От известно време обаче имаше нещо, което правеше Буч Дуган неспокоен. Изчезването на двамата полицаи, негови колеги и добри познати, някак си го бе изместило на заден план, ала днешното посещение на Ев Хилман отново му го припомни и именно това го накара да се спусне подир стареца.

Ставаше дума за последния му разговор с Рут, макар че той се притесняваше за нея още преди него. Струваше му се, че поведението й във връзка с издирването на малкия Дейвид Браун изобщо не подобаваше на онази Рут Маккосланд, която познаваше от години. За него реакциите й бяха абсолютно непрофесионални.

После, вечерта преди смъртта й, той я бе потърсил по телефона пак по същия случай, за да сверят наличната информация, макар да знаеше много добре, че и двамата не разполагат с нищо ново. Просто си мислеше, че понякога и от най-обикновен разговор може да изскочи нещо. Докато говореха, стана дума за дядото на момчето, а Буч вече се беше срещал с Дейвид Брайт от „Дейли Нюз“ на по чаша бира, затова подхвърли на Рут идеята на Ев Хилман, че явно целият град е обхванат от някаква мистериозна полуда.

Само че за негово учудване Рут нито се засмя на теориите му, нито ги отхвърли. Дуган дори не си спомняше отговора й, понеже тъкмо тогава линията пропадна. Това не го изненада кой знае колко, тъй като телефонните кабели до по-малките населени места все още минаваха по дървени стълбове над земята и връзките редовно се губеха, особено при силен вятър. Тогава на човек му се струваше, че говори по детски телефон, направен от две консервени кутии, свързани с канап.

„По-добре му кажи да не се връща“, беше отвърнала Рут. Дуган бе сигурен, че я е чул правилно. А след това, малко преди да я загуби съвсем, му се стори, че тя спомена нещо за найлонови чорапи. Ни в клин, ни в ръкав. Вероятно не я беше разбрал както трябва, но пък тонът й нямаше как да бъде сбъркан. Просто Рут звучеше уморено и тъжно, сякаш провалът й в издирването на Дейвид Браун я бе смазал напълно. И тук линията се разпадна. Той не я потърси отново, защото й беше казал всичко, което знаеше: тоест почти нищо.

На следващия ден Рут вече бе мъртва.

„По-добре му кажи да не се връща“. В тази фраза Буч Дуган беше абсолютно сигурен.

„Но подозирам, че не съм особено желан в града“.

„Кажи му да не се връща“.

„Не след дълго ще изчезна като внука ми Дейвид Браун“.

„Да не се връща“.

„Или ще ми се случи нещо, както стана с Рут“.

„Да не се връща“.

Той настигна стареца на паркинга пред управлението.

Хилман имаше стар виолетов валиант с проядени от ръждата калници. Старецът тъкмо отваряше вратата му, когато над него се надвеси Дуган и му каза:

— Утре идвам с тебе.

— Че ти дори не знаеш къде отивам — изгледа го учудено Ев.

— Не ме интересува. Но поне няма да се притеснявам, че ще подпалиш половината горски масиви в източен Мейн, докато си играеш на Джеймс Бонд и се опитваш да сигнализираш.

Ев продължаваше да го гледа изпитателно, после поклати глава:

— Не е зле да има някой около мене, особено такъв, дето е възедричък и умее да борави с патлак. Но онези в Хейвън също не пасат трева, господин Дуган. Напоследък дори са свръхподозрителни и веднага ще им направи впечатление, ако не се появиш на погребението.

— По дяволите! Не мога да разбера как е възможно да приказваш такива дивотии и едновременно с това в думите ти да има някакъв смисъл!

— То е сигурно защото и ти усещаш нещо — отвърна Ев. — Явно и на тебе ти се струва, че в Хейвън стават странни случки. — Той помълча малко, после каза с изненадващо за Дуган прозрение: — Или си познавал Рут достатъчно добре, за да ти се стори, че напоследък тя изобщо не бе същата.

Двамата стояха на паркинга пред управлението и се гледаха, а надвисналото над тях слънце очертаваше тъмните им сенки върху светлия чакъл и показваше, че е към два следобед.

— Довечера ще се обадя, че съм болен — рече Дуган. — Ще кажа, че ме е пипнал оня стомашен вирус, дето броди от известно време в управлението. Става ли, как мислиш?

Ев кимна с внезапно облекчение, което се оказа толкова силно, че той чак се смути. Всъщност идеята да се промъкне обратно в Хейвън го плашеше повече, отколкото бе готов да признае, дори и пред себе си. А сега почти беше успял да убеди огромното ченге, че в града има нещо гнило. Виждаше го в очите му. Не че беше кой знае какво постижение, но в сравнение с преди представляваше гигантска крачка напред. Безспорно тук много му беше помогнала и Рут Маккосланд.

— Добре — съгласи се Ев. — Ама първо искам да ме изслушаш внимателно, понеже утре от това може да зависи животът ни. Не се обаждай на никого от онези полицаи, които ще ходят на погребението и в никакъв случай не казвай, че ти самият няма да отидеш, защото имаш нещо друго предвид. Просто тази вечер позвъни на двама-трима от останалите ти колеги и им се оплачи, че внезапно си заболял и се съмняваш дали утре ще можеш да пътуваш за Хейвън, колкото и да ти се иска.

— А защо да ги лъжа? — намръщи се Дуган, после изведнъж проумя причината и чак зяпна от почуда. Ев мълчаливо го наблюдаваше. — За Бога, човече! Нима намекваш, че четат мисли? И че ако хората ми знаят, че в действителност не съм болен, онези в града могат да го разберат направо от главите им, така ли?

— Нищо не намеквам — отговори Ев. — Ти го казваш.

— Вече наистина имам чувството, че си въобразяваш…

— Аз пък ще ти кажа, че още от самото начало не съм очаквал да дойдеш с мене. И през ум дори не ми минаваше. В най-добрия случай се надявах да те убедя да поглеждаш от време на време към небето, та ако загазя, да видиш ракетата. Смятах, че така ще мога да си свърша работата, защото вниманието на онова змийско гнездо щеше да е ангажирано с погребението. Ти сам предложи да ме придружиш, затова сега трябва да ми вярваш. Ако не друго, поне заради Рут… Не се свеня да използвам името й, защото искам да дойдеш с мене. Дори се сещам за още едно доказателство: утре няма начин да не почувстваш някакви особени усещания.

— Чувствам ги и сега — отвърна Дуган.

— Толкова по-добре — сухо каза Ев и го погледна с очакване да чуе решението му.

— Имаш ли предвид някое конкретно място, където искаш да отидеш? — попита по едно време Дуган. — Или просто ще се мотаеш из града, докато ти писне?

— Разбира се, че имам нещо наум — спокойно отвърна Ев и си помисли: „Точно зад фермата на стария Гарик, където почва Индианската гора и компасите танцуват като пияни. Мястото ще го намеря лесно, понеже машините, с които работят Боби Андерсън и нейният приятел сигурно оставят след себе си диря колкото магистрала. В това отношение не вярвам да имам никакви проблеми“.

— Добре тогава. Дай ми адреса, където си отседнал в Дери и аз утре в девет сутринта ще те взема с личната си кола. Ще бъдем в Хейвън тъкмо навреме за църковната служба.

— Колата е от мене — отсече Ев. — Не тая, естествено. Нея я знаят в Хейвън. Наел съм друга. Освен това те искам не в девет, а в осем, тъй като ще използваме обиколни маршрути.

— Аз също мога да вляза незабелязано в Хейвън — отбеляза Дуган. — Не се безпокой за това.

— Няма. Само че ми се ще да заобиколя целия град и да мина по шосето откъм Албиън. С една дума знам точно пътя, който ми трябва.

— А за какъв дявол искаш да заобиколиш оттам?

— Защото така ще бъдем най-отдалечени от гробището. Идеята ми е да стоим по-настрана от онези муцуни в Хейвън колкото може повече.

— Наистина те е страх от тях, така ли?

Ев кимна.

— Защо си наел кола? — продължаваше да пита Дуган.

— За Бога, няма ли най-после да ме оставиш на мира! — възкликна старецът и извъртя толкова комично очи, че Буч Дуган се ухили.

— Такава ми е работата — отвърна той. — Та кажи все пак защо трябва да ходим в Хейвън с кола под наем, след като никой няма да познае моята? — Дуган помълча малко и добави: — Единствено Рут я беше виждала, но тя сега е мъртва.