„Гард, то по всяка вероятност и без това е мъртво.“

Може би. Но старецът не смяташе така; старецът мислеше, че все още има момченце за спасяване.

„Едно дете няма значение… в сравнение с всичко това. И ти го знаеш — Хейвън е като огромен ядрен реактор, който е готов да гръмне. Противоаварийната му обвивка се топи. Да използваме готовия израз.“

Логично беше, но това бе логика на крупие. В същността си, логика на убиец. Логиката на Тед Енергетика. Ако искаше да играе по тези правила, защо изобщо да се вълнува?

„Или детето има значение, или всичко е без значение.“

А по този начин можеше да успее дори да спаси Боби. Не смяташе, че е възможно; Боби бе отишла твърде далеч, за да бъде спасена. Но би могъл да опита.

„Битката е неравна, Гард, старче.“

„Естествено. Часовникът показва една минута до полунощ… сега остава да броим секундите.“

С тази мисъл Гардънър потъна в мрака на съня. Последваха кошмари, в които той плуваше сред бистра зелена вода, прикачен към дебели коаксиални кабели. Мъчеше се да извика, ала не можеше, защото кабелите излизаха от устата му.

Погребан в предекорираните ковчези на таверната „Баунти“, надигащ халба бира „Хайнекен“ и подложен на присмех от Дейвид Брайт, който бе потънал във вулгарните дебри на хумора — стигнал дотам да сравни Джон Лиандро с приятелчето на Супермен Джими Олсън — Лиандро бе започнал да се колебае. Нямаше смисъл да се залъгва. „Действително“ се колебаеше. Но прозорливите хора винаги е трябвало да понасят стрелите на присмеха, а не малко от тях са били изгаряни, разпъвани или изкуствено удължавани с десетина-петнайсет сантиметра върху дибите за изтезания на Инквизицията, заради прозренията си. Това, че Дейвид Брайт го бе попитал над бирите им в „Баунти“, дали специалният му ръчен часовник е в пълна изправност, едва ли бе най-лошото, което можеше да му се случи.

Ама, ох, дявол да го вземе, как болеше!

Джон Лиандро реши, че Дейвид Брайт и всички останали, с които Брайт бе споделил Лудите идеи на Джони, че Нещо Голямо Става в Хейвън, ще останат накрая със замръзнали усмивки. Защото нещо голямо ставаше там „наистина“. Той го чувстваше с всяка фибра на тялото си. Имаше дни — когато вятърът духаше откъм югоизток, — в които му се струваше, че почти може да го „подуши“.

Отпуската му беше започнала предишния петък. Той се бе надявал да отиде в Хейвън още същия ден. Но Лиандро живееше заедно с овдовялата си майка и тя „толкова“ била разчитала на него да я закара до Нова Скотия да се види със сестра си, ама ако Джон имал ангажименти, е, тя разбирала; в края на краищата била стара и сигурно вече не ставала за нищо, освен да му приготвя яденето и да му пере бельото, всичко било наред, ти върви, Джони, върви, отивай да не изпуснеш твоята „сензация“, а аз просто ще се обадя на Меган по телефона, може би след седмица или две братовчед ти Алфи ще успее да я докара „нея“ тук да „ме“ види, Алфи е толкова добър с майка си, „и така нататък, и така нататък, и прочие, и прочие, до безкрайност“.

В петък Лиандро откара майка си до Нова Скотия. Естествено, останаха да преспят и, когато най-после се върнаха в Бангор, съботата беше свършила. Неделя бе лош ден за започване на каквото и да било, особено с часа му в неделното училище с първокурсници и второкурсници в девет, пълната молитвена служба в десет и събирането на Младежи за християнство при методисткия пастор в пет следобед. На тази среща специално поканения лектор им разказа много образно за Армагедон. Докато той им обясняваше как неразкаялите се грешници ще бъдат наказани с циреи и гноящи рани и болести на червата и вътрешностите, Джорджина Лиандро и другите участнички в дружеството „Женска подкрепа“ раздадоха „За-Рекс“ в картонени чашки и овесени сладки. А вечерта, както винаги, имаше песнопения в хвала на Христос в сутерена на църквата.

Неделята винаги го караше да се чувства екзалтиран. И изтощен.

И така, стана понеделник, 15 август, преди Лиандро най-после да хвърли големите си жълти бележници, магнетофона „Сони“, „Никон“-а и работната чанта, пълна с филми и различни обективи, върху предната седалка на стария си додж и да се приготви да потегли към Хейвън… и, както се надяваше, към журналистическата си слава. Той нямаше да остане ужасен, дори ако знаеше, че се упътва право към взривния център на онова, което скоро щеше да стане най-популярната история след разпъването на Исус Христос.

Денят беше тих, син и приятен — много топъл, но не така яростно горещ и влажен, както последните няколко дни. Това беше ден, който всички по земята щяха да запазят завинаги в паметта си. Джони Лиандро бе искал сензационен материал, ала той никога не беше чувал старата поговорка, която гласи: „Бог казва: вземи, каквото искаш… и плати за него“.

Джони знаеше само, че се бе спънал в края на нещо и когато беше направил опит да го измъкне, то не се бе помръднало… което означаваше, че е може би по-голямо, отколкото човек можеше да си помисли отначало. По никакъв начин не би се отказал от подобно нещо; той беше решен да копае. Всички Дейвид Брайтовци на света, с техните остроумни намеци за часовниците на Джими Олсън, не можеха да го спрат.

Той включи доджа на скорост и започна да се отделя от бордюра.

— Не си забравяй обеда, Джони! — извика майка му. Тя излезе запъхтяна на тротоара, с кафяв хартиен пакет в ръка. Върху кафявата хартия вече се оформяха големи мазни петна; още от прогимназията любимите сандвичи на Лиандро бяха с болоня, резенчета бермудски лук и масло „Уесън“.

— Благодаря, мамо — пресегна се той, за да поеме пакета и да го сложи върху пода. — Не трябваше да го приготвяш, обаче. Можех да си купя хамбургер…

— Хиляди пъти съм ти казвала — рече тя, — че нямаш работа да влизаш в ония крайпътни закусвални, Джони. Там никога не можеш да знаеш, дали кухнята им е чиста или мръсна.

— „Микроби“ — наблегна зловещо, привела се напред.

— Мамо, трябва да тръг…

— „Микробите“ изобщо не можеш да ги видиш — продължи госпожа Лиандро. Тя не допускаше да я отклонят от темата й, докато не си кажеше всичко.

— Да, мамо — въздъхна Лиандро, примирен.

— Някои от тези заведения са просто рай за „микробите“. Готвачите може да са мръсни. Може да не си мият ръцете, след като излязат от тоалетната. Може да имат мърсотия или дори екскременти под ноктите. Това не е нещо, което бих искала да разисквам, нали разбираш, но понякога майките трябва да инструктират синовете си. Храната по такива места може да накара човек да му стане много, много лошо.

— Мамо…

Тя пусна многострадалния си смях и попи за миг с кърпичка ъгълчето на едното си око.

— О, знам, знам, майка ти е глупава, само една глупава стара жена с много чудати старомодни представи и тя вероятно просто ще трябва да се научи да мълчи.

На Лиандро му беше съвсем ясно, че това е номер за манипулиране и въпреки това се почувства гузен, виновен и на около осем години.

— Не, мамо — възрази той, — съвсем не мисля така.

— Искам да кажа, че ти си големият журналист, а аз само си седя вкъщи, оправям ти леглото, пера ти дрехите и ти проветрявам стаята, ако ти се е допърдяло от пиене на прекалено много бира.

Лиандро наведе глава, без да казва нищо и зачака да бъде освободен.

— Но направи това заради мен. Стой далеч от крайпътните закусвални, Джони, защото може да се разболееш. От „микробите“.

— Обещавам, мамо.

Доволна, че е измъкнала от него обещание, тя вече беше склонна да го пусне.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Да — отговори той, без да знае, че лъже.

— В шест? — настоя тя.

— Да! Да!

— Знам, знам, аз съм само една глупава, стара…

— Довиждане, мамо! — припряно я прекъсна той и потегли.

Погледна в огледалцето за обратно виждане и я видя как стои на тротоара и маха. Махна й в отговор, после свали ръка, с надеждата тя да се прибере в къщата… макар да знаеше, че няма да го направи. Когато две преки по-надолу зави надясно и майка му най-после изчезна, Лиандро усети слабо, но несъмнено облекчение в сърцето си. Правилно или не, ама винаги се чувстваше по този начин, когато майка му най-после се скриваше от поглед.