Това, което плашеше Гардънър бе, че идеята за оръжията съдържаше определена привлекателност. Част от нея, предполагаше той, беше просто егоизъм. Ако работата стигнеше дотам да се покрива със спортно сако бъркотията, със сигурност той и Боби щяха да бъдат част от онова, което щеше да има нужда от скриване. Но освен това имаше и други възможности. Една от тях, макар и луда, нелишена от привлекателност, беше идеята, че той и Боби щяха да имат възможността да ритнат доста задници, които имаха нужда от изритване. Представата, как изпращат веселяци като Аятолаха в Зоната на фантомите, беше толкова очарователна, че Гардънър едва не се разкикоти. Защо да чакат израелците или арабите да си сортират проблемите? И всички видове терористи… сбогом, приятели. Ще се видим на оня свят.

„Чудесно, Гард! Страхотно е! Ще го пуснем по телевизията! Ще бъде по-хубаво от «Чумата на Маями»! Вместо двамата безстрашни наркомани, ето ви ги Гард и Боби, обикалят планетата с тяхната летяща чиния! Хей, някой да ми подаде телефона! Трябва да се обадя в Си Би Ес!“

„Не е смешно“, помисли Гардънър.

„Че кой се смее? Нали ти точно за това говореше? Ти и Боби да си играете на Самотния рейнджър и Тонто?“

„И какво, ако е така? Колко време е необходимо, за да почне това решение да изглежда добро? Колко бомби в куфарчета? Колко жени, застреляни из тоалетните на посолствата? Колко мъртви деца? Колко дълго ще допуснем това да продължава?“

„Страхотно, Гард. Хайде, всички на планетата Земя, пейте заедно с Гард и Боби — просто следвайте този припев: «Ооотгооворът, приятелю, е да се нооосиш заедно с вятъра…»“

„Отвратителен си.“

„А ти започваш да звучиш неприкрито опасно. Спомняш ли си колко беше уплашен, когато онзи полицай откри пистолета в сака ти? Колко беше уплашен, «защото дори не си спомняше да си го слагал там?» Всичко това започва отначало. Единствената разлика е, че сега става дума за по-голям калибър. Мили Боже, докога?“

Когато беше по-млад, тези въпроси изобщо не биха изникнали… а в случай, че го направеха, той просто нямаше да им обърне внимание. Явно Боби бе постъпила така. Тя, в края на краищата, бе заговорила за човека на кон.

„Какво искаш да кажеш с този човек на кон?“

„Имам предвид нас, Гард. Но мисля… мисля, че най-вече имам предвид теб.“

„Боби, когато бях на двайсет и пет, горях през цялото време. Като станах на трийсет, се запалвах само от време на време. Но кислородът тук изглежда изтънява, защото сега горя само, когато съм пиян. Страхувам се да се кача на този кон, Боби. Ако историята някога ме е научила на нещо, то е, че конете обичат да се втурват неуправляемо напред.“

Той пак се размърда върху пъна и дулото на пушката проследи движението му. Андерсън седеше в кухнята на една табуретка и цевите се преместваха по перваза на прозореца с всяко помръдване на Гардънър. Тя долавяше много малка част от мислите му; това беше вбесяващо, подлудяващо. Ала долавяше достатъчно, за да знае, че Гардънър се готви да вземе решение… а когато се стигнеше дотам, Андерсън беше сигурна, че ще разбере какво е то.

Ако бе неправилното решение, тя щеше да пръсне задната част на главата му и да зарови трупа в меката почва на края на градината. Щеше да й е страшно неприятно да го направи, но ако се наложеше, нямаше да се поколебае.

Андерсън хладнокръвно чакаше да настъпи моментът, с мозък, настроен на трудно доловимия поток мисли на Гардънър.

Малко оставаше вече.

„Това, което всъщност те плаши, е възможността да действаш от позицията на силата за първи път в нещастния си, объркан живот.“

Той седна по-изправено, а лицето му изразяваше силна тревога. Не е вярно, нали? „Разбира се“, че не е.

„О, Гард, знаеш, че е така. Ти подкрепяше дори бейзболни отбори, които бяха катастрофално без изгледи за победа. И не ти се налагаше да се безпокоиш, че някой от тях ще се класира за Световните Серии. Същото е и с кандидатите и каузите, които поддържаш, нали? Защото ако твоите политици никога не получат шанса да бъдат изпробвани, и на теб няма да ти се налага да откриваш, че новият шеф е същия като предишния, нали?“

„Не се страхувам. Най-малко пък от това.“

„Как не! Човекът на кон? «Ти?» Боже, каква смехория. Ти ще получиш сърдечен удар, ако някой те помоли да бъдеш човек на «детско велосипедче». Собственият ти живот не е бил нищо друго, освен постоянни опити да разрушиш всеки източник на сила, който си имал. Вземи брака си. Нора беше твърда, накрая ти се наложи да я простреляш, за да се отървеш от нея, ала когато залозите бяха направени, ти пак взе да се колебаеш, нали? Ти си човек, който при всяко положение успява да покаже, че е на висота. Докара се дотам да загубиш работата си като преподавател, като така се лиши от още един източник на сила. Вече дванайсет години прекарваш в изливане на достатъчно алкохол върху малката искрица талант дадена ти от Бога, за да успееш да я изгасиш. А сега това. По-добре бягай, Гард.“

„Не е честно! Кълна се в Бога, не е!“

„Така ли? А достатъчно ли е, за да си получиш заслуженото наказание?“

Може би. Вероятно. Във всеки случай той откри, че решението вече е взето. Щеше да се присъедини към Боби, поне за малко щеше да кара по нейния начин.

Безгрижната увереност на Боби, че всичко е само игра, не отговаряше много на изтощението и отслабването й. Това, което корабът в земята бе успял да направи на Боби, вероятно щеше да го причини и на него. Случилото се — или онова, което не бе успяло да се случи днес — нищо не доказваше; той не бе очаквал всички промени да настъпят изведнъж. И все пак корабът — и каквато сила се излъчваше от него — имаше огромен капацитет да върши добро. Това беше главното и… е, добре, „майната им“ на томичукалата.

Гардънър стана и се запъти към къщата. Слънцето бе залязло и здрачът вече изсивяваше. Гърбът му се беше схванал. Той се протегна, застанал на пръсти, и се намръщи, когато гръбнакът му изпука. Погледна покрай тъмния, мълчалив силует на тракторчето към вратата на бараката и новия й катинар. Помисли си да иде дотам и да се опита да надзърне през един от покритите с прах прозорци… но се отказа. Може би се страхуваше да не би от вътрешната страна на тъмния прозорец да изскочи бяло лице, чиято усмивка да разкрива смъртоносен пръстен от канибалски зъби. „Здрасти, Гард, искаш ли да се запознаеш с «истинските» томичукала? Ела вътре! Тук има много от нас!“

Гардънър потрепера — почти можеше да чуе как тънички, зли пръсти драскат по дъските. Прекалено много неща се бяха случили вчера и днес. Въображението му бе излязло от релсите. Тази вечер то не искаше да миряса. Не знаеше дали да се надява, че ще заспи или трябва да се пази точно от това.

Щом влезе веднъж вътре, безпокойството му започна да избледнява. Заедно с него си отиде и част от жаждата му за алкохол. Той си съблече ризата и надникна в стаята на Андерсън. Боби лежеше точно както я бе оставил, с напъхано между ужасно слабите крака одеало, с отметната настрани ръка, похъркваща.

„Дори не е помръднала. Господи, трябва да е страшно уморена.“

Гардънър си взе един продължителен душ, като пусна горещата вода, колкото посмя по-силно (което с новия бойлер на Боби означаваше, че завъртя крана само на пет градуса встрани от ледено студената). Когато кожата му започна да става червена, той излезе изпод душа в една баня, изпълнена с пара като Лондон в хватката на мъгла от разказите за Шерлок. Избърса се, изми си зъбите с пръст — „трябва да се погрижа за някои запаси тук“ — и отиде да си легне.

Докато се унасяше, откри че пак мисли за последното, което Боби бе споменала по време на разговора им. Тя смяташе, че корабът в земята е започнал да влияе на хората от градчето. Когато я помоли да му даде някакъв пример, тя се разсея и смени темата. Гардънър предполагаше, че в тази луда история, всичко беше възможно. Макар имотът на стария Франк Гарик да бе усамотен, той се намираше почти точно в географския център на района. „Съществуваше“ селище Хейвън наистина, но то беше на седем километра по на север.