— Както го разправяш, звучи сякаш изпуска някакъв отровен газ — бе казал той с надежда да не му е проличало колко неспокоен се чувства в действителност. — Нашествие от Космоса.

— Отровен газ? — повтори Боби. Тя пак се бе дръпнала в себе си. Лицето й, толкова слабо сега, беше затворено и далечно. — Не, не е отровен газ. Наречи го „изпарения“, ако трябва да го кръщаваш някак. Но повече прилича на вибрацията, която се усеща като го докоснеш.

Гардънър не каза нищо. Не искаше да наруши състоянието й.

— Изпарения? Не е и това. Ала „напомня“ изпарения. Ако дойдат техници с уреди за установяване на газови примеси, предполагам, че няма да открият нищо необичайно. В случай, че изобщо корабът влияе по някакъв физически начин на въздуха, той със сигурност ще е неуловим.

— Мислиш ли, че това е възможно, Боби? — тихо попита Гардънър.

— Да. Не твърдя: „знам“, че това се случва, защото не е така. Не разполагам с вътрешна информация. Но смятам, че някакво много тънко покритие върху корпуса на кораба — и то действително „тънко“, навярно с дебелина не повече от молекула — може би се окислява, когато го оголвам и влиза в съприкосновение с въздуха. Това означава, че аз получавам първата, най-силна доза… а после то се разпръсва от вятъра, като радиоактивни частици след ядрена експлозия. Хората в градчето ще получат някаква част… под „някаква“ разбирам „страхотно малка“ в случая.

Боби се намести в люлеещия се стол и отпусна надолу дясната си ръка. Това беше жест, който Гардънър бе виждал много пъти преди и сърцето го заболя за старата му приятелка, като видя как израз на мъка прекосява лицето й. Боби отново вдигна ръка в скута си.

— Ала изобщо не съм сигурна, че става точно това. Има един роман от човек на име Питър Строб, „Носещия се дракон“ — чел ли си го?

Гардънър поклати глава.

— Там се разказва как в атмосферата е всмукан някакъв експериментален химикал, който после попада върху едно предградие в Кънектикът. Онзи газ „действително“ е отровен — нещо като газ за лудост. Хората започват да се бият без никаква причина, някакъв човек решава да си боядиса цялата къща — и прозорците включително — в ярко розово, една жена бяга за здраве, докато получава инфаркт и така нататък. Има и още един роман — казва се „Мозъчна вълна“ и е написан от… — Андерсън смръщи вежди, замислена. Ръката й пак увисна край стола, после се върна в скута й. — Същото име като моето, Андерсън. Пол Андерсън. В него земята минава през опашката на комета и нещо от падналите частици прави животните по-умни. Книгата започва с един заек, който буквално по метода на дедукцията се измъква от хваналия го капан.

— Хитро — откликна Гардънър.

— Да. Ако си имал коефициент на интелигентност 120 преди минаването на земята през опашката на кометата, след това се оказваш с коефициент 180. Разбираш ли?

— Съвършена интелигентност?

— Да.

— Но термина, който ти използва преди, беше учен идиот. Това е точно обратното на съвършената интелигентност, нали?

Андерсън махна с ръка.

— Няма значение.

Сега, легнал тук в леглото, докато се унасяше, Гардънър се запита дали наистина беше така.

Тази нощ му се присъни сънят. Беше съвсем прост. Той стоеше в мрака пред бараката, между къщата и градината. От лявата му страна тракторчето приличаше на тъмна сянка. Мислеше си точно онова, което бе смятал тази вечер — да се приближи и да надникне през единия от прозорците. Какво ли щеше да види? Ами томичукалата, разбира се. Но не го беше страх. Напротив, изпитваше облекчение, радост. Защото томичукалата не бяха някакви чудовища или канибали; те бяха като елфите в онази приказка за добрия обущар. Той щеше да погледне през мръсното прозорче на бараката като онова очаровано дете, което гледа през прозореца на спалнята си на илюстрацията в книжката „Нощта преди Коледа“ (а какво беше дядо Коледа, този весел стар елф, ако не един голям възрастен представител на томичукалата в червен костюм?) и щеше да види как „те“ се смеят и бърборят, насядали край дълга маса, и сглобяват генератори на енергия, левитиращи скейтбордове и телевизори, които показват мисли, вместо филми.

Той се понесе към бараката и изведнъж тя грейна в същия блясък, който бе видял да излиза от преустроената пишеща машина на Боби — сякаш бараката се бе превърнала в някаква странна панаирна латерна, само че тази светлина не беше топло жълта, а ужасно, гнило зелена. Тя се просмукваше през дъските; изпълваше прозорците и през дупките пропускаше лъчи, които рисуваха зли котешки очи по земята. И „сега“ той се изплаши, защото тази светлина изобщо не се излъчваше от някакви мънички дружелюбни пришълци от космоса; ако ракът имаше цвят, той щеше да бъде същия като онзи, който се разливаше от всяка цепнатина, дупчица и прозорец на бараката на Боби Андерсън.

Ала Гард продължи да се приближава, защото в сънищата човек не винаги може да се контролира. Той продължи да се приближава, като вече не искаше да поглежда вътре, както не би искало и детето, което на Бъдни вечер гледа през прозореца на спалнята си, ако види че дядо Коледа се спуска по покрития със сняг покрив от другата страна на пътя, стиснал по една отрязана глава във всяка от облечените си с ръкавици ръце, и как, още капещата от разръфаните вратове кръв, вдига пара на студа.

„Недейте, моля ви, недейте…“

Но продължи да се приближава и щом навлезе сред това зелено сияние, в главата му нахлу рок музика с парализираща, разкъсваща мозъка сила. Сега беше Джордж Търогуд с „Дистройърс“ и Гард знаеше, че когато Джордж започне да свири с онази негова невероятна китара, мозъкът му ще завибрира за миг в убийствена хармония, а после просто ще експлодира като стъклените чаши в къщата, за която бе разправял на Боби едно време.

Всичко това нямаше значение. Важен беше само страхът — страхът от томичукалата в бараката на Боби. Той ги усещаше, почти можеше да ги „помирише“, наситена, електрическа миризма като от озон или кръв.

И… странните звуци, сякаш се плискаше някаква течност. Чуваше ги дори през оглушителната музика в главата си. Напомняха за работеща старовремска пералня, само че шумът не беше от вода, а от нещо, което звучеше лошо, лошо, „лошо“.

Щом се изправи на пръсти, за да погледне в бараката, цялото му лице стана зелено като лицето на труп, изваден от плаващи пясъци. Джордж Търогуд започна да свири на китарата си, Гардънър запищя от болка… и „тогава“ главата му се пръсна. Той се намери седнал в старото двойно легло на стаята за гости, гърдите му бяха покрити с пот, а ръцете му трепереха.

Гард легна отново и си помисли: „Господи! Ако ще сънуваш кошмари за нея, по-добре утре иди и погледни вътре. Освободи съзнанието си.“

Очакваше решението му да предизвика още кошмари; легна си пак с мисълта, че този е само първия. Но не сънува нищо повече.

„Тази“ нощ.

На другия ден се присъедини към Боби на изкопа.