Андерсън запали нова цигара с леко трепереща ръка, която накара пламъкът на клечката за миг да се олюлее. Това беше едно от нещата, които човек забелязва само, ако следи за тях.

— Дотогава бях свършила поставките за яйца, а на него и без това щяха да му трябват прекалено много батерии само за една или две, затова взех от кутиите за пури на чичо Франк — на тавана трябва да има десетина такива стари дървени кутии, вероятно дори Мейбъл Нойс от антикварния би дала няколко долара за тях, а ти знаеш каква стипца е „тя“ — и ги натъпках с тоалетна хартия, като се опитах да направя в нея гнезда, за да могат батериите да стоят прави. Нали знаеш… гнезда.

Андерсън правеше бързи, дълбаещи движения с десния си показалец и погледна към Гард, със светнали очи, за да види дали я е разбрал. Гардънър кимна. Чувството за нереалност се прокрадваше отново, усещането че мозъкът му се готви да се изниже през върха на главата му и да отплува към тавана. „Едно питие може да оправи положението“, помисли си той и пулсирането в главата му се усили.

— Но въпреки това батериите продължаваха да падат. — Тя смачка цигарата и веднага запали нова. — Те бяха бесни, направо бесни. Аз също побеснях. Тогава ми хрумна една идея.

„Те?“

— Слязох до къщата на Чип Маккосланд. Надолу по Дъгаут Роуд.

Гардънър поклати глава. Никога не бе слизал по Дъгаут Роуд.

— Е, добре, той живее там с онази жена — предполагам, че нямат законен брак — и около десетина деца. Боже, не знаеш какво значи повлекана… мърсотията по врата й, Гард… изобщо не би могла да се измие, освен ако се използва пневматичен чук преди това. Предполагам, че той е бил женен преди и… няма значение… просто… отдавна не е имало, с кого да си приказвам… имам предвид, че „те“ не разговарят, поне не по начина, по който го правят двама души и аз не преставам да смесвам маловажните неща с…

Думите на Андерсън бяха започнали да изскачат все по-бързо и по-бързо и сега вече почти се препъваха една в друга. „Тя набира скорост“, помисли си с известна тревога Гардънър, „и съвсем скоро ще започне или да крещи, или да плаче.“ Не знаеше мисълта за кое го ужасяваше повече и пак си помисли за Исмаил, Исмаил, втурнал се по улиците на Бедфорд, Масачусетс, вонящ на лудост дори повече, отколкото на китова мас, как сграбчва накрая някакъв злощастен минувач и закрещява: „Слушай! Аз съм единственият оцелял, който може да разкаже, затова най-добре слушай, да те вземат дяволите! Най-добре слушай, ако не искаш да използвам този харпун като шибан супозиторий! Аз имам история за разказване, тя е за оня шибан бял кит и ТИ ЩЕ МЕ СЛУШАШ!“

Той се пресегна през масата и докосна ръката й.

— Разкажи го както искаш. Аз съм тук и те слушам. Разполагаме с достатъчно време; както сама каза, днес е почивният ти ден. Затова говори по-бавно. Ако заспя, значи твърде много си се отдалечила от темата. Става ли?

Андерсън се усмихна и видимо се отпусна. На Гардънър му се искаше пак да попита какво става там в гората. И най-вече кои бяха „те“. Но беше по-добре да изчака. „Всичко лошо се струпва върху онзи, който изчаква“, помисли той и след малка пауза за събиране на мислите, Боби продължи.

— Чип Маккосланд има три или четири кокошарника, това е всичко, което бях започнала да казвам. За няколко долара успях да взема всички поставки за яйца, от които се нуждаех… даде ми дори и няколко от големите. Всяка от тях събира по десет дузини яйца.

Андерсън весело се засмя и добави нещо, което накара Гардънър да настръхне.

— Още не съм ги използвала, но когато го направя, предполагам че ще разполагаме с достатъчно ток, за да може целия Хейвън да се откаже от услугите на Централно енергоснабдяване — Мейн. Като ще остане достатъчно за Албиън, както и за по-голямата част от Троя. И така, пуснах захранването тука — Господи, колко несвързано говоря — и вече бях закачила приспособлението към пишещата машина — май действително съм спала — дремвах, поне — и тук стигаме до въпроса, нали?

Гардънър кимна, като все още се опитваше да възприеме идеята, че може да се окаже и истина, а не само халюцинация, направеното с обикновен тон изявление на Боби, че е по силите й да построи „приспособление“, способно да захрани три градчета с енергия, като използва за източник сто и двайсет батерии.

— Това, което прави устройството зад машината… — Андерсън се намръщи. Главата й леко се наклони, почти като че ли се вслушваше в глас, който Гардънър не можеше да чуе. — Май ще е по-лесно да ти покажа. Иди там и сложи лист хартия, ако обичаш.

— Добре. — Той се запъти към вратата на всекидневната и погледна назад към Андерсън. — Ти няма ли да дойдеш?

Боби се усмихна.

— Аз ще остана тук — заяви тя и тогава Гардънър проумя всичко. Проумя го и дори разбирането му бе на някакво умствено равнище, където се допускаше само чистата логика — нали самият безсмъртен Холмс казваше, че когато елиминираш невъзможното, трябва да повярваш в онова, което остане, колкото и да е невероятно. А там, до онова, което Боби понякога наричаше своя словесен акордеон, „имаше“ нов роман.

„Да, само че машините не пишат книги сами, Гард, стари приятелю. Знаеш ли какво «би» казал вероятно безсмъртния Холмс? Че фактът на стоящия до пишещата машина на Боби роман, плюс фактът, че никога преди не си го виждал, не означава, че това е «нов» роман. Холмс би казал, че Боби е написала тази книга по някое време в миналото. После, докато теб те е нямало, а на нея дъската й се е разхлопвала, го е извадила и го е сложила до машината. Тя може дори да вярва в онова, което ти разправя, но така то не става истина.“

Гардънър пристъпи в задръстения с вещи ъгъл на стаята, който служеше на Боби като място за писане. Беше удобно да стигнеш до лавицата с книги, така че тя можеше просто да се изтъркаля назад върху колелцата на стола и да си вземе почти всичко, което й потрябваше. „Прекалено е хубав, за да е някой изваден от куфара.“

Знаеше какво би казал безсмъртният Холмс за „това“, също: той щеше да се съгласи, че е невероятно „Бизонските воини“ да е роман, изваден от куфара; щеше да твърди обаче, че писането на цяла книга за три дни — и то не на машината, а докато подремваш като котка между повтарящи се пристъпи на деятелност — е аб-со-лют-но невъзможно.

Само че този роман не беше излязъл от никой куфар. Гардънър го знаеше, защото познаваше „Боби“. Боби беше точно толкова неспособна да натика толкова хубав роман в куфара си, колкото Гард да запази здравия си разум, когато ставаше дума за ядрена енергия.

„Майната ти, Шерлок, както и на кабриолета, в който се возите с доктор У. Господи, как ми се пие.“

Желанието — „нуждата“ — да пие се бе върнала изцяло, с плашеща сила.

— Там ли си, Гард? — извика Андерсън.

Този път той съзнателно погледна ролката компютърна хартия. Тя висеше свободно надолу. Погледна зад пишещата машина и действително видя още едно от „приспособленията“ на Боби. То беше по-малко — половин поставка за яйца, като последните две гнезда бяха празни. В останалите четири имаше батерии и върху всяка старателно бе закрепена по една от онези малки фунийки (като ги разгледа по-внимателно, Гард реши, че са направени от консервна тенекия, внимателно изрязана в тази форма с ножици), от върха на всяка излизаше жица — една червена, една синя, една жълта и една зелена. Те отиваха до друго разпределително табло, което изглеждаше като извадено от радио и бе закрепено вертикално с две къси, плоски парченца дърво, залепени към масата, а таблото бе пъхнато като в сандвич между тях.

Една-единствена жица, дебела почти колкото коаксиален кабел, излизаше от разпределителното табло и се включваше в пишещата машина.

— Пъхни вътре малко хартия! — извика Андерсън. Тя се засмя. — „Това“ беше нещото, което почти бях забравила, не е ли глупаво? Те не ми бяха от никаква полза там и едва не полудях, преди да забележа отговора. Седях си един ден в кенефа и като посегнах към тоалетната хартия… „еврика!“ Боже, колко тъпа се чувствах! Просто я навий на валяка, Гард!