Затова сега Гардънър използва бариерата си, за да прикрие първата лъжа, която щеше да каже на Боби, откакто преди почти три седмици на 5 юли бе свързал съдбата си с нейната.

— Не знам — отвърна той. — Бях задрямал на верандата. По едно време чух експлозия и блесна някаква зелена светлина. Това е.

Очите на Боби пробягаха по лицето му, после тя кимна:

— Най-добре е да идем в градчето и да видим.

Гардънър се поотпусна. Беше я излъгал, само защото смяташе, че така е по-безопасно, а тя дори му повярва. Сега обаче не му се щеше да се излага.

— А защо не идеш сама? — попита той. — Естествено, ако ти трябва компания…

— Добре, добре — прекъсна го тя нетърпеливо и веднага тръгна.

Той изчака да види пикапа на пътя, после се върна на верандата и би един шут на чашата си. Пиенето му беше вече неудържимо, крайно време бе да го зареже. Наоколо ставаше нещо особено и Гардънър искаше да гледа, а когато си пиян, все едно че си сляп.

Подобни заричания не му бяха за първи път. Понякога дори издържаше известно време без да близне нищо, ала този път не стана така. През нощта, когато Боби се върна, Гардънър спеше пиян на верандата.

Въпреки всичко обаче сигналът на Рут бе приет. Човекът, който го прие, не притежаваше кой знае каква ясна мисъл и работеше заедно с Боби, но нещо постоянно го притесняваше и го караше да пие все повече и повече. Все пак той долови сигнала и дори отчасти го разбра: иначе Гардънър не би излъгал. Що се отнася до Рут, тя вероятно щеше да е много по-доволна от другото си постижение.

Жената умря със запазен разсъдък.

Измежду цялото население на Хейвън най-радостен от процеса на „ставането“ беше Бийч Джърниган. Ако случайно Гардънъровите томичукала се появеха лично пред Бийч и му предложеха да постави по една ядрена бомба в седемте най-големи града на планетата, той без колебание би тръгнал веднага да ангажира самолетни билети. Дори в Хейвън, където напоследък тихият фанатизъм се превръщаше в начин на живот, неговите разбирания и пристрастия минаваха за крайни. А ако макар и за миг си представеше растящите съмнения на Гардънър, той просто би го отстранил веднъж завинаги. Точка.

Разбира се, за поведението на Бийч си имаше причини. През май — малко след рождения ден на Хили Браун — у него се появи някаква дразнеща кашлица, която си остана и не искаше да си отиде. Иначе Бийч нямаше нито хрема, нито температура, но в един момент започна силно да се притеснява, защото не след дълго вече кашляше и по малко кръв. А когато човек има ресторант, той не бива изобщо да кашля, то е ясно. Клиентите се мръщят и стават нервни, после някой се обажда в комисията по обществена хигиена и току-виж ти затворили заведението за цяла седмица, докато си направят тестовете. А приходите от „Хейвън Лънч“ не бяха кой знае колко големи (Бийч работеше по дванайсет часа дневно, от което печелеше едва шейсет и пет долара на седмица и го спасяваше само това, че нямаше дългове), затова затварянето на заведението за цяла седмица през лятото щеше да е катастрофа. Вярно, лятото още не бе дошло, но наближаваше. Ето защо един ден Бийч Джърниган отиде на преглед при доктор Уоруик, а той го изпрати до болницата в Дери, за да си направи рентгенова снимка на дробовете. Когато получи снимката, доктор Уоруик я огледа замислено в продължение на цели двайсет секунди, после повика Бийч и му каза:

— Имам лоши вести за тебе, Бийч. Седни.

Бийч седна. Струваше му се, че ако не бе стола, сигурно би паднал на пода. Краката му изведнъж се подкосиха. През май масовата телепатия в Хейвън още не съществуваше, но дори и без нея всичко му стана ясно и той разбра какво ще му каже доктор Уоруик: не е туберколоза, а рак на белите дробове.

Само че всичко това стана през май, а сега бе юли и Бийч се чувстваше по-здрав отвсякога. Според доктор Уоруик към 15 юли той вече щеше да е приет в онкологията, ала ето че дори не се беше сещал за нея, хранеше се като вълк и смяташе, че на сто метра може да надбяга и Боби Тремейн. Не бе ходил и за втора рентгенова снимка, защото знаеше, че голямото тъмно петно на левия му дроб бе изчезнало. Освен това, ако толкова държеше на снимката, спокойно можеше един следобед да седне и сам да си направи рентгенов апарат. Вече знаеше как да го сглоби.

В този момент обаче, след експлозията, имаше други неща, които трябваше да се предприемат и то бързо.

Направиха събрание, в което взеха участие всички жители на Хейвън. Естествено, не се събраха на едно място, понеже това не беше необходимо. Бийч продължаваше да приготвя своите хамбургери в „Хейвън Лънч“, Нанси Вос сортираше писмата, както обикновено (след смъртта на Джо тя понякога работеше и в неделя), а Боби Тремейн отново се напъха под колата си, за да монтира още една смукателна тръба, така че да понижи разхода на гориво и с четири литра да постигне пробег от поне сто километра. Беше нещо като бензиновите присадки, използвани от Боби Андерсън, ама не съвсем. Нют Берингър, който чудесно съзнаваше, че няма никакво време за губене, пътуваше към къщата на Апългейт с максималната скорост, която се осмеляваше да си позволи. Все едно какво правеха, всички бяха свързани като в локална мрежа от безмълвни гласове: същите гласове, които така силно плашеха Рут.

Четирийсет и пет минути след експлозията в дома на Хенри Апългейт вече се бяха събрали около седемдесет души. Откакто фирмата „Шел“ вече не се занимаваше с ремонт и регулиране на двигатели, работилницата на Хенри бе останала най-голямата в града. Два часа по-късно пристигна и Кристина Линдли, която макар и седемнайсет годишна наскоро бе спечелила втора награда на Четиринайсетия конкурс по фотография в щата Мейн. Момичето изглеждаше уплашено и останало без дъх (но вътрешно тя се чувстваше доста възбудена, ако трябва да сме точни) от пътуването с Боби Тремейн и лудешките му скорости, на моменти надвишаващи сто и осемдесет километра в час. Откакто Боби си оправи доджа, колата вече летеше като жълта стрела.

Бяха изпратили Кристина да направи две снимки на часовниковата кула. Това бе деликатна задача, тъй като кулата вече представляваше безформена развалина от порутени тухли, мазилка и части от часовника, така че на практика трябваше да се направи снимка от снимка.

Кристина бързо прелистваше албума с изгледи от градчето, за който Нют по телепатичен път я бе уведомил, че се намира в кабинета на Рут Маккосланд. Две от снимките ги биваше, но тя ги отхвърли, понеже не бяха цветни. Идеята бе да изработят визуална илюзия на часовниковата кула: нещо, което се вижда, ала не може да се пипне.

С други думи смятаха да проектират в небето гигантски диапозитив.

Хубав фокус.

Навремето Хили Браун сигурно би му се зарадвал.

Кристина тъкмо започваше да губи надежда, когато най-сетне попадна на нужната снимка: великолепен изглед от кметството на Хейвън заедно с часовниковата кула и то обхваната под такъв ъгъл, че се виждаха две от страните й. Идеално. Така щяха да постигнат необходимата перспектива и дълбочина на кадъра. Отдолу Рут грижливо бе отбелязала източника на снимката: списание „Янки“, 5/87 г.

Трябва да тръгваме, Крис, рече й Боби, без да си отваря устата. Той пристъпваше нетърпеливо от крак на крак като малко дете, на което му се пишка.

Да, да. Добре. Именно това…

Тя изведнъж млъкна сепнато.

Господи, рече след малко. Господи.

Боби Тремейн бързо пристъпи към нея. Какво става, по дяволите?

Кристина му посочи снимката.

— За Бога! — кресна с всичка сила Боби Тремейн, а Кристина само кимна.

В седем същата вечер, след безмълвна и изнурителна работа (като се изключи някое и друго изръмжаване, ако някому се стореше, че съседът му се тутка и не върши нищо) устройството вече беше готово. Приличаше на огромен прожекционен апарат за диапозитиви, поставен върху промишлена прахосмукачка.