Гардънър отново се обърна напред и видя, че тракторчето се движи право към голям горящ смърч при постоянната скорост от десет километра в час. Той се вкопчи в кормилото с двете си покрити с мехури ръце, като едва избягна челния сблъсък. Едната от широките гуми на тракторчето задра ствола на дървото и за миг Гардънър се намери да отблъсква пламнали, ухаещи смърчови клони като човек, който си проправя път през горящи завеси. Тракторчето забуксува, олюля се… после се откачи. Гардънър дръпна лоста за газта докрай и вися на него, докато тракторчето не се изкатери до просеката през гората.

Те идваха. Томичукалата идваха. Идваха покрай разширяващото се яростно дамско ветрило и Дик Алисън започна да изпитва някакво бясно отчаяние, защото нямаше да го хванат. Гардънър бе успял да използва пътеката и това променяше коренно нещата. Три минути повече — може би дори само една — и той „наистина“ щеше да се изпече. Четирима от томичукалата (между тях госпожа Айлийн Креншо и преподобния Гурингър) се бяха опитали да го последват оттам и изгоряха живи. Два от гигантските, пламтящи царевични ствола се бяха стоварили върху госпожа Креншо и тя изпищя, изпускайки кормилото на плажното бъги. То се заби сред дълбините на горящата градина. Гумите му експлодираха като бомби. Само секунди по-късно огънят погълна цялата пътека.

Яростта на Дик стигаше по-дълбоко и от мозъка на костите му. „Ставането“ е било осуетявано и прекъсвано и преди — не често, но това се бе „случвало“ — ала винаги в резултат на някакво природно бедствие… както цяло поколение ларви на комари, развиващи се върху спокойните, неподвижни води на някое блато, може да бъде унищожено от ударила гръмотевица по време на лятна буря. Ала това тук не беше гръмотевична буря, нито природно бедствие; това беше „един-единствен човек“, човек, към който всички се бяха отнасяли с предпазливото презрение, запазено за глупаво куче, което може да хапе; това беше „един-единствен човек“, който бе прекарвал повечето си време с Боби в пиянско забвение, „един-единствен човек“, който бе успял по някакъв начин да измами Боби и да я убие и който отказваше да умре, каквото и да правеха.

„Няма да бъдем спрени от един-единствен човек“, помисли си Дик, обезумял от яд. „НЯМА!“ Но имаше ли някакъв реален начин да попречат да се случи точно това? Огненият фронт вече се разпространяваше прекалено бързо пред тях, за да го хванат. Гардънър бе успял да се стрелне между две събиращи се стени от огън, ала той щеше да бъде единственият. Ханк Бък бе направил опит да го спре… но по някакъв начин гадният му кучи син бе успял да застреля и Ханк.

Дик направо бе изпаднал в екстаз от бяс (Нют го усещаше и се държеше на разстояние — Дик беше с десет килограма по-тежък и с десет години по-млад), ала в центъра на неговата ярост се криеше страх, като студеното зрънце горчив крем в средата на отровен бонбон.

Томичукалата, бе казала Боби на Гардънър, са големи космически пътешественици. Това беше истина. Но никога, никъде, те не бяха срещали друг като този „един-единствен човек“, който продължаваше напред, въпреки счупения си глезен, огромната загуба на кръв и погълнатото количество лекарство, което трябваше да го е свалило в безсъзнание още преди петнайсет минути, независимо, че бе повърнал по-голямата част.

Невъзможно… но се случваше.

Някак си пожарът, който трябваше да попречи на Гардънър да стигне до кораба, се беше превърнал в негов щит.

Сега оставаха само автоматизираните устройства — приспособленията.

— Те ще го пипнат — прошепна Дик. Двамата с Нют стояха на една могилка вдясно от къщата като двойка генерали, които наблюдават как войските им нахлуват в гората. Ръцете на Дик се свиваха и разпускаха. Зелена кръв пулсираше във врата му. — Те ще го пипнат, ще го спрат, той няма да стигне до кораба, няма, „няма“.

Нют Берингър благоразумно мълчеше.

Детекторът за дим, самият той много приличен на летяща чиния, безшумно се носеше през гората с ритмично пулсираща червена лампичка на сензора му. Хейзъл Маккрийди го управляваше лично. Тя бе доловила вълната на гняв, отчаяние и страх, която идваше от Дик Алисън и бе решила да се погрижи сама за Гардънър — с дистанционно управление, какъвто беше случаят. Първо бе оставила Полин Гудж, на която й се струваше, че най-много може да се разчита, да поеме останалата работа, след което Хейзъл отиде в личния си кабинет, затвори вратата и я заключи.

От най-долния рафт на кантонерката тя измъкна един бластер, малко по-малък от унищожаващото устройство, което носеше покойният Ханк Бък. Постави го върху бюрото си, включи го, извади една слушалка от отделението за изходни документи и я пъхна в ухото си.

Сега седеше със затворени очи, но всъщност виждаше как от двете страни на детектора за дим профучават дървета, докато той се носеше през гората на около два метра над земята. Тази гледка би напомнила на Гардънър сцената от „Завръщането на Джедая“, когато добрите преследваха лошите през една сякаш безкрайна гора с немислими скорости върху неща, които изглежда бяха въздушни мотоциклети.

Хейзъл, обаче, нямаше време за метафори — нито пък някога бе имала, ако ставаше въпрос; томичукалата не си падаха много по метафорите, по принцип.

Част от нея — частта детектор за дим от машинната страна на киборгната симбиоза, която бе създала — искаше да изпълни първоначалното си предназначение и да зазвъни, защото гората беше пълна с дим. Усещането приличаше на желанието при човек да кихне.

Детекторът с лекота се въртеше насам-натам, минаваше на слалом между дърветата, прехвърляше се или се промушваше край клоните.

Хейзъл седеше приведена напред на бюрото си, с плътно напъхана в ухото й слушалка, напрегнато съсредоточена. Тя управляваше малкия детектор през гората по-бързо, отколкото беше безопасно, но той се бе намирал на разделителната линия Хейвън-Нюпорт — на цели осем километра от кораба. Трябваше да настигне Гардънър, а времето беше малко.

Детекторът за дим се извъртя на една страна и за сантиметри се размина с едно малко борче. На косъм беше, този път. Но… ето го и Гардънър, както и кораба, излъчващ своето ехо от светлина, татуиращ танцуващите слънчеви отблясъци върху околните дървета.

Машинката безшумно изпърха над дебелия слой паднали иглички… след което се насочи право към Гардънър. Хейзъл се приготви да включи ултразвуковата приставка, която щеше да превърне костите на Гардънър в смачкани отломъци сред тялото му.

„Хей, Гард! От лявата ти страна!“

Не можеше да повярва в гласа. Ала не можеше и да го сбърка. Това беше гласът на Боби Андерсън. Старата, неподобрена Боби. Гардънър нямаше време да се замисля. Той погледна наляво и видя нещо, което се стрелваше от гората към него. То беше светлокафяво. От долната му страна мигаше червена лампичка. Това беше всичко, което успя да види.

Той вдигна Звуковия космичен бластер, като се запита как изобщо би могъл да се надява да улучи „подобно“ нещо и в същото време някакъв див, тънък писък, като че ли всички комари по света свиреха в пълна хармония, изпълни ушите му… главата му… „тялото“ му. Да, той беше „вътре“ в него; всичко в него започваше да вибрира.

Тогава усети как някакви ръце стисват китката му — първо я стисват, а после я насочват. Гардънър стреля. Зеленият пламък разсече дневната светлина. Детекторът за дим избухна. Няколко малки парченца пластмаса профучаха край главата на Гард, като малко остана да я оцелят.

Хейзъл изпищя и се изпъна в стария си въртящ се стол. През слушалката премина страхотно връщане на енергия. Тя се опита да я измъкне от ухото си… и не успя. Слушалката се намираше в лявото й ухо. От дясното изведнъж бликна зеленикава, пенеста течност. Приличаше на радиоактивна овесена каша. За момент мозъкът продължи да се излива от главата през ухото й, после налягането стана твърде голямо. Дясната страна на черепа й разцъфна като някакво странно цвете и мозъкът плисна върху стенния й календар.