Корабът бе започнал да вибрира — звукът изпълваше въздуха с плътно, ниско бучене.

Дик узна това… след което, докато очите му изхвръкваха от главата като полувтвърдени парченца остаряло желе, вече не знаеше нищо. Тогава и завинаги.

„Малко помощ, Господи, ще се спазарим ли?“

Той седеше в средата на наклонената шестоъгълна стая, изкривеният му, счупен крак стърчеше пред него („оръфан“, тази дума не го оставяше на мира, кракът му беше „оръфан“), близо до мястото, откъдето главният кабел излизаше от уплътнителя на пода.

„Малко помощ ми трябва. Знам, че не съм стока, прострелях жена си, хубава съм я свършил, застрелях най-добрата си приятелка, «още едно» хубава съм я свършил, едно Ново и Подобрено Хубава съм я свършил, би могъл да кажеш, но, моля те, Господи, имам нужда от помощ точно сега.“

Изобщо не преувеличаваше. Всъщност имаше нужда от нещо повече от „малко“. Дебелият кабел се разклоняваше на осем по-тънки и всеки от тях завършваше не с ушна слушалка, а с комплект слушалки за глава. Ако там в бараката на Боби си бе играл на руска рулетка, тук това щеше да бъде все едно да си пъхне главата в някое оръдие и да помоли някого да стреля с него.

Ала трябваше да го направи.

Избра си един комплект слушалки, като отново забеляза как изпъкваха в центъра, след което погледна към преплетените кафяви, изсъхнали тела в отсрещния ъгъл на помещението.

Томичукала ли? Колкото и детински глуповато да звучеше, то все пак бе прекалено благозвучно за тях. Те се бяха оказали само едни пещерни диваци от космоса. Управляващи техника, която бяха създали, без дори да се опитат да разберат. С нокти като шиповете на бойни петли. Те бяха злокачествен тумор, който трябваше веднага да бъде отстранен.

„Моля те, Господи, нека мъничката ми идейка да е правилна.“

Дали можеше да ги изсмуче „всичките“? Ей на това му се вика въпрос за 64 000 долара, нали? Ако „ставането“ беше затворена система — нещо от повърхността на кораба, което се разнася в атмосферата — отговорът вероятно беше не. Но Гардънър бе започнал да мисли — или може би само да се надява, — че то е нещо повече, една отворена система, в която корабът захранва хората, кара ги да „стават“, а те го захранват него, за да може той да… какво? Да бъде отново, разбира се. Можеше ли да използва думата възкресение? Не, съжалявам. Прекалено благородна е. Ако той беше прав, това бе някакъв вид партеногенеза от мошеническо представление, чието място беше под крещящото карнавално осветление и в евтините жълти издания, а не в безсмъртните митове или религиозните веруя. Една отворена система… робска система… една съвсем буквално „еби си майката“ система.

„Моля те, Господи. Малко помощ точно в този момент.“

Гардънър надяна слушалките.

Всичко стана мигновено. Този път нямаше усещане за болка, само огромно бяло сияние. Осветлението в кабината за управление се усили до пълна яркост. Едната от стените отново се превърна в прозорец, през който се виждаше опушеното небе и пръстенът от дървета. А после още една от осемте стени на помещението стана прозрачна… и още една… и още една. За няколко секунди сякаш Гард се озова сред откритото пространство, с небето над него и изкопа със сребристата си мрежа от всички страни. Корабът като че ли изчезна. Появи се изглед на 360 градуса.

Един след друг се задвижваха двигатели и поемаха общия припев с пълна сила.

Някъде зазвъня звънец. Последователно започнаха да се включват огромни, кънтящи релета, като караха корабът да потреперва под него.

Усещането за сила бе невероятно; той се чувстваше като че ли през главата му течеше река Мисисипи по време на наводнение. Разбираше, че това го убива, но нямаше нищо против.

„Аз ги изсмуках всичките“, мъгляво си помисли Гардънър. „О, Господи, благодаря ти, Господи, аз ги изсмуках всичките! Получи се!“

Корабът започна да трепери. Да вибрира. Вибрациите се превърнаха в спазми и тръскане. Моментът бе настъпил.

Гардънър стисна последните остатъци от зъбите си и се приготви.

Той бе смукал от всички им, но Дик Алисън, заради по-напредналата си еволюция и четирийсетимата наблюдатели на границите на Хейзъл, върнали се в градчето, бяха тези, които отнесоха най-голямото натоварване по захранването на кораба — всичките хора на Хейзъл бяха свързани в една плътна мрежа и корабът просто посегна към нея.

Те се превиха с бликнала от носовете и очите им кръв и умряха, щом корабът изсмука мозъците им.

Корабът изсмука сила и от томичукалата в гората, и неколцина от по-възрастните умряха; повечето, обаче, почувстваха само мъчителна болка в главите си и или коленичиха, или налягаха, полуприпаднали по поляната. Много малко от тях съзнаваха, че пожарът вече е съвсем близо. С усилването на вятъра горящото дамско ветрило се разширяваше все повече… и повече. Пушек се носеше над поляната на плътни сивобели облаци. Огънят пукаше и пращеше.

„Сега“, помисли Гардънър.

Усети как нещо в мозъка му се изплъзва, улавя се, пак се плъзва… и накрая се хваща здраво. Беше като скоростен лост. Вече се появи болка, но бе поносима.

ТЕ „сега изпитват по-голямата част от болката“, мина му бегло през ума.

Стените на изкопа сякаш се раздвижиха. Отпърво съвсем леко. После малко повече. Разнесе се стържещ, режещ звук.

Гардънър се приведе напред, свил вежди в напрегната гримаса, стиснал очи като тесни процепи.

Сребристата мрежа започна да се плъзга надолу, бавно, но равномерно. Не че тя изобщо се движеше, разбира се; „корабът“ беше този, който се движеше; стърженето идваше от опитите му да се освободи от скалистото русло, в което бе лежал толкова дълго.

„Издигаме се“, помисли той несвързано. „Дамско бельо, трикотаж, галантерия и не пропускайте да посетите щанда за домашни любимци…“

Корабът набираше скорост, стените на изкопа преминаваха все по-бързо от всички страни. Небето горе се разширяваше — то имаше мрачен оръжейнометален цвят. Просвятваха искри като ята от мънички горящи птички.

Почувства как го изпълва екзалтация.

„Аз тръгнах, да, вече тръгнах, тръгнах…“

Някакъв клаксон проехтя три пъти, като почти го оглуши и го накара да изпищи; в скута му плисна нова кръв. Корабът потрепери, затътна, изхрущя и се заизмъква от земната крипта; тръгна да се издига сред все по-плътните кълбета пушек и помрачената слънчева светлина, лъскавият му корпус изскочи от изкопа и започна да се носи все по-нагоре и нагоре, една движеща се метална стена. Човек, застанал досами тази невероятна гледка, би могъл да се изкуши да повярва, че земята ражда стоманена планина или впръсква титанова стена във въздуха.

Скалите пукаха. Земята стенеше. Прах и пушек от търкането се издигаха над изкопа. Въпреки че илюзията за издигаща се планина или стена още беше в сила, дори от толкова близко разстояние като края на поляната се забелязваше кръглата форма на кораба — титаничната форма на чинията, която сега се подаваше от земята като огромна машина. „Тя“ беше безшумна, но поляната бе изпълнена с грубия тътен на цепещи се скали. Корабът се измъкваше все повече и все по-широко разкъсваше изкопа, а сянката му постепенно покриваше цялата поляна и горящата гора.

Водещият ръб — този, в който Боби се бе спънала — отнесе върха на най-високия смърч в гората и го запрати с пукот на земята. А самият кораб все още излизаше от земните недра, които толкова дълго го бяха държали в плен; продължи да се измъква, докато не покри цялото небе и не се прероди.

Тогава престана да разширява изкопа и след миг действително се появи цепнатина между краищата му и ръба на издигащия се кораб. Средата му най-сетне беше достигната и премината.

Корабът се измъкна от димящия изкоп и се очерта сред опушената слънчева светлина, като най-накрая тътена и разцепването на скали престанаха и между земята и кораба просветна дневна светлина.