Затова: никакво пиене повече. Дори лъжичка коняк в кафето, докато не разбереше какво става тук. Включително какво става с Боби. Най-вече това.

— Съжалявам за последното, което излезе — каза Андерсън. — Но не съм сигурна, че можех да го спра. Казах ти, че това е сънуваща машина; тя е също и подсъзнателна. В действителност изобщо не долавям голяма част от мислите ти, Гард — опитвала съм с други хора и в повечето случаи става лесно, като че ли забивам пръстта си в прясно тесто. Мога да стигна до самото дъно на онова, което предполагам, че би нарекъл инстинктивните импулси… макар че там долу е ужасно, пълно е с най-чудовищни… не могат да се нарекат дори идеи… „представи“, би казал ти вероятно. Опростени като детски драскулки, ама живи. Като онези риби от дълбините на океана, които експлодират, ако ги изнесеш горе. — Боби изведнъж потрепера. — Те са „живи“ — повтори тя.

За миг се възцари тишина, в която само птиците отвън пееха.

— Все едно, онова, което долавям при теб са само повърхностните мисли, а и повечето от „тях“ са накъсани и объркани. Ако ти беше като другите, щях да знам какво е ставало с теб и защо изглеждаш толкова ужасно…

— Благодаря, Боби. Знаех си, че има някаква причина, която ме кара да идвам тук и щом не е готвенето, значи трябва да е заради ласкателствата. — Гард се усмихна, но усмивката му беше нервна и той запали нова цигара.

— При това положение — продължи Боби, сякаш той изобщо не бе проговарял — мога да направя няколко догадки от опит, въз основа на случвалото се преди, ала ти ще трябва да ми разкажеш детайлите… не бих могла да ги открия сама, дори да исках. Не съм сигурна, че щях да ги видя ясно даже и да ги изтикаш в мозъка си на преден план и да сложиш пред тях килимче с покана „Добре дошла“. Но когато ме попита кои са „те“, това малко стихче за томичукалата изскочи като голям мехур. И то само се прехвърли върху пишещата машина.

— Добре — рече Гардънър, макар че изобщо не беше добре… нищо не беше добре. — Какво са те освен томичукала? Някакви вълшебници? Палави елфи? Гномове?

— Помолих те да огледаш наоколо, защото исках да добиеш представа колко голямо е всичко това — поясни Андерсън. — Колко важни могат да бъдат последиците.

— Осъзнавам го, хубаво — каза Гардънър и в крайчеца на устните му заигра усмивка. — Още няколко важни последици и ще бъда готов за усмирителна риза.

— Твоите томичукала са дошли от космоса — поясни Андерсън, — както вероятно вече си се досетил.

Гардънър предполагаше, че мисълта бе направила и повече, отколкото само да мине през главата му — но устата му пресъхна, а пръстите му замръзнаха около чашата с кафе.

— Те някъде тук ли са? — попита той и гласът му сякаш идваше някъде от много, много далече. Изведнъж го хвана страх да се обърне, страх, че може да види как нещо озъбено, с три очи и рог, където би трябвало да е устата, с валсова стъпка се измъква от килера, нещо, което принадлежи само на филмовия екран, може би в някой епос „Междузвездни войни“.

— Мисля, че те… действителните физически „те“ — са мъртви от дълго време — заяви спокойно Андерсън. — Вероятно са умрели много преди появата на човека върху земята. Но пък… Карузо е мъртъв, а продължава да пее от дяволски много плочи, нали?

— Боби — обади се Гардънър. — Разкажи ми какво се случи. Искам да започнеш от самото начало и да завършиш с думите: „И тогава ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна.“ Можеш ли да направиш това?

— Не съвсем — отвърна тя и се усмихна. — Ама ще се постарая.

Андерсън говори дълго. Когато свърши, минаваше пладне. Гард седеше от другата страна на кухненската маса и пушеше, като само веднъж се извини, за да отиде до банята, където взе още три аспирина.

Андерсън започна с нейното спъване, разказа как се върна и изкопа още от кораба — достатъчно, за да осъзнае, че е намерила нещо абсолютно уникално — и после отиде там за трети път. Тя не разказа на Гардънър за кълвача, който беше мъртъв, но не и покрит с мухи; нито за свиващото се перде на Питър; нито за посещението си във ветеринарната лечебница. Прескочи тези неща гладко, споменавайки само, че когато се върнала от първия си цял ден прекаран в работа по нещото, открила Питър мъртъв върху предната веранда.

— Приличаше на заспал — каза Андерсън и в гласа й прозвуча сантиментална нотка, толкова необичайна за онази Боби, която познаваше, че Гардънър рязко вдигна поглед… и после пак бързо го сведе надолу към ръцете си. Андерсън тихо плачеше.

След няколко мига Гардънър попита:

— И после?

— После ти се появи, точно навреме, за да ме хванеш преди да припадна — издекламира Андерсън със смях.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Питър умря на 28 юни — рече Андерсън. Нямаше голяма практика като лъжец, ала реши, че е успяла да го произнесе равно и естествено. — Това е последният ден, който си спомням ясно и последователно. До твоето появяване снощи. — Тя се усмихна открито и невинно на Гардънър, но това също беше лъжа — нейните ясни, последователни, съзнателни спомени свършваха предишния ден, на 27 юни, когато бе застанала над онова титанично нещо, заровено в земята, стиснала дръжката на лопата. Те свършваха, когато беше прошепнала: „Всичко е наред“ и бе започнала да копае. Имаше още за разказване, наистина, всякакви видове още, ала не можеше да си ги спомни в последователност, а онова, което можеше, имаше нужда от редакция… от внимателна редакция. Например, не можеше да каже на Гард истината за Питър. Не още. „Те“ й бяха казали, че не бива, но по този въпрос не й бяха необходими никакви указания.

Те също й бяха казали, че Джим Гардънър трябва да бъде наблюдаван много, много внимателно. Не за дълго, разбира се — скоро Гард щеше да бъде

(„част от нас“)

в екипа. Да. И щеше да е „страхотно“ като влезе в екипа, защото ако имаше на света човек, когото Андерсън обичаше, то това беше Джим Гардънър.

„Боби, кои са «те»?“

Томичукалата. Тази дума, която бе изплувала като сребърен мехур от странната непроницаемост на неговия мозък, вършеше работа не по-зле от която и да е друга, нали? Определено. По-добра беше от някои.

— И сега какво? — попита Гардънър, като запали последната й цигара. Изглеждаше едновременно замаян и съсредоточен. — Не твърдя, че мога да преглътна всичко това… — той кратко и налудничаво се засмя. — Може би просто гърлото ми не е достатъчно голямо, за да мине цялото наведнъж.

— Разбирам те — каза Андерсън. — Мисля, че главната причина да си спомням толкова малко за последната седмица, е, защото всичко е толкова… невероятно. Като че ли мозъкът ти е вързан за реактивна шейна.

Не й беше приятно да лъже Гард; чувстваше се неловко. Но скоро с всички лъжи щеше да бъде свършено. Гард щеше да бъде… щеше да бъде…

Ами… убеден.

Когато види кораба. Когато го „усети“.

— Независимо доколко вярвам или не вярвам, предполагам, че съм принуден да повярвам в по-голямата част.

— „Като елиминираш невъзможното, онова, което остава е истината, колкото и да е невероятна.“

— И това взе от мен, нали?

— Като форма. Нямаше дори да разбера какво е, ако не те бях чувала да го казваш един, два пъти.

Гардънър кимна.

— Е, струва ми се, че отговаря на нашето положение сега. Ако не повярвам на доказателствата, които дават сетивата ми, трябва да реша, че съм луд. Макар че, Бог ми е свидетел, по света има достатъчно хора, които с радост биха удостоверили, че съм точно такъв.

— Ти не си луд, Гард — изрече тихо Андерсън и сложи ръка върху неговата. Той обърна своята и я стисна.

— Ами… нали знаеш, мъж, който е прострелял жена си… има хора, които биха казали, че това е много убедително доказателство за лудост. Нали?

— Гард, това стана преди осем години.

— Разбира се. И онзи човек, дето го ударих с лакът в гърдите — беше преди осем „дни“. Освен това преследвах един мъж из хола и столовата на Арбърг с чадър, разказах ли ти? Поведението ми през последните няколко години е изключително саморазрушително…