Бент неволно потръпна зад волана на полицейската кола.

Касиерките и клиентите в магазините. Хората, насядали по масите или на бара в закусвалнята. Всички. Просто в три и четири минути цялото гадно население на Хейвън вкупом се просва по очи, а две минути по-късно стават и се залавят с обичайната си работа, сякаш нищо не се е случило. С изключение на един-двама заплеси, като Алисън и Берингър, които почват да обясняват, че е избухнала отоплителната инсталация, което не е вярно, и че не познават жертвата, което също не отговаря на истината.

Да, ама дали е възможно всички да са знаели какво ще се случи?

Една част от съзнанието на Бент вярваше тъкмо в това. Защото ако никой не е знаел, как тогава единствените жертви на експлозията ще са само Рут Маккосланд и нейните кукли? Защо няма нито една елементарна порезна рана, когато върху главната улица се изсипва ураган от строшени стъкла, движещ се със скорост поне двеста километра в час?

— Според мен вече би трябвало да сме се измъкнали от обхвата на шибания отражател — каза Бент. — Опитай пак да се свържеш.

Джингълс взе микрофона и мимоходом отбеляза:

— Не разбирам къде изчезнаха останалите патрулни коли.

— Може да са отишли на някое друго местопроизшествие. Нали знаеш, че злото не идва само…

— Така е. Понякога ни залива с какво ли не, дори с ръчички и крачета на кукли…

Докато Джингълс се оправяше с микрофона, Бент взе един остър завой и на светлината на фаровете видя пред себе си камионетка, спряла диагонално по средата на шосето.

— Господи!

Той механично настъпи педала на спирачката. Гумите изсвириха и дори запушиха, а в главата на Бент за миг се мярна мисълта, че няма да удържи колата, само че секунда по-късно предницата й се закова на три метра от мистериозната и безмълвна камионетка, изоставена на пътя.

— Подай ми тоалетната хартия — тихо помоли Джингълс с пресипнал глас.

Двамата излязоха от колата и автоматично разкопчаха кобурите. Миризмата на изгоряла гума висеше неподвижно в нощния въздух.

— Това пък сега какво е? — извика Джингълс, а Бент си рече: „И той го усеща. Има нещо гнило, дето е свързано по някакъв начин с всичко, което става в онова гнусно градче, и Джингълс също го усеща.“

Полъхна ветрец и Бент чу как брезентът на каросерията се раздвижи и свободният му край се плъзна по нещо, което изшумоля сухо, като пукот от опашка на гърмяща змия. Бент сепнато подскочи и стомахът му се сви на топка. Стори му се, че отвътре го гледа цев на базука. Той тръгна да заляга, но изведнъж смаяно осъзна, че базуката всъщност е някаква извита метална тръба, поставена върху нещо като малко дървено скеле. Нямаше нищо страшно. Да, ама той се боеше, направо бе обхванат от ужас.

— Същата тази камионетка я видях в Хейвън, Бент. Беше паркирана пред ресторанта.

— Има ли някой там? — викна Бент.

Нищо.

Той погледна Джингълс, който също извърна глава към него. Тъмните му очи бяха широко отворени, а лицето побледняло.

„Дали пък смущенията се дължаха на параболичния отражател?“ рече си внезапно Бент. „Наистина ли само заради него не можехме да се свържем с централата?“

— Ако има някой, веднага да се обади! — отново викна Бент. — Иначе…

Откъм каросерията на камионетката долетя някакъв пронизителен лудешки кикот, после пак настъпи тишина.

— Господи, каква каша! — простена Джингълс Габънс.

Бент измъкна пистолета и пристъпи напред. Светът изведнъж се изпълни с ослепителна зелена светлина.

Рут Арлин Мерил Маккосланд беше на петдесет години, но изглеждаше десет години по-млада, дори петнайсет в някои дни. Всички в Хейвън бяха единодушни, че макар и жена, тя е най-добрият констабъл, който е имало градчето. Според някои слухове това се дължало на факта, че мъжът й бил щатски полицай, но други пък твърдяха, че то нямало значение, понеже Рут си е Рут, и толкоз. Както и да е, в крайна сметка преобладаваше мнението, че всички са случили с нея. Тя бе просто непреклонна, но справедлива и не губеше присъствие на духа при никакви обстоятелства. Накратко, такива са слуховете, които се носеха за нея, но имаше и много други. А в градче като Хейвън, управлявано от мъже още от първия му ден, подобни неща несъмнено си имат своето значение. С една дума, Рут беше забележителна жена.

Родена и израснала в Хейвън, тя всъщност се падаше далечна племенница на същия онзи духовен пастир господин Доналд Хартли, който през 1901 г. така силно се изненада, когато в градчето гласуваха за промяна на неговото име. Едва седемнайсет годишна, през 1955 г. я приеха за редовен студент в мейнския университет и тя се оказа третата жена в цялата история на университета, допусната до редовен курс на обучение в юридическия факултет.

Следващата година Рут се влюби в Ралф Маккосланд, също студент по право. Ралф беше висок метър и деветдесет и стърчеше с повече от една глава над Рут, но въпреки това не му стигаха още десетина сантиметра, за да се изравни по ръст със своя приятел Антъни Дуган (на когото му викаха Буч, а сред малцината си приятели беше известен и като Монстър). Едър и широкоплещест, Ралф беше учудващо грациозен и с изключително добродушен нрав. Мечтата му бе да стане щатски полицай. Когато Рут го попита защо, той отвърна, че и баща му бил такъв. После побърза да добави, че за тази работа не е необходимо да завършва право, защото изискванията за щатски полицай са средно образование, добро зрение и рефлекси, както и чисто свидетелство за съдимост, само че той искал не просто да тръгне по стъпките на баща си, но и да постигне нещо повече от него. „Всеки, който се захваща с някаква работа, без да мисли в перспектива, е или луд, или мързелив“, каза веднъж Ралф на Рут, докато пиеха кока кола в „Мечата бърлога“. Но понеже се срамуваше от амбициите си, той не й спомена, че истинската му мечта е един ден да стане първото ченге на щата Мейн. Рут обаче си го знаеше и без това.

Година по-късно тя прие предложението на Ралф за женитба, но при условие, че той първо ще я изчака да се дипломира. Не че й се занимаваше с право, обясни тя, но й се искаше да може да му помага в неговата работа. Ралф се съгласи. Всеки здравомислещ човек, изправен пред чистосърдечната и някак интелигентна красота на Рут Мерил, би се съгласил. Така че, когато двамата се ожениха през 1959 г., тя беше дипломиран юрист.

Рут влезе в брачното ложе като девица. Това до известна степен я притесняваше, макар в действителност само една малка част от съзнанието й, върху която тя не можеше да упражнява характерния за нея железен контрол, се питаше дали и онази му работа е толкова голяма, колкото другите му крайници, защото понякога я беше усещала точно така, когато се случеше да танцуват или да се прегръщат по-плътно. Но Ралф се държа много нежно и внимателно и тя усети само някаква почти недоловима болка, която бързо се превърна в удоволствие.

— Искам да забременея — прошепна му Рут, след като той вече бе проникнал в нея.

— Ей сега, госпожо — отвърна Ралф леко задъхан.

Ала Рут така и никога не зачена.

Като единствено дете на Джон и Холи Мерил след смъртта на баща си през 1962 г. тя наследи прилична сума пари и запазена стара къща в Хейвън, затова двамата с Ралф продадоха малкото си следвоенно жилище в Дери и през 1963 г. се завърнаха в Хейвън. И макар един пред друг да се уверяваха, че нищо не им липсва и са напълно щастливи, вътрешно и двамата усещаха, че във викторианския им дом има твърде много празни стаи. Понякога Рут си мислеше, че идеалното щастие вероятно може да се постигне единствено в контекста на разни дребни несъвършенства: трясък от счупена ваза или прекатурен аквариум за рибки, възторжен крясък тъкмо когато човек се унася в следобедна дрямка или онази безобидна детинска лъжа, че който яде бонбони в навечерието на празника Вси светии ще забременее и на другата сутрин ще роди чудовище. А когато я обземеше меланхолия (което тя гледаше да не става често), Рут винаги се сещаше за тъкачите на ориенталски килими, които неизменно добавят умишлена грешка в своя рисунък в чест на съвършения Създател, който единствено може да е безгрешен. Струваше й се, че в пъстроцветната шарка на един пълноценен и почтен живот именно детето гарантира тази жадувана грешка.