Тя се извърна към него, поразена и объркана. Хората — поне хората в Ютика — не й говореха по този начин. „Никога“. Но те, разбира се, я познаваха. Великия поет без съмнение съдеше за нея въз основа на вместилището за семето му: местната знаменитост на Хейвън. А и беше пиян.

— Е — рече Гардънър, доволен и все пак малко неспокоен под пушещия й поглед, — ти беше тази, която повдигна въпроса за ароматите.

— Така е — бавно произнесе Ан.

— Може би трябва да започнем отначало — предложи той с пиянско кавалерство.

— „Какво“ да започнем отначало? Ти си Великия поет. Ти си пияницата, който простреля жена си. Аз нямам какво да ти кажа. Дошла съм за Боби.

Добро попадение, това за жена му. Тя видя как физиономията му се смръзна и ръката му стисна гърлото на бутилката. Той застина на място, сякаш поне временно бе забравил къде се намира. Ан му се усмихна сладко. Остроумието за „Еau de Пиш“ бе свършило работа, ала макар да й бе лошо, тя сметна, че продължава да води по точки.

Вътре душът спря. И — сигурно беше само подозрение — Гардънър имаше силното усещане, че Боби слуша.

— Винаги си обичала да оперираш без упойка. Предполагам, че никога не съм преживявал нещо повече от хирургия за изследвания преди, а?

— Може би.

— И защо сега? След толкова години, защо трябваше да избереш точно „този“ момент?

— Не е твоя работа.

— „Боби“ е моя работа.

Бяха застанали с лице един към друг. Тя го пронизваше с поглед. Очакваше той да отмести очи. Гард не го направи. Изведнъж й хрумна, че ако тръгне към къщата без дума повече, той може да се опита да я спре. Не че щеше да има някаква полза, но май щеше да е по-просто да отговори на въпроса му. Какво значение имаше?

— Дошла съм да я отведа вкъщи.

Отново мълчание.

„Няма никакви щурци.“

— Позволи ми да ти дам един съвет, сестро Ан.

— Спести ми го. Не взимам бонбони от непознати, нито съвети от пияници.

— Направи точно това, което ти казах, когато излезе от колата. Махни се. Сега. Просто си иди. Тук мястото не е добро за пребиваване точно в този момент.

Имаше нещо в очите му, нещо отчаяно искрено, което отново събуди по-раншното й потръпване и онова неканено смущение. Бяха я оставили цял ден в колата й край пътя, изпаднала в безсъзнание. Що за хора бяха това?

После всяка частица от нейната същност се разбунтува и отхвърли тези дребни съмнения. Щом тя „искаше“ нещо, щом бе „решила“ нещо да стане, то „ставаше“. Така беше досега и така щеше да бъде винаги, алелуя. Амин.

— Добре, приятелче — рече Ан. — Ти ми даде твоя съвет, сега аз ще ти дам моя. Влизам в тази барака и след около две минути здравата ще се разхвърчат лайна. Предлагам ти да се поразходиш, ако не искаш да бъдеш опръскан. Седни на някоя скала някъде и наблюдавай как слънцето се спуска надолу и се наливай, или измисляй стихчета, или каквото там правите, вие, Великите поети, когато наблюдавате залеза на слънцето. Но гледай да стоиш далеч от това, което ще става в къщата. То си е между Боби и мен. Ако се изпречиш на пътя ми, ще те изкормя.

— В Хейвън е по-вероятно теб да те изкормят, отколкото ти да изкормиш някого.

— Е, това е нещо, което смятам сама да проверя, макар и да „не съм“ от Мисури — каза Ан и тръгна към вратата.

— Ан… Сестричке… Боби не е същата. Тя…

— Иди да се разходиш, дребно човече — прекъсна го Ан и влезе в къщата.

Прозорците бяха отворени, но по някаква причина транспарантите бяха пуснати. От време на време се прокрадваше слаб полъх, който леко ги всмукваше навън. Когато това ставаше, те започваха да наподобяват платната на попаднал в безветрие кораб, които се опитват да го задвижат и не успяват. Ан подуши и сбърчи нос. Пфу! Къщата миришеше като маймунска клетка. От Великия поет това можеше да се очаква, ама сестра й бе по-добре възпитана. Стаята представляваше истинска кочина.

— Здравей, Сестричке.

Тя се обърна. За миг Боби беше само сянка и Ан почувства как сърцето й се качва в гърлото, защото имаше нещо странно в този силует, нещо съвсем „не както трябва“…

После видя белия проблясък на хавлията върху сестра й, чу падащите капки вода и разбра, че Боби току-що е излязла изпод душа. Тя просто беше гола. Добре. Но удоволствието й не беше толкова голямо, колкото би трябвало. Продължаваше да се чувства неспокойна и да долавя нещо „не както трябва“ в силуета на прага.

„Тук мястото не е добро за пребиваване точно в този момент.“

— Татко почина — започна тя, като напрягаше очи да вижда по-добре. При цялото й напрягане Боби си оставаше само мъглява фигура в рамката на вратата, която свързваше всекидневната с — предполагаше — банята.

— Знам. Нют Берингър се обади и ми каза.

Имаше нещо в гласа й. Нещо по-различно дори от смътната неприличност на силуета й. И тогава проумя какво. Осъзнаването на този факт беше подъл удар и усили страха й. Тя не звучеше уплашено. За първи път през живота си Боби не се плашеше от нея.

— Погребахме го без теб. И част от майка ти умря, когато ти не дойде, Боби.

Ан зачака Боби да се защити. Получи само мълчание.

„За Бога, излез където мога да те виждам, малка страхливка такава!“

„Ан… Боби не е същата…“

— Преди четири дни тя падна по стълбите и си счупи таза.

— Така ли? — попита с безразличие Боби.

— Ти се прибираш вкъщи с мен, Боби. — Намерението й беше да демонстрира сила и слабоватата пискливост на гласа й я ужаси.

— Твоите зъби са ти позволили да влезеш — рече Боби. — Разбира се! Трябваше да се сетя!

— Боби, излез някъде, където ще мога да те виждам!

— Сигурна ли си, че искаш? — Гласът й бе станал странно, дразнещо закачлив. — Чудя се дали е така.

— Престани да се ебаваш с мен, Боби! — изкрещя Ан дрезгаво.

— Охо, чуйте я! — възкликна Боби. — Никога не съм мислила, че ще чуя подобно нещо от „теб“, Ан. След всичките години, през които ти се ебаваше с мен… и „всички“ ни. Е, добре. Щом настояваш. Щом настояваш, всичко е наред. Съвсем наред.

Ан не искаше да види. Изведнъж не искаше нищо друго, освен да побегне и да продължи да бяга, докато се отдалечи достатъчно от това изпълнено със сенки място и от този град, където те оставят да стоиш припаднал цял ден край пътя. Но беше твърде късно. Тя мярна замъгленото движение на ръката на по-малката си сестра и светлината бликна в същия момент, в който хавлията се свлече на земята.

Душът бе отмил грима. Целите глава и врат на Боби бяха прозрачни и желеподобни. Гърдите й се бяха издули напред и изглежда преливаха в една обща, без зърна, изпъкналост от плът. Ан смътно виждаше вътре в корема на Боби, пълен с органи, които изобщо не приличаха на човешки — из тях циркулираше някаква течност, ала тя бе зелена на цвят.

Зад челото на Боби се забелязваше туптящата торба на мозъка й.

Боби се усмихна беззъбо.

— Добре дошла в Хейвън, Ан — каза тя.

Ан усети, че отстъпва назад като в лепкав сън. Опитваше се да изпищи, но й липсваше въздух.

По слабините на Боби имаше гротескен кичур пипала, подобни на водорасли, които помахваха откъм влагалището й… или поне от мястото, където се бе намирало то. Ан нямаше представа дали все още беше там или не, а и не я интересуваше. Подводният пейзаж, който бе заменил слабините й, беше достатъчен. Той… както и начина, по който пипалата сякаш се насочваха към нея… „посягаха“ към нея.

Гола, Боби започна да се приближава. Ан се опита да отстъпи и се спъна в някаква табуретка.

— Не — прошепна тя и се опита да изпълзи встрани. — Не… Боби… недей…

— Радвам се, че си тук — заяви Боби, все още усмихната. — Не разчитах на теб… изобщо… но мисля, че ще ти намерим някаква работа. Все още има, както се казва, вакантни места.

— Боби… — това бе последният шепнещ вопъл, който успя да издаде, а после усети как пипалата лекичко започват да шарят по тялото й. Ан подскочи, направи опит да се измъкне… и те се вкопчиха в китките й. Тазът на Боби се изхвърли напред с движение, което беше като неприлична пародия на сношение.