Никакви птици.

Но липсата им не смущаваше никого.

Продължаваха да ядят и пият и когато изкараха Дуган от бараката на Боби към един и половина следобед, за което разбраха веднага. Всички скочиха на крака и подхванаха оживен, „истински“ разговор. После покриха чиниите и таблите с храна и натъпкаха недоядените сандвичи в найлонови пликове. Клодет Рувъл — майката на Ашли — загъна с алуминиево фолио останките от печеното, приготвено от нея. Накрая излязоха навън и се запътиха към домовете си, като през цялото време бъбреха весело и се усмихваха.

Край на Трета част.

Гардънър се свести към залез слънце със страхотен махмурлук и смътното чувство, че междувременно са ставали неща, за които не може да си спомни.

„Най-сетне успя, Гард“, рече си той. „Получи поредната черна дупка в съзнанието. Доволен ли си сега?“

Той някак си се изправи на крака, заобиколи със залитане къщата, за да не се вижда от пътя, и повърна. В повърнатото имаше и кръв, ала това не го учуди. Не му беше за първи път, макар сега кръвта да бе значително повече отпреди.

Въпреки черната дупка му се бяха присънили някакви зловещи кошмари. Идваха разни хора, после си отиваха и бяха толкова много, че им трябваше само духовата музика в Далас.

„(полицията, Даласката полиция беше тук, драги, а ти така се матира, че дори не ги видя, глупак такъв)“

Кошмари, какво друго.

Той прескочи бълвоча между краката си. С всеки удар на сърцето му светът трептеше разфокусирано и Гардънър изведнъж осъзна, че е бил на косъм от смъртта. Всъщност неговото си беше чисто самоубийство, макар и бавно. Той се подпря на къщата и облегна чело на лакътя си.

— Добре ли сте, господин Гардънър?

— А? — трепна Гардънър и подскочи от изненада.

Сърцето му бясно тупна два пъти, после спря сякаш за цяла вечност и след това заработи така учестено, че ритъмът му стана като картечница. Главоболието му изведнъж премина всякакви граници. Той извърна глава.

Зад него стоеше Боби Тремейн, леко смутен, но и някак поразвеселен. Не си личеше, че съжалява, задето бе изкарал акъла на Гардънър.

— Извинете, сър. Съвсем не исках да ви стряскам…

„Да, ама го направи, майка ти мръсна, и го знаеш чудесно“.

Момчето примигна няколко пъти. Явно беше доловило мисълта му. Гардънър обаче не даваше пет пари.

— Къде е Боби? — попита той.

— Аз… ъ-ъ-ъ…

— За тебе знам къде си. Виждам те пред себе си. Къде е Боби?

— Ще ви кажа — отвърна Боби Тремейн.

Лицето му изведнъж стана много открито и честно, с прям поглед. Гардънър чак си спомни за времето, когато учителстваше. Точно така изглеждаха всичките му ученици, прекарали зимния си уикенд в планината на ски, чукане на мадами и пиене, когато почваха да му обясняват, че за днес не са подготвени, понеже в събота майка им внезапно починала.

— Давай тогава — подкани го Гардънър.

Той се облегна на дървената стена на къщата и впери поглед в юношата, окъпан от червеникавото зарево на залеза. Зад него се виждаше бараката, заключена с катинара и с картони на прозорците.

Същата барака присъстваше и в съня му, спомни си Гардънър.

„Дали пък наистина беше сън? Или просто не искаш да си признаеш, че е било действителност?“

Известно време момчето изглеждаше истински объркано от циничното изражение на Гардънър, после рече:

— Госпожица Андерсън получи топлинен удар. Няколко души са я намерили близо до кораба и веднага са я откарали в болницата в Дери. А вие бяхте в несвяст.

Гардънър бързо се окопити.

— Какво е състоянието й сега? — попита той.

— Не зная. Мъжете още не са се върнали, нито са се обаждали. Поне от три часа насам, откакто аз съм тук.

Гард се отблъсна от стената и почна да обикаля къщата, като се бореше с тежкия махмурлук. Очакваше момчето да го излъже и вероятно то действително го бе излъгало за това, какво е станало с Боби, само че в думите му се усещаше и частица истина: Боби беше болна, ранена или нещо друго. И това обясняваше онези призрачни посещения, които си мислеше, че е видял насън. Явно Боби ги беше повикала с телепатията. Точно така. Разбира се, че го е направила. Телепатията, най-големият трик на седмицата. Само в Хейвън, дами и гущери…

— Къде отивате? — запита Тремейн. Гласът му внезапно бе станал рязък и пронизителен.

— В Дери.

Гардънър вече бе излязъл на алеята, където стоеше пикапът на Боби. До него беше паркиран жълтият додж чалънджър на Тремейн. Той извърна поглед към момчето. Залезът рисуваше остри черни и червени сенки по лицето му и го правеше да изглежда като индианец. Погледна го още по-изпитателно и му стана безпощадно ясно, че всъщност нямаше да отиде никъде. Просто това момче с бързия си автомобил и боксьорските си плещи съвсем не бе оставено тук само за да му съобщи лошите вести в момента, в който Гард успееше да избълва обратно достатъчно от изпития алкохол и да се върне между живите.

„Нима трябва да повярвам, че Боби е копаела като луда в гората, та чак е получила слънчев удар, а през това време верният й приятел е спал на верандата, пиян като чеп. Дали пък? Само дето тя ми каза, че отива на погребението на онази жена, Рут Маккосланд. Още щом отиде в града, аз се замислих за видяното от мене в неделя и почнах да пия… Така става винаги, не знам защо. Естествено, възможно е Боби да е била на погребението, да се е върнала да си смени дрехите и да е отишла да копае, където да е припаднала от жегата, само че изобщо не е било така. Този младеж ме лъжеше. Пишеше го на лицето му. Слава Богу, че не може да прочете мислите ми.“

— Според мен госпожица Андерсън би предпочела да останете тук, за да не изостава работата — тихо каза Боби Тремейн.

— Така ли мислиш?

— Така мислим всички.

Тремейн за миг сякаш се смути още повече, пристъпи от крак на крак и го изгледа недоверчиво. „Не очакваше, че любимият пияница на Боби още може да хапе, нали?“ Тази мисъл го накара да си спомни нещо друго и той пак погледна момчето на светлината на залеза, която вече преминаваше в сиворозова. Боксьорски плещи, красиво лице с трапчинка на брадичката, сякаш излязло изпод четката на Алекс Гордън или Бърни Райтсън, широк гръден кош и тънък кръст. Боби Тремейн, мечтата на американската младеж. Нищо чудно, че онази мадама, Стефани Колсън, бе хлътнала до уши по него. Само че хлътналите му и меки устни никак не се връзваха с останалото, рече си Гардънър. От друга страна не неговите зъби падаха, а на онези като Тремейн.

„Добре де, но защо са го пратили тук?“

„За да ме пази. Да ме държи мирен. Нещо такова.“

— Хубаво — рече той примирено и сговорчиво. — Щом всички мислите така.

Тремейн се поотпусна и побърза да заяви:

— Наистина, това е най-доброто решение, господин Гардънър.

— Идеално. Заповядай вътре да си направим кафе. Бих пийнал една-две чаши. В главата ми все едно бият тъпани. Пък и утре сутринта трябва да станем много рано… — Той млъкна и изгледа Тремейн. — Ти също ще помагаш, нали? Затова са те пратили, предполагам.

— Ъ-ъ-ъ… Да, сър.

Гардънър кимна. После погледна към бараката и на фона на залеза видя как през картоните на прозорците се процежда зелена светлина. За миг му се стори, че част от кошмара му отново оживява: някакви ужасяващи обущари чукаха и тропаха с непознати инструменти, целите озарени в зелено. Не помнеше друг път блясъкът да е бил толкова силен, а и забеляза, че когато Тремейн погледна в тази посока, очите му веднага отскочиха уплашено встрани.

В главата на Гардънър, не съвсем неоснователно, прозвучаха думите на стара песен, после изчезнаха, както бяха дошли:

„Не знам какво правят, но чувам, че се смеят често зад зелената врата… Каква ли тайна има там, зад нея?“

На всичкото отгоре наистина се чуваше някакъв звук. Слаб, ритмичен… дори неясен, но определено неприятен.

Двамата с Тремейн потръпнаха. Гардънър тръгна към къщата и момчето побърза да го последва.