Детето премига изненадано срещу Гардънър… след което го очарова като неочаквано добави строфи, които никога преди не беше чувал.

— Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.

Гардънър се усмихна широко… но усмивката му се превърна в гримаса от нов пристъп на болка.

— Къде си чул това, моето момче?

— От мама. Като бях малък.

— И аз чух за томичукалата от майка си — поясни Гардънър, — ама не знаех тази част.

Хлапето вдигна рамене, сякаш за да покаже, че темата е престанала да предизвиква в него, какъвто и да било интерес.

— Тя имаше навика да съчинява всякакви щуротии. — То премери с поглед Гардънър. — Имате ли болки?

— Моето момче — тържествено се приведе напред Гардънър, — казано с безсмъртните думи на Ед Сандърс и Тюли Къпфербърг, чувствам се като домашно направено лайно.

— Имате вид на човек, който е бил пиян доста дълго време.

— Така ли? А ти по какво познаваш?

— По мама. Тя винаги или почваше да приказва странни неща като тия за томичукалата, или се чувстваше прекалено зле, за да говори.

— Спряла ли е да пие?

— Да. Автомобилна катастрофа — отвърна детето.

Гардънър изведнъж го затресе. Момчето изглежда не забелязваше; то изучаваше небето, следеше полета на една чайка. Тя прекосяваше синевата на утринното небе, покрито с ефирни люспи от перести облаци, стана черна за миг, докато прелиташе пред червеното око на изгряващото слънце, после кацна на вълнолома, където започна да кълве нещо, което чайките вероятно намираха за вкусно.

Гард погледна от чайката към детето, чувствайки се объркано и странно. Всичко това определено започваше да придобива някакъв поличбен смисъл. Хлапето знаеше за измислените томичукала. Колко деца в света бяха чували за тях и какви бяха вероятностите Гардънър да се натъкне на такова, което и (а) знае за тях, и (б) е загубило майка си благодарение на алкохола?

Хлапето бръкна в джоба си и извади няколко преплетени фишека. „Сладката птица на младостта“, помисли си Гардънър и се усмихна.

— Искаш ли да гръмнеш един, два? Да отпразнуваш Четвърти? Може да ти повдигнат настроението.

— Четвърти ли? Четвърти „юли“! Това ли сме днес?

Детето го възнагради със суха усмивка.

— Не е Деня на залесяването.

Двайсет и шести юни беше… той започна да брои отзад-напред. Боже милостиви! Цели осем дни му се губеха в мрак. Е… не съвсем. Така всъщност щеше да е по-поносимо. Ивици светлина, съвсем не добре дошли, започнаха да отделят части от тази тъмнина. Мисълта, че е наранил някого — „пак“ — вече се надигаше в ума му като увереност. Искаше ли да знае кой

(„аргълбаргъл“)

е било това и какво му или й беше направил? Май не. Най-добре да се обади на Боби и да свърши със себе си, преди да си е припомнил.

— Господине, как получихте този белег на челото?

— Блъснах се в дърво, докато карах ски.

— Обзалагам се, че е боляло.

— Да, дори повече от сега, но не кой знае колко. Знаеш ли къде има обществен телефон?

Детето посочи към една постройка с ексцентричен зелен покрив, която се издигаше на около километър по-нататък край плажа. Тя увенчаваше ронещ се гранитен нос и приличаше на извадена от корица на евтин готически роман. Трябва да беше курортна атракция. След моментно замисляне Гард се сети за името й.

— Това е „Алхамбра“, нали?

— Точно тя и единствената.

— Благодаря — кимна Гардънър и тръгна натам.

— Господине?

Той се обърна.

— Тази последната книга не си ли я искате? — Хлапето посочи към мокрия бележник, който лежеше под линията на прилива. — Бихте могли да я изсушите.

Гардънър поклати глава.

— Моето момче — каза той, — аз не мога да изсуша дори „себе си“.

— Сигурен ли сте, че не искате да гръмнете няколко фишека?

Гардънър с усмивка поклати глава.

— А ти внимавай с тях, обещаваш ли? Човек може да се нарани с неща, които гърмят.

— Добре. — То се усмихна, малко срамежливо. — Майка ми казваше същото, доста време преди да… знаете.

— Знам. Как се казваш?

— Джак. А вие?

— Гард.

— Весел Четвърти юли, Гард.

— Весел Четвърти, Джак. И се пази от томичукалата.

— Които чукат на моята врата — съгласи се сериозно детето и обърна към Гардънър поглед, изпълнен със странно познание.

За миг на Гардънър му се стори, че ще изживее второ прозрение („кой би могъл да предположи, че махмурлукът бил толкова възприемчив към психическите еманации на вселената?“ попита горчиво-саркастичен вътрешен глас). Не знаеше точно за какво се отнасяше, ала то го накара отново да изпита неотложна нужда да говори с Боби. Махна на детето и закрачи по плажа. Вървеше с бърза, равномерна походка, макар че краката му затъваха в пясъка, отделяха се трудно, тежаха. Скоро сърцето му се разблъска, а главата му бучеше толкова силно, че очите му сякаш пулсираха.

„Алхамбра“ изобщо нямаше вид да се приближава.

„Забави ход или ще получиш инфаркт. Или удар. Или и двете.“

И той действително забави ход… след което се сепна от очевидната нелепост на тази постъпка. Ето го тук, крои планове как след около петнайсетина минути да се удави, но междувременно си щади сърцето. Сети се за стария виц с осъдения, който отхвърля предложената му от капитана на взвода за разстрел цигара, с думите: „Опитвам се да ги откажа.“

Гардънър отново ускори крачка и сега тласъците болка започнаха да отмерват в равномерни пулсации безсмисленото стихче:

„Късно тази нощ и нощта преди

томичукалата чукат на вратата.

Боби бе разумна, а аз откачих,

но преди да дойдат томичукалата.“

Той спря. „Какви са тия говна за томичукала?“

Вместо отговор, пак прозвуча онзи дълбок глас, ужасяващ и въпреки това абсолютно несъмнен, като крясък на гмурец, понесъл се над притихнало езеро: „Боби е в беда.“

Гард отново тръгна, възвърна си предишната енергична крачка… а после се втурна напред дори още по-бързо. „Искам да изляза, но от страх дори няма да погледна томичукалата.“

Той заизкачва избелелите от времето стъпала, които водеха нагоре, по склона на гранитния нос, от плажа към хотела, когато прокара ръка под носа си и видя, че пак му тече кръв.

Гардънър изкара точно единайсет секунди във фоайето на „Алхамбра“ — достатъчно дълго, за да може регистраторът да забележи, че няма на краката си обувки. Той кимна на един здравеняк, когато Гардънър започна да протестира и двамата го изхвърлиха като мръсна котка.

„Щяха да ме изритат, дори и да носех обувки“, осъзна Гард. „По дяволите, та аз «сам» бих се изритал.“

В стъклото на хотелската врата бе хвърлил един хубав поглед върху себе си. Прекалено хубав. Беше успял да изтрие по-голямата част от кръвта по лицето си с ръкав, ама все още се виждаха следи от нея. Очите му бяха кървясали и облещени. Едноседмичната му брада го караше да изглежда като таралеж около шест седмици след смяна на бодлите. В буржоазния летен свят на „Алхамбра“, където мъжете бяха мъже, а жените носеха тенис полички, той приличаше на мъжка бездомна бабичка.

Тъй като само най-ранобудните се бяха размърдали, портиерът си направи труда да го осведоми, че има телефон в бензиностанцията.

— Там, където се пресичат магистрала 1 и шосе 26. А сега се омитай, преди да съм извикал ченгетата.

Ако бе изпитвал нужда да научи нещо повече за себе си, отколкото вече му беше известно, можеше да го види в отвратените очи на портиера.

Гардънър бавно се повлече обратно по склона към бензиностанцията. Чорапите му шляпаха и залепваха за асфалта. Сърцето му блъскаше като хъхрещ двигател на форд модел Т, който е свикнал на твърде много усилено каране и твърде малко поддържане. Можеше да почувства как главоболието му се измества наляво, където вероятно щеше да се съсредоточи в точка с размера на иглено връхче… ако плановете му станеха такива, че да живее толкова дълго, във всеки случай. И изведнъж той отново беше на седемнайсет.