„(понеже сме били)“

„(били сме там)“

„(били сме в бараката)“

„(в бараката на Боби)“

„(с онези слушалки)“

„(и ядохме ядохме за да «станем»)“

„(хапнете да ме помните)“

От устните им се откъсна тиха въздишка.

Трябва да се връщаме, рече Адли Маккийн. Време е.

— Да — отвърна Кайл. — Прав си.

Това бяха единствените думи, изречени на глас за цялата им среща и с тях се отбеляза нейния край.

„Сряда, 3 август:“

Анди Боузман, който допреди три седмици се занимаваше с недвижими имоти, но после просто си заряза работата, наскоро установи, че с четенето на мисли се свиква много лесно. Как точно и до каква степен беше станал зависим от него, той го разбра, след като му дойде редът да помага на Гардънър и да го държи под око.

Част от проблема — а че е проблем, му стана ясно след разговор с Ендърс и хлапака Тремейн — беше близостта на кораба. Имаше чувството, че е застанал до най-големия силов генератор в света: по кожата му като стоножки по пясък непрекъснато пробягваха вихровите потоци на тайнствената му сила. Понякога в главата му лениво нахлуваха необозрими идеи и го разсейваха от текущата работа. Друг път се случваше обратното: мисълта му замираше и се разпадаше подобно на микровълнова честота, засечена от ултравиолетови лъчи. Но най-много му въздействаше самото физическо присъствие на кораба, който се извисяваше до него като гротеска от сънищата — ужасяваща и страховита, ала едновременно с това ободряваща, дори чудесна. Боузман вече си мислеше, че разбира как са се чувствали евреите в пустинята, докато са носели Ковчега на Откровението. В една от своите проповеди преподобният Гурингър бе споменал, че веднъж един човек си напъхал главата вътре, за да види какво толкова има и веднага паднал мъртъв.

Защото там бил самият Господ.

Тук, в кораба, също може да има някакъв Бог, мислеше Анди. А дори и да си е заминал, положително е оставил нещо от Себе Си… С подобни мисли в главата му беше наистина много трудно да се съсредоточава върху онова, което имаше да се върши.

Плюс всичко друго го притесняваше и невъзмутимостта на Гардънър. Постоянно се сблъскваше с нея, като в затворена врата, която би трябвало да зее широко отворена. Ти му крещиш да ти подаде нещо, а той си продължава работата, сякаш не е чул нищо.

Никаква реакция. Или се опитваш да се настроиш на неговите мисли, все едно че вдигаш слушалката на телефон с дуплексна линия, за да чуеш кой говори, ама се оказва, че няма никой. Пълна тишина.

В това време избръмча интеркомът, който висеше на пирон в навеса. Кабелът му пресичаше изпотъпканата кална земя и изчезваше в изкопа на кораба.

Боузман натисна копчето и каза:

— Слушам.

— Зарядът е готов — рече Гардънър. — Издърпай ме горе.

Гласът му звучеше много, много отпаднало. Снощи беше зверски пиян, помисли Боузман, ако се съди от мощното повръщане, което се носеше от верандата малко след полунощ. А когато тази сутрин надзърна в стаята на Гардънър, видя на възглавницата му кръв.

— Веднага.

Епизодът с Ендърс ги бе научил, че когато Гардънър искаше да го издърпат, човек не биваше да се мотае и да губи време.

Той отиде при лебедката и завъртя ръчката. Неприятна работа беше тая да въртят лебедката на ръка, но напоследък отново имаше недостиг на батерии. Още една седмица и всичко ще върви като по часовник, рече си Боузман, макар и да се съмняваше дали ще издържи да го види. Близостта на кораба го изтощаваше. Близостта на „Гардънър“ също го изтощаваше по своему — струваше му се, че до него има заредена пушка с изключително лек спусък. Особено като си спомнеше как бе ударил нещастния Джон Ендърс, който дори не бе усетил какво го чака. А и как да усети, като тоя тип Гардънър беше абсолютно непроницаем. Само в много редки моменти на повърхността на мозъка му изплуваше по някоя мисъл — като заглавие от вестник — ама това беше всичко, нищо повече. Пък и Ендърс може би сам си го бе изпросил: да оставиш човек на дъното на изкопа с онзи опасен експлозив в транзистора и после да очакваш добро отношение от него, си беше чисто нахалство. Работата обаче бе в друго. Джони просто не бе успял да предвиди удара. Значи Гардънър можеше да прави каквото си ще, без никой да може да го спре, понеже нямаше как да му четат мислите.

Анди Боузман почти пожела Боби да умре, за да се отърват от този тип. Вярно, без Боби работата щеше да се проточи, ама все пак май си струваше.

Левият му юмрук беше много неприятен.

Тази сутрин, например, по едно време спряха малко да починат. Боузман седна на някакъв дънер, извади сандвич от две бисквити с фъстъчено масло и си наля от термоса ледено кафе. Доскоро го пиеше горещо дори и през лятото, но откакто зъбите му изпопадаха не можеше да понася горещи напитки.

А Гардънър седна като йога върху някакво мръсно парче брезент, захапа ябълка и си отвори една бира. Боузман го гледаше и се чудеше как е възможно да се яде ябълка с бира, и то сутрин. Явно само Гардънър бе способен на подобни дивотии. От мястото си Боузман добре виждаше белега над лявата му вежда. Сигурно отдолу беше стоманената пластинка, която…

Гардънър се обърна и улови погледа му. Боузман се изчерви, защото мислеше, че той ей сега ще скочи и ще се разбеснее, даже нищо чудно да опита да го удари като Джони Ендърс. Само че, рече си Боузман и сви пестници, при мене такива не минават.

Вместо това обаче Гардънър заговори с дълбок и ясен глас, а по устните му играеше лека цинична усмивка. Не след дълго Боузман осъзна, че той всъщност не говори, а „декламира“. Човекът седеше насред гората върху мазен брезент, корпусът на полузакопания в земята кораб хвърляше бледи зайчета по скулите му, а той се бореше с махмурлука си и декламираше като ученичка. По дяволите, тоя тип е абсолютно непредсказуем, рече си Боузман. В момента той искрено желаеше смъртта на Гардънър.

— „Том му подаде четката, по лицето му бе изписано колебание, а сърцето му ликуваше — говореше Гардънър с полупритворени очи и лице, извърнато към топлото сутрешно слънце. Усмивката му изобщо не го бе напускала. — Докато бившият параход «Биг Мисури» работеше и се потеше на слънце, оттеглилият се художник седеше на едно буре наблизо под сянката, клатеше крака, гризеше ябълка и си мислеше как да привлече нови жертви.“

— Какво… — започна Анди, но Гардънър се усмихна още по-широко, дори се ухили цинично и не му позволи да се доизкаже.

— „Такива не липсваха. Постоянно минаваха момчета. Те идваха с намерение да се подиграват, но оставаха да боядисват. Когато Бен се умори, Том продаде следващия ред на Били Фишер за едно хвърчило в добро състояние. А когато и той се измори, Джони Милър откупи правото да боядисва срещу един умрял плъх със завързана на него връв, с която да се върти…“

Гардънър си допи бирата, уригна се и се протегна.

— Знаеш ли, Бози, че никога не си ми носил умрял плъх с връв за въртене? Но пък се сдобих с интерком — като за начало, предполагам, а?

— Не разбирам за какво намекваш — бавно рече Боузман.

Беше изкарал само две години в колежа по бизнес администрация, после трябваше да се хване на работа, понеже баща му вдигна кръвното и заболя от сърце. Затова много се ядосваше на разни многознайковци, които се правеха на образовани, сякаш това, че можеха да цитират неща от отдавна умрели писатели, превръщаше пикнята им в одеколон.

— Все едно — отвърна Гардънър. — Беше откъс от втора глава на „Том Сойер“. Когато Боби била седми клас в Ютика, имали навика да провеждат нещо като училищно представление. Състезавали се в декламиране на стихотворения и всякакви откъси от книги. Тя не искала да участва, ама сестра й Ан решила, че трябва и от това само ще има полза, а когато Ан си набиела нещо в главата, никой не можел да я разубеди. Тази Ан ни се водеше, ни се караше, повярвай ми, Бози. Предполагам, че и сега е същата. Не съм я виждал отдавна, но не ми липсва. Такива като нея рядко се променят.