Краката на Питър махаха насън, сякаш той преследваше зайци… или търсеше Боби, своята любимка.

Гард отиде с подскоци до лавиците отзад. Те бяха тъмни, прашни, мазни. По тях се търкаляха всякакви забравени железарии, чаркове, ключове.

На една от тези лавици лежеше Звуков космичен бластер. Пак детска играчка. Отстрани имаше ключе. Той предположи, че детето, което е получило това за рожденния си ден, е изпозвало ключето, за да кара пистолета да вие на различни честоти.

А какво можеше да прави сега?

„На кого му пука?“ помисли си уморено Гард. „Цялата тази гадост вече се превърна в една голяма, тъпа досада.“

Досада или не, той пъхна оръжието в колана си и се върна с подскоци до вратата. Там спря и погледна назад към стареца.

Благодаря ти.

Слабо, по-слаби, най-слабо — сухо изшумоляване на листа:

освободи ме от това синко

Да. И теб, и Питър. Можеш да бъдеш сигурен.

Изскочи навън и се огледа. Все още никой друг не бе дошъл. Това беше хубаво… но късметът му не можеше да продължава вечно. Те бяха там; неговото съзнание се докосваше до техните, с вниманието на танцуваща валс двойка непознати. Усещаше ги, че са свързани в

„(мрежа)“

едно общо съзнание. Те не го чуваха… усещаха… или „каквото“ беше там. Или употребата на трансформатора или самото му присъствие в бараката бе отрязвало съзнанието му от техните. Но скоро щяха да узнаят, че, като Елвис, дебел, клатушкащ се, ала куц и сляпо тактуващ си въпреки всичко, той се бе завърнал.

Слънчевата светлина беше ослепителна. Въздухът пареше и вонеше на изгоряло. Къщата на Боби пламтеше като купчинка сухи подпалки в огнище. Докато гледаше, половината покрив се стовари вътре. Към небето литнаха искри, почти безцветни в яркия, залязващ ден. Дик, Нют и останалите не бяха забелязали да има много пушек, защото огънят гореше безцветен при много висока температура. По-голямата част от дима, който бяха видели, идваше откъм подпалените превозни средства в двора.

Гард застина за момент върху здравия си крак на прага, после заподскача към закачалката. Беше минал почти половината път, когато се просна в цял ръст сред праха. Докато падаше, си помисли за Звуковия космичен бластер в колана си. Детска играчка. Детските играчки нямат предпазители. Ако спусъкът е натиснат, жизнено важният Гардънър можеше изведнъж да намалее драстично. Планът на томичукалата за намаляване на тегло. Той измъкна играчката-пистолет от колана си, така внимателно, сякаш бе заредена мина. Изпълзя на ръце и колене оставащия до закачалката път, после с подпиране се изправи.

На десетина метра от него другата половина от покрива на Боби се срути. Горещи искри полетяха към градината и гората отвъд. Гард се обърна към бараката и отново си помисли, с всичка сила: „Благодаря ти, приятелю.“

Стори му се, че последва отговор… някакъв уморен, слаб отговор.

Гардънър насочи играчката към бараката и натисна спусъка. От цевта се стрелна зелен лъч, не по-дебел от молив. Появи се звук като от цвърчаща в тиган пържола. Отначало лъчът се плисна в стената на бараката, подобно на вода от маркуч, после дъските избухнаха в пламъци. „Пак стана горещо“, помисли си уморено Гардънър. „Мечокът Смоуки няма да може да ме надуши.“

Тръгна с подскоци към задната част на къщата, стиснал Звуковия космичен бластер в ръка. По лицето му се стичаха пот и кървави сълзи. „Уинстън Чърчил щеше много да ме хареса“, мина му през ума и той избухна в смях. Видя тракторчето… и в този момент челюстите му се разтеглиха в нова широка прозявка. Хрумна му, че не беше изключено Боби да му бе спасила живота, без дори да подозира. Всъщност, много бе възможно. Сигурно валиумът го е защитил от пълната сила на онази невъобразима енергия, която имаше трансформаторът. Нищо чудно и валиумът да…

Нещо в къщата на Боби — някое от нейните приспособления — гръмна като мощен артилерийски снаряд. Гард инстинктивно наведе глава. Половината къща сякаш се вдигна във въздуха. Другата й половина, за късмет на Гардънър. Той вдигна поглед към небето и втората му прозявка се превърна в широко, глупашко зяпване.

„Ето я къде лети «Ъндърууд»-а на Боби.“

Тя се издигаше все по нагоре, пишеща машина в небето, въртеше се и се обръщаше.

Гард продължи да подскача нататък. Стигна до тракторчето. Ключът беше на таблото. Това бе добре. Имал си бе достатъчно неприятности с ключове, та да му стигнат за цял живот — колкото и малко да оставаше.

Изкатери се на седалката. Зад него се приближаваха коли и завиваха към двора. Той не се обърна да погледне. Тракторчето беше паркирано прекалено близо до къщата. Ако не го подкараше веднага, щеше да се опече като ябълка.

Завъртя ключа. Двигателят на тракторчето не издаде никакъв звук, но това не го разтревожи. То слабо вибрираше. Нещо друго в къщата избухна. Посипаха го искри и прогориха кожата му. В двора прииждаха още коли. Умовете на пристигащите томичукала бяха насочени към бараката и те си мислеха

печена ябълка той се е

изпекъл в бараката

мъртъв в бараката точно така да

Добре. Остави ги да се заблуждават. Новото и Подобрено тракторче нямаше да го издаде. То бе безшумно като нинджа. А той трябваше да тръгва; градината вече гореше, гигантските слънчогледи и огромните царевични стъбла с гигантските си неставащи за ядене кочани пламтяха. Ала по просеката през средата на градината все още можеше да се мине.

„Хей!Хей!“ ХЕЙ, ТОЙ Е ЗАД КЪЩАТА! ТОЙ Е ЖИВ! ТОЙ ОЩЕ Е…

Гардънър сепнато погледна надясно и видя как Нанси Вос префучава през каменистото пространство между имението на Боби и каменната стена, която го разделяше от собствеността на Хърд. Вос караше мотоциклет „Ямаха“. Косата й бе прибрана в плитки, които се вееха зад нея. Лицето й беше като на разярена вещица… макар че тя продължаваше да прилича на Ребека от фермата Сънибрук в съседство със Сестричката, помисли си Гард.

ХЕЙ! ТУК ОТЗАД! ЕЛАТЕ ОТЗАД!

Ах ти, кучко такава, помисли си Гардънър и вдигна Звуковия космичен бластер.

Двайсет или трийсет души бяха влезли в двора. Адли и Кайл бяха между тях; както и Франк Спрус, семейство Голдън, Розали Скехан и Поп Кудър. Нют и Дик останаха назад при пътя, за да поддържат реда.

Всички те се обърнаха към

ТУК! ТУК ОТЗАД! ЖИВ! КУЧИЯТ СИН Е ОЩЕ

крясъците на Нанси Вос. Всички я видяха как препуска през полето на мотоциклета си, прилична на жокей, който язди опърничав кон, докато твърдата система на окачване на ямахата я подхвърляше нагоре-надолу. Всички видяха зеления лъч с дебелина на молив да изскача иззад горящата къща и да обгръща Нанси Вос.

Никой не видя закачалката, която отново започна да се върти.

Цялата стена на бараката беше в пламъци. Част от покрива падна. Искрите лумнаха в тлъста спирала. Една се приземи върху купчина омазнени парцали и те разцъфнаха в огнени рози.

„Избавление“, помисли си Ев Хилман. „Най-последното нещо. Последното…“

За последен път трансформаторът започна да излъчва на тласъци ярка зелена светлина, която миг, два съперничеше на огъня.

Дик Алисън чу изскърцването на закачалката. Умът му бе изпълнен с гневен, дивашки вик на ярост, като разбра, че Гардънър е още жив. Всичко стана бързо, много бързо. Нанси Вос представляваше горяща парцалена кукла сред полето вдясно от къщата на Боби. Ямахата й продължи сама още двайсетина метра, блъсна се в някакъв камък и се преметна във въздуха.

Дик видя изгорения скелет на бобиния пикап, камиона на Мос, олдса на Боузман… и тогава забеляза закачалката.

ДРЪПНЕТЕ СЕ ОТ ОНОВА НЕЩО! МАХНЕТЕ СЕ ОТТАМ! БЯГА…

Ала нямаше никакъв шанс. Дик бе излязъл от мрежата и не можеше да мине покрай двете мисли, които гърмяха като примитивен ритъм в някое рокендролово парче:

„Още е жив. Зад къщата. Още е жив. Зад къщата.“

Продължаваха да пристигат хора. Те нахлуваха в двора като приливна вълна, без да обръщат внимание на горящата къща, горящата барака, оголените, изгорели коли.