— Ще умра, майка му стара! — отрони без да иска той.

После издърпа дросела докрай и пак натисна бутона за аварийно запалване. Двигателят се закашля, поработи известно време, след това отново започна да се дави.

— Не! — извика Бейли. В едното му око се пукна веничка и потече кръв, която започна да се стича по бузата, но в паниката си, той дори не го забеляза. Пак посегна към дросела. — Не! Недей да гаснеш, мръсно чудовище!

Двигателят изрева, перката проблесна на слънцето и се завъртя, след малко стана невидим кръг. Бейли дръпна щурвала към себе си. Претоварената чесна дръпна напред.

— Ах, ти гнусен самолет! Тръгвай, че ще те вземат мътните!

Лявото му око вече бе пълно с кръв и част от съзнанието му смътно усещаше, че светът придобива някаква особена розова окраска, но в момента дори и да имаше време и желание да се замисли за това, Бейли сигурно само би изпаднал в ярост от тъпата ситуация.

Той отпусна щурвала и машината започна да набира височина под сравнително нормален ъгъл. Беше точно над Хейвън, отдолу се виждаха хора, вдигнали глави към него и понеже все още летеше много ниско, всеки, който искаше, можеше да му запише номера.

„Хайде!“ рече си Бейли. „Запишете го, като толкова знаете, ама имайте предвид, че като свърша с «Чесна корпорейшън», ще смъкна и ризата от гърба на мръсните им акционери! Ще осъдя тези престъпници да ми платят и последния си гаден гущер!“

Самолетчето продължаваше да се изкачва и двигателят му плавно мъркаше. Главата на Бейли сякаш се мъчеше да се отскубне от раменете му, но в това време му хрумна нещо гениално — идея с такава потресаваща простота и всеобхватност, че той мигновено забрави за всичко друго. В момента беше на път да прозре физиологичната основа на бикамералността на човешкия мозък, което пък от своя страна обясняваше родовата памет, но не посредством мъгливите концепции на Юнг, а като функция от рекомбинантни ДНК и биологични щампи. Оттук му оставаше само една крачка до разкриване същността на увеличения милиергов капацитет на „corpus callosum“ по време на усилена работа на жлезите с вътрешна секреция, което от трийсет години насам измъчваше всички изследователи на човешкия мозък.

Питър Бейли изведнъж установи, че пътешествията във времето — „реалните пътешествия във времето“ — вече не са проблем и ключът на загадката е в неговите ръце.

Именно тогава собственият му мозък експлодира.

В главата му бликна ярка бяла светлина, точно като огромното отражение, което му блесна в очите от онзи предмет в гората.

Ако беше паднал напред, щеше да натисне щурвала и на жителите на Хейвън би се наложило да се оправят с още една каша, само че Бейли политна назад, главата му увисна безжизнено и от ушите му шурна кръв. Лицето му гледаше към тавана на кабината с маска на застинала изненада.

Ако автопилотът на чесната бе включен, тя безпорно би продължила полета си, докато не й свършеше горивото. Времето беше идеално, а такива работи се бяха случвали и друг път. Сега обаче самолетчето летя в продължение на пет минути на височина 1 700 метра, а радиото ръмжеше на мъртвия неврохирург и настоятелно му заповядваше веднага да си вдигне задника на разрешената височина.

Над Дери се появи лек ветрец и чесната пое надолу, като описа плавна дъга към Нюпорт. Виражът постепенно се засилваше и премина в спирала, после във винт. На един мост на шосе 7 някакво хлапе, което ловеше риба, вдигна поглед и видя падащ, въртящ се като свредел самолет. То едва свари да зяпне, когато самолетът падна в нивата на Езра Докъри и експлодира с ослепителен блясък.

„— Ега си!“ — възкликна момчето.

После заряза въдичарския прът и хукна към близката бензиностанция, за да се обади в пожарната на Нюпорт. Малко след това голям костур налапа червея на кукичката и издърпа пръта във водата. Момчето така и не го намери, но във всеобщата възбуда, докато гасяха пламналата трева в нивата на Докъри и измъкваха тялото на пилота от останките на чесната, дори нямаше време да си спомни за него.

„Събота, 6 август:“

Нют и Дик седяха в „Хейвън Лънч“ и преглеждаха вестника. Уводната статия беше посветена на поредните размирици в Средния изток, ала това, което най-много ги интересуваше бе съобщението в долната част на страницата със заглавие „КАТАСТРОФА С ЧАСТЕН САМОЛЕТ“. Имаше и снимка. От чесната не бе останало почти нищо, с изключение на опашката.

Двамата бяха зарязали закуските си почти недокоснати. След смъртта на Бийч готвеше племенницата му, Моли Фендърсън. Във всяко друго отношение тя беше рядко приятно момиче, но пържените й яйца приличаха на недопечени кучи гъзове. Според Дик и вкусът им беше същия, макар че той никога не бе опитвал кучи гъз, било то печен или не.

Не се знае, рече Нют.

Дик го погледна с въпросително вдигнати вежди.

В сандвичите слагат какви ли не гадости. Поне така пишеше някъде.

На Дик му се обърнаха червата и той побърза да каже на Нют да си затваря противната уста.

Нют помълча малко, после рече: Сигурно има към двайсет-трийсет души, които са видели това чудо да прелита над Хейвън.

Наши хора ли са? попита Дик.

Да.

Значи няма проблеми, нали?

Не, отвърна Нют и отпи от кафето. Стига да не се случи пак.

Няма как, поклати глава Дик. Според вестника той се е бил отклонил от курса.

Вярно, така пише. Готов ли си?

Аха.

Двамата станаха и излязоха без да плащат. Парите вече не представляваха интерес за жителите на Хейвън. В мазето на Дик Алисън имаше няколко големи картонени кутии, пълни с банкноти, небрежно захвърлени в единия ъгъл на отделението за въглища. Банкнотите бяха предимно от по двайсет, десет и по един долар. Градчето не беше многолюдно, така че който имаше нужда от пари просто идваше и си вземаше колкото му трябват. Къщата не се заключваше. Освен телепатичните пишещи машини и бойлерите, работещи на принципа на молекулния разпад, в Хейвън бяха постигнали и почти идеалната форма на колективизъм.

Отвън на тротоара пред заведението двамата извърнаха очи към кметството. Тухлената часовникова кула неспокойно примигваше. В един момент изглеждаше солидна като Тадж Махал, макар и не толкова красива, а после изведнъж над назъбените останки от основата й се виждаше само синьо небе. След това образът пак се връщаше. Дългата й сутрешна сянка трептеше и играеше като сянката на плътно перде, поклащано от лек ветрец. Нют особено се подразни от факта, че понякога сянката на кулата си оставаше, дори и когато самата кула за миг изчезваше.

Майка му стара! Ако я погледам още малко, сигурно ще превъртя, каза Дик.

Нют попита дали някой се е заел да поправи влошеното изображение.

Да, отвърна Дик. Изпратили сме Томи Джаклин и Хестър Бруклайн в Дери със задачата да обиколят бензиностанциите и магазините за авточасти. Дадох им почти седемстотин долара, за да купят двайсетина акумулаторни батерии, но така, че да не бие на очи. И без това наоколо вече си мислят, че хората в Хейвън са полудели на тема акумулатори.

Томи Джаклин и Хестър Бруклайн значи, замислено повтори Нют. Та те са още деца! Дори не съм сигурен дали Томи има шофьорска книжка.

Няма, неохотно призна Дик. Но е вече петнайсет годишен и шофира наистина добре. Плюс това е едър за възрастта си и не му личи, че е толкова малък. Ще се оправят, не се безпокой.

Рисковано е, казвам ти!

Прав си, но…

Те разговаряха с мисли, съдържащи повече образи, отколкото думи. Напоследък това явление ставаше все по-масово в Хейвън, тъй като хората бързо свикваха с този нов телепатичен език. Независимо от съмненията си Нют добре разбираше проблема, накарал Дик да изпрати в Дери невръстни хлапета с пикапа на семейство Фанин. Батериите им трябваха неотложно, но от друга страна за жителите на Хейвън ставаше все по-трудно да напускат градчето. Да речем, ако някой чешит като Дейв Рътлидж или дърт глупендър като Джон Харли решеше да опита и двамата щяха да пукнат и да се разложат дълго преди да са стигнали очертанията на Дери. При по-млади хора, от типа на Дик и Нют, същият опит вероятно би им позволил да се придвижат малко повече, ала и те щяха да умрат, и то в мъчителна агония, поради физическите изменения, започнали в бараката на Боби. Това, че Хили Браун бе в кома, не изненадваше никого, а той си отиде, когато всичко още беше в самото начало. Томи Джаклин бе петнайсет годишен; Хестър Бруклайн — добре развита девойка на тринайсет. Те поне имаха младостта на своя страна, която евентуално би им помагала да напускат Хейвън и да пристигат обратно без помощта на защитни средства като космическите скафандри на НАСА, които да ги предпазват от враждебното въздействие на променената атмосфера. Само че дори и да разполагаха с подобни съоръжения, те нямаше как да ги използват. По принцип можеха да изобретят нещо подобно, но ако двама души нахълтаха в магазин за авточасти в Дери, навлекли скафандри и тем подобни, това несъмнено би привлякло вниманието.