В интерес на истината тази загуба не натъжи почти никого в Хейвън.

Градчето лежеше като бездиханно в юлската омара, а от гората зад фермата на Гарик долиташе равномерното бучене на машините, с които Боби и Гардънър продължаваха да копаят.

Всички останали сякаш бяха потънали в тежка дрямка.

Рут обаче не спеше, а си мислеше за шума, дето идваше откъм къщата на Боби Андерсън (вътре в себе си тя вече не наричаше това място фермата на стария Гарик), както и за самата Боби Андерсън.

От известно време насам в Хейвън съществуваше нещо като единен център на познанието или колективен мисловен процес, споделян от цялото население на градчето. Само преди месец Рут би назовала подобна идея лудост, ала сега тя бе неоспорим факт. Знанието присъстваше и се проявяваше също като онези шушнещи гласове в главата й.

И част от него й казваше, че цялата работа е тръгнала от Боби.

Макар и неумишлено, тя бе поставила началото на всичко. А сега двамата с приятеля й (за Рут той беше абсолютно непроницаем, познаваше го просто, защото го бе виждала да седи вечер заедно с Боби на верандата й) работеха неуморно по четиринайсет часа на ден, с което още повече влошаваха положението. Всъщност Рут не смяташе, че приятелят на Боби наистина разбира какво върши. Според нея той някак си съумяваше да стои извън колективната мрежа.

Интересно как така влошаваха положението?

Рут не знаеше. Дори нямаше никаква представа с какво точно се занимават. Достъпът до това бе блокиран не само за нея, а и за всички в Хейвън. По-нататък щяха да разберат, но нямаше да го научат, а просто щяха да „станат“, точно както по едно и също време бе дошла и секнала едновременната менструация на всички жени между осем и шейсет годишна възраст в градчето. Рут само знаеше, че цялата работа е свързана с разкопките на онова място. Един следобед тя задряма и й се присъни, че Боби и приятелят й от Троя разкопават някакъв гигантски сребърен цилиндър с диаметър около седемдесет метра. С отстраняването на пръстта се виждаше, че от центъра му, като зърно на гръд, се подава друг, значително по-малък цилиндър, върху който са изписани знаците „плюс-минус“. След малко Рут се събуди и разбра, че е сънувала огромна алкална батерия, заровена между камънаците в земята зад къщата на Боби. Батерия, по-голяма и от мандрата на Франк Спрус.

От една страна Рут съзнаваше, че каквото и да разкопаваха Боби и приятелят й в гората, то не би могло да бъде никаква батерия, но от друга — тя бе абсолютно убедена, че става дума „тъкмо“ за това. Явно Боби бе попаднала на някакъв изключително мощен енергиен източник, който буквално я приковаваше към себе си. Ето каква беше силата, която едновременно наелектризираше и сковаваше целия град. Силата, която ставаше все по-осезаема и непреодолима.

Умът й прошепна: „Не се занимавай с това. Да става каквото ще. Обичаха те, Рут, поне то е вярно. Гласовете им звучат в главата ти като шумолене на есенни листа, но ветрецът ги завихря в циклон; чуваш ги и макар понякога да са смътни и неясни, знаеш, че не лъжат. Повярвай им, когато ти казват, че са те обичали и още те обичат. Но ако се забъркаш в това, което става, ще те убият, Рут. Тебе, а не приятеля на Боби, който в известен смисъл е недосегаем, понеже не му се счуват гласове и не «става», освен когато е пиян. Точно това казва и гласът на Боби: «Гард става пиян.» А с останалите внимавай, Рут. Не им се бъркай, защото ще те убият… Нежно, с любов. Затова стой настрана. Нека правят, каквото искат“.

Да, но в такъв случай градът й щеше да бъде унищожен. Не променен, както ставаше с името му, и не унизен, както навремето го бе унижил оня сладкодумен проповедник, а „унищожен“. И Рут също щеше да погине с него, понеже тайнствената сила вече я разяждаше. Усещаше го в себе си.

„В такъв случай какво ще правиш?“

Засега нищо. Нещата биха могли и сами да се оправят. В момента по-важно беше дали няма как да предпази собствените си мисли от външно влияние.

Рут започна да експериментира със скоропоговорки: „Чичковите червенотиквеничковчета. Крал Карл и кралица Клара крали кларинети. Шише се суши на шосе“. След няколко опита тя установи, че може с лекота да задържа непрекъснато една от тях в дъното на съзнанието си. После отскочи до търговския център и си купи малко прясна царевица и кайма за вечеря, а на излизане размени няколко любезни думи с касиерката Мадж Тилетс и с Дейв Рътлидж, който си седеше на обичайното място до входа на магазина и както винаги плетеше без да бърза стол от тръстика с възлестите си и сковани от артрита ръце. Само дето старият Дейв напоследък изобщо не изглеждаше толкова възрастен, колкото бяха свикнали да го виждат. Ни най-малко.

И двамата я изгледаха някак предпазливо и тревожно, дори смаяно.

„Чуват ме, ама не много добре… Заглушавам ги! Ура!“

Рут не знаеше доколко успешно се справя, пък и не биваше да се осланя напълно на своя ход, но той все пак действаше. Това обаче не означаваше, че те не могат да четат мислите й, особено ако няколко души се свържеха в мрежа и вкупом атакуваха нейния мозък, а тя допускаше тъкмо такава възможност. Но най-важното беше, че е постигнала нещо: че в доскоро празния й колчан вече имаше една стрела.

Същата съботна вечер Рут реши да изчака до вторник на обяд, което правеше още около шейсет часа. Ако положението се влошаваше все така, щеше да отиде в щатската полиция в Дери при някой от старите приятели на покойния й съпруг — Монстър Дуган например — и да разкаже какви неща стават на шейсет километра от тях по шосе 9.

Планът не беше от най-добрите, но друг нямаше.

После Рут Маккосланд заспа.

Присъниха й се заровени в земята батерии.

От плана на Рут не излезе нищо заради изчезването на Дейвид Браун. След това тя просто не можеше да напусне градчето. Защото Дейвид го нямаше и всички го знаеха… ала знаеха и това, че момченцето някак си все още продължава да се намира в Хейвън.

По време на „ставането“ винаги идва един момент, който може да се нарече „танца на заблудата“. В Хейвън този момент настъпи с изчезването на Дейвид Браун и започна да се разгръща в процеса на издирването му.

Рут тъкмо слушаше местната емисия новини, когато телефонът й иззвъня. Обаждаше се Мари Браун. Беше изпаднала в истерия и почти не й се разбираше какво говори.

— Успокой се, Мари — рече й Рут и вътрешно се похвали, че вече е вечеряла, защото се очертаваше сериозна работа.

Отначало от думите на Мари единствено й стана ясно, че с детенцето й Дейвид се е случило нещо неприятно по време на някакво детско представление в задния двор, а Хили бил в шок…

— Дай ми Брайънт — помоли я Рут.

— Но ще дойдеш! Обещай ми, че ще дойдеш! — ридаеше Мари. — Моля те, Рут, ела преди да е мръкнало. Все още има време да го намерим, знам го!

— Разбира се, че ще дойда — отвърна Рут. — Но по-добре ми дай Брайънт.

Брайънт също беше замаян, но поне можа да обясни какво се е случило. Цялата работа звучеше доста налудничаво, но нима нещо в Хейвън вече можеше да я учуди? След представлението публиката си тръгнала, останали само Хили и Дейвид да разчистят и приберат реквизита. После Дейвид изчезнал, а Хили припаднал и по-късно не помнел нищо от станалото преди това. Само повтарял, че като види Дейвид ще му подари всичките си пластмасови войничета, но не знаел защо го казва.

— Най-добре е да дойдеш веднага — завърши Брайънт.

На излизане, преди да се качи в колата, Рут спря за малко и хвърли поглед пълен с омраза към главната улица на Хейвън. „Сега пък какво направихте?“ рече си тя. „Какво направихте, по дяволите?“

Рут бързаше, защото до залез слънце оставаха два часа. Тя веднага събра Брайънт, Ев Хилман, Джон Голдън от отсрещната къща и Хенри Апългейт, бащата на Барни в задния двор на къщата. Мари също искаше да се присъедини към групата на търсачите, но Рут настоя тя да остане при Хили. В сегашното си състояние щеше повече да им пречи, отколкото да помага. Родителите, разбира се, веднага бяха претърсили наоколо, но повърхностно и панически, пък и за себе си бяха убедени, че Дейвид по всяка вероятност е прекосил пътя и е навлязал в отсрещната гора, затова и търсенето им бе по-скоро хаотично и безцелно мотаене насам-натам.