— Гард? Гард, тука ли си още?

— Идвам, Боби — каза той и стана, в ужас от онова, което предстоеше и вече полуповярвал, че е откачил.

Това трябва да е причината, разбира се. Не е възможно да има мъничко слънце в основата на бобиния бойлер, нито нова скорост на тракторчето й, която да предполага левитация… но щеше да му е по-лесно да повярва в което и да е от тези неща, отколкото във факта, че Боби бе написала роман от четиристотин страници на име „Бизонските воини“ за трите седмици, през които Гард не я бе виждал. Роман, който — просто по една случайност — беше най-хубавото нещо, писано някога от нея. Невъзможно, да. По-лесно — по дяволите, „по-разумно“ — беше да вярва, че е полудял и просто да остави нещата дотам.

Стига да можеше.

Боби ставаше от леглото бавно, като гримасничеше — приличаше на грохнала старица.

— Боби… — започна Гардънър.

— Господи, всичко ме боли — изпъшка Андерсън. — И трябва да си сменя… няма значение. Колко дълго съм спала?

Гардънър си погледна часовника.

— Четиринайсет часа, мисля. Или малко повече. Боби, новата ти книга…

— Да. Задръж тази мисъл, докато се върна.

Тя бавно завървя през стаята към банята, разкопчавайки ризата, с която бе спала. Докато се влачеше към банята, Гардънър успя добре да я огледа — доста по-добре, всъщност, отколкото му се искаше — и видя колко много тегло бе загубила. Това надхвърляше всякаква мършавост и стигаше до атрофия.

Боби спря, сякаш усетила, че той я гледа и без да се обръща, заяви:

— Всичко мога да обясня, да знаеш.

— Можеш ли? — попита Гардънър.

Андерсън остана в банята дълго — много по-дълго, отколкото би й отнело ползването на тоалетната и смяната на превръзката — Гардънър беше съвсем сигурен, че тя точно това смяташе да направи. На лицето й просто бе изписан израза „сполетя ме проклятието“. Ослуша се за душа, но той не течеше и Гард започна да се притеснява. Боби изглеждаше съвсем с всичкия си, когато се събуди, ала това означаваше ли непременно, че „беше“ наред? Започнаха да му се привиждат смущаващи видения как Боби се промушва през прозорчето на банята и хуква само по дънки из гората с откачено кискане.

Той постави дясната си ръка върху лявата страна на челото си, където беше белегът. В главата му бе започнала да пулсира лека болка. Изчака да минат още една, две минути, след което стана и тръгна към банята, като полагаше усилия да стъпва тихо и то не го направи съвсем несъзнателно. Видението как Боби прекрачва през прозорчето на банята, за да избегне обясненията, се смени с картината на ведро прерязващата си гърлото Боби, използвайки едно от ножчетата на Гард, за да избегне обясненията завинаги.

Реши, че само ще се ослуша. Ако чуе нормално звучащи движения, ще отиде в кухнята да направи кафе и може би да забърка няколко яйца. Ако не чуе нищо…

Тревогите му бяха излишни. Вратата на банята не се бе затворила докрай, когато тя влезе вътре и, като се оставят настрана другите подобрения, незатворените врати из къщата очевидно още притежаваха стария си навик леко да се открехват сами.

Вратата беше отворена достатъчно, за да види как Боби стои пред огледалото, където неотдавна бе стоял самият Гардънър. Тя държеше четка за зъби в едната си ръка и паста в другата… но още не бе отвила капачката. Стоеше и гледаше в огледалото с почти хипнотична съсредоточеност. Устните й бяха дръпнати назад, а зъбите — оголени.

Андерсън долови раздвижването в огледалото и се извърна, без да полага някакво особено усилие да прикрие измършавелите си гърди.

— Гард, зъбите ми нормални ли ти си виждат?

Гардънър ги погледна. Струваха му се същите, каквито са били винаги, макар че не си спомняше някога да е виждал толкова много от тях — те отново му напомниха онази ужасна снимка на Карън Карпентър.

— Да. — Той усилено се мъчеше да не поглежда към опъналия кожата й гръден кош и болезнената изпъкналост на плаващите й ребра над талията на дънките, увиснали на невероятно силно пристегнатия колан. — Така ми се струва. — Усмихна се предпазливо. — Вижте, госпожо, никакви дупки.

Андерсън се опита да му върне усмивката с все още дръпнати назад по венците устни; резултатът от този експеримент беше доста гротескен. Тя постави показалеца си върху един кътник и натисна.

— Лати и се ато павя тоа?

— Какво?

— Клати ли се като правя това?

— Не. Поне доколкото мога да видя. Защо?

— Просто заради този сън, който непрекъснато се повтаря. Той… — Боби погледна надолу към себе си. — Излез оттук, Гард. Не съм облечена.

„Не се тревожи, Боби. Нямах намерение да ти скоча на кокалите. Най-вече, защото този израз щеше прекалено добре да отговаря на онова, което би се получило.“

— Извинявай — рече той. — Вратата беше отворена. Помислих, че си излязла.

Той затвори, като силно дръпна бравата.

Зад вратата Боби ясно произнесе:

— Знам какво се чудиш.

Гард нищо не каза — просто остана там. Но имаше чувството, че тя знаеше — „знаеше“ — че е още там. Сякаш можеше да вижда през вратата.

— Чудиш се дали не полудявам.

— Не — обади се тогава той. — Не е така, Боби. Но…

— Аз съм толкова нормална, колкото и ти — каза през вратата Боби. — Така съм се схванала, че ми е трудно да ходя и дясното ми коляно е превързано заради нещо, което не мога добре да си спомня, и съм гладна като вълк, и знам, че съм загубила твърде много тегло… ала „съм“ нормална, Гард. Мисля, че преди денят да е свършил, ще изживееш моменти, в които ще се чудиш дали „ти“ си в ред. Отговорът е — и двамата сме.

— Боби, какво става тук? — попита Гардънър. Въпросът му се изплъзна под формата на безпомощен вик.

— Искам да сваля този проклет бинт и да видя какво има под него — изрече през вратата Андерсън. — Изглежда здравата съм си цапардосала коляното. Някъде из гората, сигурно. После искам да взема един горещ душ и да си сложа чисти дрехи. Докато правя тези неща, ти можеш да приготвиш за двама ни някаква закуска. И аз ще ти разкажа всичко.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Добре, Боби.

— Радвам се, че си тук, Гард — добави тя. — Един, два пъти имах лоши усещания. Като че ли ти не се справяше особено добре.

Гардънър почувства как започва да вижда двойно, образът потрепера и отплува във вид на призми. Той прекара ръка през лицето си.

— Няма болка, няма преумора. Отивам да приготвя закуската.

— Благодаря ти, Гард.

Тогава Гардънър се отдалечи, но трябваше да върви бавно, защото независимо колко пъти потъркваше очите си, зрението продължаваше да му прави номера.

Веднага, щом прекрачи прага на кухнята, спря и пак се върна при затворената врата на банята. Беше му хрумнала нова мисъл. Вътре водата вече шуртеше.

— Къде е Питър, Боби?

— „Какво?“ — извика тя под барабанящия душ.

— „Казах, къде е Питър?“ — повтори той, като повиши глас.

— Умря — отвърна Боби, като надвика падащата вода. — Много плаках, Гард. Ала той беше… знаеш…

— Стар — промърмори Гардънър, после се сети и отново повиши глас. — Значи от старост, а?

— Да — извика изпод душа Андерсън.

Той остана там още само за миг, преди да се върне в кухнята, като се чудеше защо бе убеден, че Боби го излъга за Питър и начина, по който беше умрял.

Гард забърка осем яйца и опече бекон на бобиния грил. Забеляза, че след последното му идване тук, над обикновената фурна беше инсталирана микровълнова и над основните места за работа бяха сложени нови неонови лампи, както и над кухненската маса, където Боби най-често се хранеше — обикновено с книга в свободната си ръка.

Той направи кафе, силно и черно, и тъкмо отнасяше всичко на масата, когато дойде и Боби, облечена с чисти джинси и фанелка. Мократа й коса беше увита с кърпа.