— За Бога, Хили, къде беше?

Доколкото можеше, Хили набързо описа своите перипетии, а баща му и администраторът се опитаха от думите му да установят обективната истина, което не бе много лесно. Той се загубил и попаднал в приземието („Вървях след една фея, татко“ — каза Хили), след което се намъкнал под някакъв котел, за да поспи. Отдолу било много топло, затова си свалил горнището на пижамата, като внимавал да не повреди гипса.

— И кученцата ми харесаха — добави Хили. — Не може ли и ние да си вземем кученце, а, татко?

Санитарят, който откри Хили, бе намерил и горнището на пижамата му. То се търкаляше под котел 2. Човекът се наведе да го измъкне и видя въпросните „кученца“, макар че те се разбягаха от светлината. За тази случка обаче той по-късно не спомена нищо пред господин и госпожа Браун. Те едва ли щяха да понесат втори шок. Санитарят имаше меко сърце и разбираше, че е по-добре родителите да не знаят как синът им е прекарал нощта в компанията на плъхове, някои от които му се видяха наистина колкото кученца, докато бягаха от лъча на фенерчето му.

Когато го питаха за отношението му към тези неща и към други подобни, макар и не чак толкова внушителни негови изяви през следващите пет години, Хили просто свиваше рамене и отвръщаше:

— Какво да правя като все ми се случват разни работи.

Момчето явно е искало да каже, че е с повишена акцидентна склонност, ама по онова време сигурно още не е знаело този ценен научен термин.

Две години след раждането на Дейвид, когато Хили бе осемгодишен третокласник, един ден той донесе вкъщи бележка от своята учителка, госпожа Ъндърхил, която молеше за среща с господин и госпожа Браун. Макар и не без известни притеснения, те побързаха да се отзоват на молбата. Вече знаеха, че предишната седмица всички третокласници в Хейвън са били подложени на тест за интелигентност. Вътре в себе си Брайънт бе почти убеден, че госпожа Ъндърхил ще ги уведоми за това как резултатите на Хили са доста под нормалните и трябва да го запишат за извънкласни занятия. Мари пък тайно смяташе, че Хили има дислексия. Затова през нощта и двамата спаха зле.

А госпожа Ъндърхил направо им каза, че Хили изобщо не се побира в тестовете за неговата възраст: с една дума, момчето било абсолютен гений.

— Най-добре е да го заведете в Бангор, където да го подложат на теста „Уехслър“, за да разберете колко е истинският му коефициент на интелигентност — посъветва ги тя. — Тук при нас ние използваме „Томпал“, но за Хили то е все едно да се опитваш да определиш интелигентността на човек посредством тест за стадо овце.

Мари и Брайънт обсъдиха помежду си идеята на учителката и единодушно я отхвърлиха. Нямаха никакво желание да измерват умствените способности на Хили. Стигаше им да знаят, че не е бавноразвиващ се. Пък и, както Мари каза същата вечер в леглото, това положение обясняваше много неща: и вечното немирство на Хили, и неспособността му да спи повече от шест часа на денонощие, и внезапните му интереси, които припламваха като ураган и после изчезваха също толкова бързо. Веднъж, когато Хили беше почти деветгодишен, тя взе Дейвид и отскочи до пощата за четвърт час, а като се върна, намери кухнята в ужасяващ безпорядък, макар че я бе оставила чиста и спретната, както винаги. Мивката преливаше от изпоцапани с брашно чинии и всякакви други съдове. На масата се топеше бучка масло, а във фурната нещо се печеше. Мари веднага натика Дейвид в детската кошарка и отвори вратичката на фурната, като очакваше в лицето да я лъхнат облаци дим и миризма на изгоряло. Вместо това обаче вътре тя откри тава с кифлички, които макар и безформени, се оказаха доста приятни на вкус, защото вечерта всички си похапнаха от тях. Вярно, Мари първо хубаво нашляпа Хили и го отпрати разплакан и хленчещ в стаята му, а после приседна до масата и рева чак докато не й стана смешно. През цялото това време лъчезарният Дейвид кротко я гледаше, комично сграбчил решетките на кошарката и видът му някак изобщо не пасваше на разигралата се буря.

Едно от положителните качества на Хили беше неговата огромна и искрена любов към по-малкия му брат. Отначало Мари и Брайънт не му позволяваха дори да докосне бебето, нито рискуваха да го оставят сам с него за повече от трийсет секунди, но лека-полека и двамата се поуспокоиха.

— Спокойно можете да изпратите Хили и Дейвид да изкарат две седмици на планина, без нищо да им стане — викаше по този повод Ев Хилман. — Хили е направо влюбен в брат си и ще се грижи за него както трябва, ще видите.

И това си беше чистата истина. Повечето, ако не и всичките неприятности на Хили се кореняха или в искреното му желание да помогне на родителите си, или да направи нещо добро за себе си, само дето от това не излизаше нищо. С Дейвид обаче, който боготвореше и земята под нозете на брат си, Хили просто нямаше как да сбърка…

Поне до 17 юли, когато направи онзи фокус.

Според автора на „Детфордска трилогия“, Робъртсън Дейвис (Господ да му даде още хиляда години живот), отношението ни към магията и магьосниците до голяма степен определя отношението ни към действителността, а от друга страна отношението ни към действителността е показател за това как възприемаме света на вълшебствата, който ни обгражда и ни кара да се чувстваме като малки деца в гората. Това важи и за най-възрастните от нас (а защо не и за самия господин Дейвис?), защото в тази гора някои от дърветата хапят, а от други се носят загадъчни омайни аромати, чието благоухание без съмнение е свойство на кората им.

На Хили Браун му беше съвсем ясно, че живее в свят на чудеса. Такова беше неговото отношение и то си оставаше неизменно, независимо от всичките му неприятности и премеждия. Светът му се струваше изпълнен с някаква мистична красота подобно на стъклените топки, които майка му и баща му всяка година окачваха на коледната елха (Хили също копнееше да украсява елхата, но и той, и родителите му, знаеха от опит, че да му се даде стъклена топка е все едно тя да бъде осъдена на смърт). За него всичко беше толкова прекрасно и тайнствено, колкото кубът на Рубик, който получи за деветия си рожден ден (вярно, тайнствеността на куба бе разкрита още на втората седмица, след което Хили вече го подреждаше за секунди). С една дума, отношението му към магията не можеше да бъде друго, освен едно — той я обожаваше. Тя сякаш бе създадена за Хили Браун. За съжаление обаче той самият, подобно на Дънстабъл Рамзи от „Детфордска трилогия“ на Дейвис, не беше създаден за нея.

Послучай десетия рожден ден на Хили Брайънт Браун трябваше да се отбие в търговския център на Дери, за да избере още един подарък за сина си. По време на почивката за кафе в службата му се обади Мари.

— Знаеш ли, Брайънт, татко е забравил да купи подарък на Хили. Можеш ли да вземеш нещо от негово име, а той ще ти върне парите, като си получи пенсията?

— Разбира се — отвърна Брайънт и мислено добави: „— Ще ми върне парите, когато цъфнат налъмите.“

— Благодаря, скъпи — облекчено въздъхна Мари.

Тя чудесно разбираше, че баща й, който вече се хранеше у тях почти всеки ден, вместо доскорошните пет пъти седмично, беше като трън в очите на съпруга й, но той не се оплакваше, което я караше да го обича още повече.

— Баща ти има ли нещо конкретно предвид?

— Не — каза Мари. — Изцяло се осланя на теб.

Типично за него, рече си Брайънт. Същия следобед той се отби в единия от двата магазина за играчки на търговския център и започна да оглежда различните игри, кукли (онези от тях, които бяха за момченца, ги наричаха с евфемизма „екшън фигури“), модели и комплекти (погледът на Брайънт попадна на голяма кутия с надпис „Млад химик“ и мисълта за това как Хили смесва разни вещества в колби и епруветки го накара да потръпне). Не виждаше нищо подходящо: десетгодишният му син бе станал на такава възраст, когато бебешките залъгалки вече не вършеха работа, но пък все още беше твърде малък за сложни неща като сглобяеми хвърчила или самолетчета с газови двигатели. Абсолютно нищо не му хващаше окото, а Брайънт бързаше. Гостите на Хили щяха да пристигнат в пет, сега беше четири и петнайсет. Нямаше да има време да се прибере.