„Анмари пищи: «Християнка!» Гард! Християнка!“

„Тя пищи отново и този път наистина ли му казва да падне, просто да падне? Господи, човек може да си счупи крак по този начин!“

„В тези последни секунди преди хрущящия удар, той все още не може да проумее, как нещата стават толкова бързо сериозни.“

„По някакъв начин е успял да отиде далече в лявата страна на пистата. Борове и смърчове, с натежали от сняг синьо-сиви клони, прелитат като в мъгла на по-малко от два метра от него. Профучава край един показал се от снега камък; лявата му ска не успява да го закачи за сантиметри. Обзет от смразяващ ужас Гард осъзнава, че напълно е загубил контрол, забравил е всичко, на което го учеше Анмари, маневри, толкова лесни на вид, когато ги правиш на детските писти.“

„И сега се движеше… с колко? Трийсет километра в час? Четирийсет? Петдесет? Леден въздух реже страните му и той вижда как линията на дърветата покрай писта «Права стрела» все повече се приближава. Неговата собствена права стрела е станала лек диагонал. Лек, ала все пак достатъчно кривнат, за да е смъртоносен. Вижда, че пътят му скоро ще го изведе окончателно извън пистата и «тогава» щеше да спре, можеше да се обзаложи, тогава щеше да спре много бързо.“

„Анмари пак изпищява и Гард си мисли:“ Християнка? Наистина ли го казва? Та аз не мога да направя дори „рало“, а тя иска от мен да изпълня „християнка“?

„Опитва се да завие надясно, но ските му упорито си остават на курса. Той вече може да види дървото, в което ще се удари, голям, чепат, стар бор. Около чворестия му ствол е направена с боя червена ивица — напълно излишен знак за опасност.“

„Пак се опитва да обърне, ала е забравил как се правеше.“

„Дървото се раздува, сякаш то се е втурнало срещу него, докато той самият стои на място; вижда грапави издутини, щръкнали остри отчупени клони, на които може да се наниже, вижда резки по старата кора, вижда капките, където червената боя е потекла.“

„Анмари изпищява отново и той осъзнава, че също пищи.“

„Шшшшш…“

— Господине? Господине, добре ли сте?

Гардънър рязко седна, стреснат, като очакваше да плати за това движение с нетърпимо пронизваща главата му болка. Но болка нямаше. За момент му се зави свят, което можеше да се дължи на глада, ала главата му беше бистра. Главоболието бе преминало съвсем внезапно, докато беше спал — може би дори, докато бе сънувал самата злополука.

— Добре съм — отговори той и се огледа.

Главата му избумка… при съприкосновението си с някакъв барабан. Едно момиче с отрязани до коленете дънки се засмя.

— Прието е да се удря с палки, човече, а не с глава. Мърморехте нещо насън.

Гард видя, че се намира в микробус… и всичко си дойде на мястото.

— Така ли?

— Да. Не беше приятно.

— И сънят ми не беше приятен — отвърна Гардънър.

— Дръпнете си веднъж от това — предложи момичето и му подаде цигара от марихуана. Цигарето, в което беше пъхната, бе останало от добрите стари времена: на него се мъдреше Никсън в синя риза, разперил пръстите и на двете си ръце в характерния жест двойно V, който вероятно и най-възрастният от другите петима в този микробус не си спомняше. — Гарантирано лекува всякакви лоши сънища — добави момичето тържествено.

„Точно така ми казаха и за алкохола, лейди Дей. Но понякога лъжат. Запомни това от мен. Понякога лъжат.“

Той дръпна лекичко веднъж от учтивост и почти веднага усети как главата му започва да олеква. Върна цигарата на момичето, което седеше облегнато върху плъзгащата се врата на микробуса и рече:

— Бих предпочел да хапна нещо.

— Имам кутия солени бисквити — обади се шофьорът и я подаде назад. — Всичко друго изядохме. Бобъра изяде дори и скапаните „сливи“. Съжалявам.

— Бобъра е способен всичко да изяде — заяви момичето с рязаните дънки.

Хлапето на седалката до шофьора се обърна назад. Беше пълничко момче с широко, приятно лице.

— Не е вярно — каза то. — „Не“ е вярно. „Никога“ не бих изял майка си.

Всички шумно се разсмяха при тази забележка, включително и Гардънър. Когато най-после беше в състояние, той каза:

— Солените бисквити ще ми дойдат екстра. Наистина.

Така и стана. В началото ядеше бавно, колебливо, като се вслушваше във вътрешностите си за признаци на бунт. Не последва нищо и той взе да яде все по-бързо и по-бързо, докато накрая нагъваше с две ръце, а стомахът му ненаситно поемаше всичко.

Кога бе ял за последен път? Не си спомняше. Някъде в мрака. От досегашния си опит знаеше, че никога не яде много, когато е зает с опити да изпие целия свят — и по-голямата част от онова, което се опиташе да изяде, завършваше в скута му или по предницата на ризата му. Това го накара да се сети за голямата мазна пица, която бе изял — беше се „опитал“ да изяде — вечерта в Деня на благодарността през 1980 година. Вечерта, когато бе прострелял Нора през бузите.

„…или можехте да прекъснете единия или и двата очни нерва!“ Изведнъж яростно кресна в главата му адвокатът на Нора. „Частична или пълна слепота! Парализа! Смърт! Всичко, което този куршум е трябвало да направи, е било да запрати някой зъб в каквато и да е посока, каквато и да е проклета посока въобще! Само «един!» И недейте да седите там и на всичкото отгоре да ни разправяте глупости как не сте имали намерение да я убиете. Като сте стреляли в главата на един човек, какво друго сте целили да направите?“

Депресията на тласъци започна да се връща — големи, черни, километрични вълни. „Трябваше да се самоубиеш, Гард. Не биваше да чакаш.“

„Боби е в беда.“

„Е, може и така да е. Ама да чака помощ от човек като теб, е все едно да си наеме пироманиак да й поправи бензинов резервоар.“

„Млъквай.“

„Ти си свършен, Гард. Съсипан. Онова хлапе на плажа несъмнено щеше да те нарече изгърмян фишек.“

— Господине, сигурен ли сте, че ви е добре? — попита девойката. Косата й беше червена, подстригана по пънкарски късо. Краката й стигаха приблизително до сливиците.

— Да — отвърна Гардънър. — Не изглеждам ли добре?

— Преди минута изглеждахте ужасно — мрачно изрече тя.

Това го накара да се усмихне — не на казаното от нея, а на сериозността, с която го бе произнесла — и тя му се усмихна в отговор, с облекчение.

Той погледна през прозореца и видя, че пътуваха на север, по отклонението за Мейн — бяха минали само петдесет километра, значи не може да е спал кой знае колко дълго. Перестите облачета от преди два часа бяха започнали да се превръщат в безцветно сиво, което обещаваше дъжд до следобед — вероятно преди да е стигнал до Хейвън, щеше да е тъмно и той да е мокър до кости.

След като беше затворил телефона при бензиностанцията, той си бе събул чорапите и ги беше изхвърлил в кошчето за боклук край едната от бензиновите колонки. После бе отишъл бос до отсрещния банкет на магистрала 1 и беше застанал край пътя, със стария оръфан сак в едната ръка и вдигнат палец на другата, обърнат в посока север.

След двайсетина минути се бе задал този микробус — относително нов додж с номер от щат Делауеър. На страната му бяха изрисувани две електрически китари с кръстосани като мечове грифове, а под тях името на групата: СЪСТАВ НА ЕДИ ПАРКЪР. Микробусът бе спрял и Гардънър се беше затичал към него — задъхан, с блъскащ го по крака сак и пулсираща, нажежена до бяло болка в лявата страна на главата му. Въпреки болката, внимателно изписаният върху вратата на микробуса лозунг го бе очаровал: АКО ЕДИ СВИРИ, НИКОЙ ДА НЕ ЧУКА.

Сега, седнал в задната част на микробуса, напомняйки си да не се обръща много рязко, за да не се блъсне пак в барабаните, Гардънър видя, че се показва разклонението към Стария плаж с овощната градина. В същото време първите капки дъжд зачукаха по предното стъкло.

— Слушай — рече Еди, докато спираше. — Страшно ми е неприятно да те оставя по този начин. Започва да вали, а ти нямаш дори чифт скапани обувки.

— Всичко ще бъде наред.