Андерсън седеше в люлеещия се стол край прозореца и, ако там имаше някой, предположи тя, щеше да си помисли, че чете, но това което действително правеше, бе да зубри: упорито назубряше дисертацията „Рейнджърите и Гражданската война“. Текстът беше сух като прах, но Боби смяташе, че ще й е изключително полезен, когато най-после се заловеше с новата книга… което вече щеше да стане съвсем скоро.

Всеки път щом се чуеше гръм, Питър се домъкваше малко по-близо до люлеещия се стол и Андерсън, с леко засрамен вид. „Да, знам, че нищо няма да ми направи, знам, знам, и все пак ще дойда само мъничко по-близо до теб, а? И ако някой гръм изтрещи истински силно, просто ще те избутам от този проклет люлеещ се стол, какво ще кажеш? Нямаш нищо против, нали, Боби?“

Бурята изчака до девет часа, когато Андерсън вече беше напълно сигурна, че предстои нещо сериозно — от вида, който жителите на Хейвън наричаха „истинска хала“. Тя отиде в кухнята, разрови огромния, вграден в стената шкаф, който й служеше за килер, и намери оставения върху най-високата лавица газов фенер „Колман“. Питър я следваше неотлъчно, с подвита между краката опашка и засрамено ухилена муцуна. Андерсън едва не падна върху него, като се измъкна от шкафа с фенера.

— Може ли да мина, Питър?

Той отстъпи малко… след което веднага пак се завря в краката й, щом отвън прогърмя така, че прозорците издрънчаха. Когато Андерсън се върна при стола си, светкавица обля всичко в синьобяла светлина и телефонът дзънна. Вятърът започна да се усилва и дърветата застенаха под напора му.

Питър седна съвсем близо до люлеещия се стол, с молитвено вдигнат към Андерсън поглед.

— Добре — отстъпи тя с въздишка. — Скачай тук, бъзльо.

Питър не чака да го канят два пъти. Той се метна в скута й, като здравата я перна в слабините с едната от предните си лапи. Винаги успяваше да я удари там или по някоя от гърдите; не че се целеше — просто мистериозно все така се получаваше, както, например, асансьорът спира на всеки етаж, когато човек най-много бърза. Ако имаше някаква предпазна мярка, то Боби Андерсън тепърва трябваше да я открие.

Гръм разтърси небето. Питър се притисна към нея. Миризмата му — одеколон „Гонче“ — изпълни ноздрите на Андерсън.

— Защо не ми се качиш направо на главата и да приключим, Пийт?

Питър се ухили със засрамената си усмивка, сякаш искаше да каже: „Знам, знам, не ми натяквай.“

Вятърът се усили. Светлините започнаха да трепкат, сигурен знак, че Робърта Андерсън и Централно енергоснабдяване — Мейн щяха нежно да си пожелаят един на друг адио… поне до три, четири часа сутринта.

Тя остави дисертацията и прегърна кучето. На практика нямаше нищо против някоя и друга лятна буря от време на време, или зимна виелица, ако е за въпрос. Харесваше огромната им сила. Харесваше въздействието им върху околността, когато завилнееха по своя груб и сляпо положителен начин. Долавяше някакво безразсъдно състрадание в бушуването на такива бури. Можеше да усети въздействието им и върху себе си — косъмчетата по ръцете и врата й настръхваха, а някоя особено наблизо ударила гръмотевица я караше да се чувства направо като напомпана с енергия.

Андерсън си спомни един странен разговор, воден веднъж с Джим Гардънър. Гард имаше в черепа си стоманена пластинка, сувенир от злополука при каране на ски, от която едва не бе умрял на седемнайсет годишна възраст. Гардънър й бе разказал как веднъж, докато сменял крушка, здравата го ударил ток, когато по невнимание си пъхнал показалеца във фасонката. Това не било никак необичайно; особеното било, че през следващата седмица чувал в главата си музика, реклами и новини. Той обясни на Андерсън как за известно време действително повярвал, че полудява. На четвъртия ден Гард дори разпознал сигналите на станцията, която ловял: WZON, един от трите излъчвателя на средни вълни в Бангор. Записал си имената на три поредни парчета и се обадил в радиостанцията да провери дали наистина са пускали тези песни — плюс реклами за полинезийски ресторант, селски събор и музей на птици в Бар Харбър. Пускали ги били.

На петия ден, продължи той, сигналът започнал да отслабва и два дни по-късно напълно изчезнал.

— Всичко беше заради тази проклета стоманена пластинка — заключи той, като потъркваше леко с юмрук белега на лявото си слепоочие. — Без никакво съмнение. Вероятно хиляди биха се изсмели, но в мозъка си аз съм напълно сигурен.

Ако някой друг й бе разказал историята, Андерсън щеше да си помисли, че я будалкат, но Джим не се шегуваше — тя надзърна в очите му и разбра, че говори истината.

Големите бури имаха голяма сила.

Блесналата светкавица обля пейзажа в синьо, щраквайки за миг пред очите на Андерсън онова, за което тя — както и съседите й — бе свикнала да мисли като за входен двор. Видя пикапа с първите капки дъжд по предното стъкло; късата алея от пръст; пощенската кутия със спуснат капак, заклещен за по-сигурно в алуминиевата стеничка; извиващите се дървета. Само миг по-късно проехтя гръм и Питър се притисна в нея, със скимтене. Токът угасна. Без да си дава труд да отслабне, примигне или да се поколебае; изгасна съвсем внезапно и окончателно. Изгасна с „авторитет“.

Андерсън посегна към фенера… и ръката й замръзна.

Върху далечната стена грееше зелена точка; точно от дясната страна на уелския гардероб на чичо Франк. Точката отскочи пет сантиметра нагоре, мръдна наляво, после надясно. Изчезна за миг, след което пак се появи. Сънят на Андерсън изникна отново в съзнанието й с цялата си свръхестествена сила на нещо вече преживяно. Тя отново си помисли за фенера в разказа на По, но този път се намесваше и друг спомен: „Война на световете“. Топлинният лъч на марсианците, сипещ зелена смърт из Хамърсмит.

Обърна се към Питър, чувайки как сухожилията на врата й скърцат като несмазани панти на врата, с пълното съзнание какво ще види. Светлината идваше от окото на Питър. От лявото му око. То грееше с омайващата зелена светлина на блуждаещо огънче, носещо се над блато след безветрен, задушен ден.

Не… не „окото“. „Пердето“ грееше… поне онова, което бе останало от него. То се бе свило забележимо в сравнение дори със сутринта, във ветеринарната клиника. Тази половина от муцуната на Питър беше обляна от зловеща зелена светлина, която го караше да прилича на чудовище от детски комикс.

Първият й порив бе да се дръпне от него, да скочи от стола и просто да избяга…

…но това беше „Питър“ в края на краищата. И той вече бе изплашен до смърт. Ако го зарежеше, щеше да изпадне в ужас.

В мрака изтрещя гръм. Този път и двамата подскочиха. После плисна дъждът, подобен на огромна, въздишаща пелена. Андерсън погледна пак към отсрещната стена на помещението, към люлеещата се и потрепваща там точка. Тя й напомни за времето, когато лежеше в леглото като дете и използваше лъскавата рамка на ръчния си часовник, за да проектира подобна точка върху отсрещната стена с движения на китката си.

„Между другото, как въздейства на «теб» това чудо, Боби?“

Заседнал в окото на Питър зелен огън, който маха пердето. Изяжда го. Тя погледна пак и трябваше да се напрегне, за да не подскочи, когато Питър я близна по ръката.

Тази нощ Боби Андерсън не спа почти никак.

Когато Андерсън накрая се събуди, беше почти десет часа и токът бе дошъл — в Централно енергоснабдяване — Мейн изглежда най-после се бяха окопитили. Тя обиколи къщата по чорапи, за да изгаси лампите, след което погледна през прозореца. Питър беше на верандата. Андерсън го пусна вътре и се вгледа внимателно в окото му. Още си спомняше ужаса от предишната нощ, но на ярката лятна дневна светлина тази сутрин, ужасът беше заменен от обаяние. „Всеки“ би се изплашил, помисли си тя, ако види такова нещо в тъмното, при угаснал ток и разкъсваща земята и небето отвън гръмотевична буря.

„Защо, дявол да го вземе, Етъридж не го видя?“