Андерсън огледа масата.

— А препечените филийки? — попита тя.

— Приготви си сама скапаните филийки — любезно рече Гардънър. — Аз не съм минал на стоп триста километра, за да ти сервирам закуската.

Андерсън го зяпна.

— „Какво“ си направил? Вчера? В дъжда?

— Да.

— Но, за Бога, какво се е случило? Мюриъл каза, че си на литературно турне, което свършва на 30 юни.

— Обаждала си се на Мюриъл? — Той беше абсурдно трогнат. — Кога?

Андерсън махна с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Вероятно беше права.

— Какво се е случило? — попита отново тя.

Гардънър си помисли да й каже — „искаше“ да й каже, осъзна той, поразен. Затова ли му бе нужна Боби? Наистина ли Боби Андерсън не беше нищо повече от стена, на която да се облегне? Той се поколеба, изпълнен с желание да й разкаже… и не го направи. Щеше да има време за това по-късно.

Може би.

— По-късно — рече той. — Искам да знам какво става тук.

— Първо закуската — заяви Андерсън — и това е заповед.

Гард даде на Боби по-голямата част от яйцата и бекона, а тя не губи време — нахвърли се върху тях като жена, която от дълго време не се е хранила, както трябва. Наблюдавайки я как яде, Гардънър си спомни биографията на Томас Едисън, която бе чел като съвсем малък — на не повече от десет или единайсет години. Едисън изпадал в периоди на трескава работа, когато идеите и изобретенията идвали едно след друго. По време на тези изблици той забравял съпругата, децата, банята, дори храната. Ако жена му не идвала да му поднася яденето, можел е буквално да умре от глад между електрическата крушка и фонографа. На една от страниците го имаше нарисуван, вкопчил ръце в ужасно разрошената си коса — като че ли се опитваше да достигне до мозъка под нея, мозъкът, който не му даваше покой — и Гардънър си спомняше как бе мислил, че този човек изглежда напълно луд.

И, сети се сега той, като докосна лявата страна челото си, Едисън често е имал мигрени. Мигрени и дълбоки депресии.

Гард не забелязваше никакви признаци на депресия в Боби, обаче. Тя изгълта яйцата, изяде седем, осем парчета бекон със съответния брой препечени филийки, поляти с олио и изпи две големи чаши портокалов сок. Щом свърши, звучно се оригна.

— Страхотно, Боби.

— В Португалия хубавото оригване се смята за комплимент към готвача.

— А какво правят след хубаво чукане? Пърдят ли?

Андерсън отметна назад глава и избухна в смях. Кърпата падна от косата й и изведнъж на Гард му се прииска да я отведе в леглото, торба с кокали или не.

Като се усмихна леко, той рече:

— Хубаво, това беше добре. Благодаря. Някоя неделя ще ти приготвя превъзходни яйца „Бенедикт“. Сега давай.

Андерсън се пресегна зад него и измъкна наполовина пълен пакет „Кемъл“. Тя запали една и бутна цигарите към Гардънър.

— Не, благодаря. Това е единственият лош навик, от който почти съм успял да се откажа.

Но още преди Боби да свърши, той вече бе изпушил четири.

— Ти си поогледал наоколо — започна Андерсън. — Спомням си, че ти казах да го направиш и знам, че си ме послушал. Изглеждаш, както се чувствах и аз, след като открих нещото в гората.

— Какво нещо?

— Ако ти кажа сега, ще решиш, че съм луда. После ще ти покажа, но за момента мисля, че е по-добре само да поговорим. Кажи ми какво видя наоколо. Какви промени.

Гардънър ги изброи: подобренията в мазето, купчината проекти, необикновеното малко слънце в бойлера. Странните преустройства в двигателя на тракторчето. Той се поколеба за миг, като си мислеше за добавката в диаграмата на скоростите и я пропусна. Предполагаше, Боби и без това знаеше, че я е видял.

— И някъде сред всички тези неща си намерила време да напишеш нова книга. И то дълга. Прочетох първите трийсет, четирийсет страници, докато те чаках да се събудиш и смятам, че е хубава, освен дето е дълга. Най-добрият роман, който си писала някога, вероятно… а ти си написала няколко чудесни книги.

Андерсън кимна, доволна.

— Благодаря ти. И аз мисля, че стана. — Тя посочи към последното парче бекон в чинията. — Искаш ли го?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя го взе и го изяде.

— Колко време ти отне да го напишеш?

— Не съм съвсем сигурна — поколеба се Андерсън. — Може би три дни. Във всеки случай не повече от седмица. По-голямата част направих насън.

Гард се усмихна.

— Не се шегувам, сериозно — каза Андерсън.

Гардънър спря да се усмихва.

— Чувството ми за време доста се е скапало — призна тя. — Знам, че още не работех върху него на 27-и. Това е последният ден, в който времето — последователното време — ми се струва напълно ясно. Ти дойде тук снощи, на 4-и и той беше свършен. Значи… седмица, най-много. Но наистина не смятам, че бяха повече от три дни.

Гардънър зяпна. Андерсън го изгледа спокойно и избърса пръстите си в салфетка.

— Боби, това е невъзможно — заяви накрая той.

— Щом смяташ така, значи си пропуснал пишещата ми машина.

Гардънър бе хвърлил един поглед на старата машина на Боби, когато сядаше и това беше всичко — вниманието му мигновено бе привлечено от ръкописа. Старата черна „Ъндърууд“ я бе виждал хиляди пъти. Ръкописът, от друга страна, беше нов.

— Ако я бе погледнал по-отблизо, щеше да забележиш ролката компютърна хартия зад нея, както и едно от онези приспособления. Поставка за яйца, батерии и всичко останало. Какво? Това ли?

Тя бутна цигарите през масата към Гардънър, който си взе една.

— Не знам как работи, ама нямам представа как действат и останалите неща — включително и онова, което захранва с енергия „цялата“ къща. — Боби се разсмя на изражението на Гардънър. — Не съм включена към Централно енергоснабдяване — Мейн, Гард. Накарах ги да прекратят обслужването — както те се изразяват, сякаш са напълно убедени, че не след дълго човек пак ще им потърси услугите — чакай да видим… преди четири дни. Това „наистина“ си го спомням.

— Боби…

— Има едно приспособление като онова нещо в бойлера и другото зад пишещата ми машина в свързаната отзад кутия, но то е дядото на всички останали. — Андерсън се засмя — със смехът на жена, обзета от приятни спомени. — В него има двайсет или трийсет сухи батерии. Мисля, че Поли Андрюс от търговския център „Кудър“ ме смята за откачена — изкупих всички батерии, които имаше на склад, а после отидох за още в Огъста. Дали това беше в деня, когато докарах пръстта за мазето? — зададе последния въпрос на себе си тя, като се намръщи. После лицето й се проясни. — Да, май така беше. Историческото търсене на батерии през 1988, минах през седем различни магазина, прибрах се със „стотици“ батерии и тогава спрях в Албиън и взех товар глинеста пръст, за да оправя въздуха в мазето. Почти съм сигурна, че свърших тези две неща в един и същи ден.

Тревожното смръщване отново се появи и за миг Гардънър си помисли, че Боби пак изглеждаше уплашена и изтощена — „разбира се“, че още беше изтощена. Изтощение като това, което Гардънър бе видял снощи, стигаше до мозъка на костите. Само една нощ сън, независимо колко дълъг и колко дълбок, не би могъл да го изтрие. А освен това и тези налудничави, халюцинирани истории — книги, написани насън; цялото захранване на къщата, осигурявано от сухи батерии, пътувания до Огъста за откачени неща…

Само дето доказателствата бяха тук, навсякъде около него. Той ги бе „видял“.

— …„онова“ — каза Андерсън и се засмя.

— Какво, Боби?

— Казах, че беше дяволски трудна работа да направя онова, което захранва с енергия цялата къща и разкопките там отвън.

— Какви разкопки? Там ли е нещото в гората, което искаш да ми покажеш?

— Да. Скоро. Само ми дай още няколко минути. — Лицето на Андерсън пак доби вид на човек, който изпитва удоволствие от разказа си и Гардънър изведнъж си помисли, че това трябва да е изражението на всички хора с истории, които не само „искат“ да разкажат, но и „трябва“ да го направят. От досадника по залите за лекции, който през 1937 година е взел участие в експедиция за изследване на Антарктида и все още си носи избеляващите диапозитиви, за да го доказва до моряка Исмаил, последният от злополучния кораб „Пекуод“, който завършва разказа си с отчаяния вик: „Само аз останах, за да ви разкажа“. Дали онова, което Гардънър долавяше под жизнерадостните, несвързани спомени на Боби за Десетте Шантави Дни в Хейвън беше лудост и отчаяние? Смяташе, че да… „знаеше“, че е така. Кой друг беше по-добре подготвен да забележи признаците? С каквото и да се бе сблъскала Боби тук, докато той четеше поезия на матрони с наднормено тегло и скучаещите им съпрузи, то почти бе успяло да разстрои мозъка й.