Знаеха кой бе причинил тези агонизиращи писъци.

Докато те траеха, не можеше да се чуе никакъв друг мислен глас и единственото, което можеха да направят, бе да ги слушат.

След това настъпи бученето на идващия край и тишина, толкова пълна, че можеше да бъде само смъртта.

Няколко мига по-късно прозвуча слабият пулс от съзнанието на Дик Алисън. Той беше емоционално разтърсен, но съвсем категоричен в командите си.

„Към фермата й. Всички. Да го спрем преди да е направил още нещо.“

Гласът на Хейзъл поде мисълта, усили я — ефектът беше като от втори глас, присъединил се към първия с цел да направят дует.

„Фермата на Боби. Вървете там. Всички.“

Ритъмът от мисления глас на Кайл ги превърна в трио. Радиусът на гласа започна да се разширява, докато той набираше сила.

„Всички. Да го спрем…“

Гласът на Адли. На Нют Берингър.

„…преди да е направил още нещо.“

Онези, които Гард наричаше за себе си Хората от бараката, бяха обединили гласовете си в един-единствен заповеден глас, ясен и нетърпящ възражения… не, че някой в Хейвън дори би си „помислил“ да му възрази.

„Да го спрем преди да е направил нещо на кораба. Да го спрем преди да е направил нещо на кораба.“

Розали Скехан заряза кухненската мивка, без дори да си направи труда да спре водата, течаща върху рибата, която приготвяше за вечеря. Тя отиде при съпруга си в задния двор, където той сечеше дърва и едва не си бе ампутирал няколко от пръстите на крака, когато писъците на Боби започнаха. Без да си кажат дума, те се запътиха към колата си, качиха се и тръгнаха към фермата на Боби, отдалечена на шест километра. Излизайки от пресечката, почти се сблъскаха с Елт Баркър, потеглил от бензиностанцията на стария си харли-дейвидсън. Фриман Мос караше своята камионетка, завладян от леко съжаление — бе харесвал донякъде Гардънър. Той имаше от онова, което бащата на Фрийман наричаше „мъжество“ — ала това нямаше да му попречи да изкорми мръсното копеле. Анди Боузман шофираше своя олдсмобил делта 88, а жена му седеше до него с прилежно събрани върху чантичката й ръце. В нея имаше молекулен възбудител, който можеше да вдигне точковата температура на всичко в диаметър от пет сантиметра до грубо хиляда градуса за петнайсет секунди. Надяваше се да свари Гардънър като рак. „Само да се добера на два метра от него“, не спираше да си мисли тя. „Само тези два метра, нищо повече не искам.“ На по-голямо разстояние действието на устройството не беше сигурно. Знаеше, че може да подобри ефикасността му до половин километър и сега й се искаше да го бе направила, но ако Анди не разполагаше с поне шест чисти ризи в гардероба, ставаше като мечок. Върху лицето на самия Боузман бе застинала яростна гримаса, устните му бяха дръпнати назад, оголили малкото му останали зъби в суха, лишена от слюнка усмивка. „Майката ще ти разплача като те пипна, гадино скапана“, мислеше си той и вдигна сто и четирийсет с олдса, като задмина редица от по-бавно движещи се коли, тръгнали до една към фермата на Боби. Всички се водеха от Заповедния глас, който сега се бе превърнал в ехтяща литания: ДА ГО СПРЕМ ПРЕДИ ДА Е НАПРАВИЛ НЕЩО НА КОРАБА, ДА ГО СПРЕМ ПРЕДИ ДА Е НАПРАВИЛ НЕЩО НА КОРАБА, ДА ГО СПРЕМ, ДА ГО СПРЕМ, ДА ГО СПРЕМ!

Гард стоеше над трупа на Боби, полуобезумял от болка, мъка и шок… и изведнъж челюстите му се разтеглиха в нова, разпъваща сливиците му прозявка. Той се втурна към мивката, като се опитваше да тича без да му се удава особено, благодарение на успокоителното, което беше нагълтал. Всеки път като стъпеше на ранения глезен изпитваше чувството, че в него са се забили безмилостно стиснати метални нокти. Сухотата в устата му вече страшно много се бе влошила. Усещаше крайниците си тежки. Мислите му губеха предишната си яснота… те като че ли се „разтичаха“, подобни на жълтък от счупено яйце. Щом стигна мивката, се прозя отново и умишлено стъпи върху счупения глезен. Болката проряза спускащата се над съзнанието му мъгла като добре наточен сатър.

Той леко отвори крана за топлата вода и си наля чаша с почти гореща вода. Бръкна в шкафа отгоре, събаряйки кутия царевична храна и бутилка кленов сироп на пода. Пръстите му се затвориха около кутия сол, с картинка на малко момиченце отпред. Замъчи се да я отвори, както му се видя поне една година и най-после изсипа в чашата достатъчно сол, за да я размъти. Разбърка с пръст. Надигна я. Вкусът беше все едно се давеше.

Повдигна му се и повърна солената вода, оцветена в синьо. Видя в повърнатото и неразтворени парченца сини хапчета. Някои изглеждаха повече или по-малко цели. „Колко ме накара тя да взема?“

После взе да повръща пак… и пак… и пак. Все едно повтаряше на бис представлението с неудържимото повръщане в гората — някаква претоварена верига в мозъка му упорито задействаше спазмите в стомаха до степен, която можеше да го убие.

Най-после процесът се забави и накрая спря.

Хапчета в мивката. Синкава вода в мивката.

Кръв в мивката. Много.

Той се олюля назад, подпря се на ранения глезен, изкрещя и падна на пода. Намери се с поглед забит право в едното замъглено око на Боби, изцъклено срещу него през неравния терен на линолеума и затвори своите. Моментално разумът му започна да се измъква… и в настъпилия мрак прозвучаха гласове. Не… много гласове, събрани в един. Той го разпозна. Това беше гласът на Хората от бараката.

Те идваха за него, както, предполагаше, винаги бе знаел, че ще го направят… като му дойде времето.

„Да го спрем… да го спрем… да го спрем!“

„Размърдай се или няма да им се «налага» да те спират. Ще те застрелят, дезинтегрират или каквото там искат да ти направят, докато спиш на пода.“

Гардънър се изправи на колене, после успя да застане на крака, като се подпираше на шкафа. Помисли си, че в аптечката в банята имаше кутийка хапчета за разсънване, ала се съмняваше, че стомахът му ще може да ги задържи след последните поражения, които му бе нанесъл. При други обстоятелства би направил този експеримент, но сега Гардънър се опасяваше, че ако неудържимото повръщане започне отново, този път може и да не престане.

„Само не спирай да се движиш. Ако чак толкова ти се приспи, просто стъпи на оня глезен. Това набързо ще те разсъни.“

Щеше ли? Не знаеше. Знаеше единствено, че точно сега трябва да се движи бързо и не беше сигурен дали ще е способен да го прави дълго.

С олюляващи се подскоци стигна до кухненската врата и за последен път погледна назад. Боби, която неведнъж бе спасявала Гардънър от демоните му, сега не беше нищо повече от безформена купчина. Ризата й още пушеше. Накрая той не бе успял да я спаси от нейните демони. Просто да я извади от обсега им.

„Застреля най-добрата си приятелка. Хубава си я свършил, а?“

Гардънър притисна ръка към устата си. Стомахът му забълбука. Той затвори очи и подтисна позивите за повръщане, още преди да са започнали.

Обърна се, отвори пак очи и тръгна да пресича всекидневната. Идеята му беше да се огледа за нещо стабилно, да стигне с подскоци до него и там да се хване. Мозъкът му продължаваше да се стреми да се превърне в онзи сребърен, надут с хелий балон, какъвто бе станал точно преди да бъде отнесен от големия черен ураган. Той се бореше с това желание, колкото можеше, набелязваше си цели и ги достигаше с подскоци. Ако имаше Бог и ако Той беше добър, може би всички те щяха да удържат теглото му и да го преведат през, както му се струваше, безкрайното помещение, като Мойсей през пустинята.

Знаеше, че Хората от бараката ще пристигнат скоро. Знаеше и, че ако още се намира тук, когато дойдат, с него бе свършено. Те се опасяваха да не направи нещо на кораба. Ами, да. Сега, като стана дума, това беше част от нещата, които имаше наум и той знаеше, че там ще бъде в най-голяма безопасност.

Освен това знаеше, че „не може“ да отиде там. Все още.

Първо имаше работа в бараката.

Гардънър се добра до верандата, където с Боби бяха седели до късно толкова много летни вечери, със заспалия върху дъските Питър между тях. Просто седяха там, пиеха бира, а „Ред Сокс“ играеха във Фенуей, Комиски Парк или някое друго проклето място, ала най-вече в радиото на Боби; мънички бейзболни човечета, които подскачаха между лампите и веригите. Седяха тук с кутии бира в кофа със студена кладенчова вода. Говореха за живота, смъртта, Господа, политиката, любовта, литературата. Един, два пъти дори и за възможността да има живот на други планети. Гардънър май си спомняше един такъв разговор, или бяха два, но може би просто умореният му мозък си съчиняваше. Бяха се чувствали щастливи тук. Струваше му се, че това е било много отдавна.