезена. Огледа се равнодушно наоколо за оръфания си кафяв сак, който винаги взимаше със себе си, когато заминаваше на четене или просто на екскурзия, мислейки си, че може да се е заклещил в някоя от дупките между скалите или просто да лежи някъде наблизо. Нямаше го. Той беше стар другар, оръфан и очукан, придружавал го още от последните мъчителни години на брака му, нещо, което бе успял да запази, докато всички ценности се бяха загубили. Е, сега най-после и сакът бе изчезнал. Дрехи, четка за зъби, сапун в пластмасова кутийка, няколко ивички сушен бекон (понякога Боби се забавляваше като сушеше бекон в бараката си), двайсетдоларова банкнота пъхната под дъното на сака… и всичките му непубликувани стихове, разбира се.

Стиховете бяха най-малката от тревогите му. Тези, които бе написал през последните две години и на които беше дал страхотно остроумното и жизнерадостно заглавие „Радиационен цикъл“, бяха предоставени на петима различни издатели и отказани от всичките пет. Един анонимен редактор бе написал: „Поезията и политиката рядко се смесват добре; поезията и пропагандата — никога.“ Тази кратка проповед беше съвършено вярна, той си го знаеше… и въпреки това не бе могъл да спре.

Е, приливът ги беше зачеркнал с Окончателния син молив. „Иди и направи със себе си същото“, каза си той и бавно се повлече по вълнолома към плажа, като си мислеше, че разходката му до мястото, където се бе свестил, трябва да е била изключителна демонстрация на смъртно опасно цирково изкуство. Той вървеше, червеното и подпухнало лятно слънце изгряваше от Атлантическия океан зад гърба му, далеч пред него се протягаше уморената му сянка, а на плажа някакво хлапе по дънки и фанелка пукаше фишеци.

Чудо: оръфаният му сак все пак не беше загубен. Той лежеше обърнат с дъното нагоре върху плажа, точно над линията на пълния прилив, с обърнат към Гардънър отворен цип, приличен на голяма кожена уста, захапала пясъка. Гард го вдигна и погледна вътре. Всичко беше изчезнало. Дори окъсаното му бельо. Дръпна нагоре имитиращото кожа дъно на сака. Двайсетачката също я нямаше. Наивна надежда, твърде бързо попарена.

Гардънър пусна сака. Бележниците му, и трите, лежаха малко по-нататък на плажа. Единият се подпираше на кориците си, оформил нещо като палатка, вторият лежеше мокър точно под линията на прилива, раздул се до размерите на телефонен указател, а вятърът лениво прелистваше страниците на третия. „Да не ти пука“, мина през ума на Гардънър. „Тъпотиите на едно магаре.“

Хлапето с фишеците се приближи към него… но не прекалено. „Иска да има възможност скоростно да се омете, ако се окажа толкова страшен, колкото несъмнено изглеждам“, помисли Гардънър. „Умно дете.“

— Тия работи твои ли са? — попита хлапето. На фанелката му беше показано момче, което се пръска и от него се разлита храна. ЖЕРТВА НА УЧИЛИЩНИЯ ОБЯД, поясняваше надписът.

— Да — отвърна Гардънър. Той се наведе, вдигна подгизналия бележник, поогледа го и пак го хвърли на земята.

Детето му подаде другите два. Какво можеше да каже? „Не си прави труда, хлапе? Стихотворенията са боклук, хлапе? Поезията и политиката рядко се смесват добре, хлапе, поезията и пропагандата“ — никога?

— Благодаря — рече той.

— Нищо. — Детето хвана сака така, че Гардънър да пусне пак вътре двата сухи бележника. — Изненадан съм, че изобщо нещо ви е останало. Тука е пълно с майстори на кражбата през лятото. Заради парка, предполагам.

Хлапето посочи с палец и Гардънър видя върху фона на небето силуета на стръмна конструкция с увеселително влакче. Първата му мисъл беше, че по някакъв начин е успял да мине със запивания целия път на север до Стария плаж с овощната градина преди да загуби съзнание. Повторният поглед промени впечатлението. Нямаше кей.

— Къде се намирам? — попита Гардънър и съзнанието му го върна към зловещо пълните подробности на килията и бъркащия си в носа полицай. За миг беше сигурен, че детето ще каже: „А къде мислиш, че се намираш?“

— На плажа Аркадия — хлапето прозвуча полуизненадано, полупрезрително. — Трябва действително здравата да сте се подредили тази нощ, господине.

— Тази нощ и нощта преди — припя Гардънър с леко дрезгав и малко зловещ глас — томичукалата чукат на вратата.