В Хейвън Боби Андерсън показваше на Джим Гардънър някакъв видоизменен дихателен апарат. Ев Хилман би го познал; респираторът страшно приличаше на онзи, който той бе взел за полицая, Буч Дуган. Но неговото предназначение беше да предпазва Дуган от хейвънския въздух; респираторът, който Боби демонстрираше, се захранваше точно с него — те бяха свикнали с хейвънския въздух и щяха да го дишат при влизането си в кораба на томичукалата. Беше девет и половина.

По същото време, в Дери, Джон Лиандро бе спрял върху банкета на пътя, недалеч от мястото, където бяха намерени изкормения елен и водещия се на полицаите Роудс и Габънс джип. Той отвори жабката, за да провери 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе купил предишната седмица в Бангор. Извади го за малко, без изобщо да доближава показалеца си до спусъка, макар да знаеше, че не е зареден. Харесваше му стабилността, с която пистолетът запълваше ръката му, неговата тежест, излъчваното усещане за сила. Ала той го караше да се чувства и леко уплашен, сякаш бе отхапал залък от нещо, прекалено голямо за подобните нему да го сдъвчат.

Залък от какво?

Не беше съвсем сигурен. От някакво странно месо.

„Микроби“, заговори майчиният глас в главата му. „Храната по такива места може да накара човек да му стане много, много лошо.“

Той се увери, че кутията с куршуми все още се намира в жабката, после прибра пистолета. Предполагаше, че носенето на пистолет в жабката на моторно превозно средство сигурно е незаконно (отново се сети за майка си, този път дори без да го съзнава), Можеше да си представи как го спира някое ченге за съвсем рутинна проверка, поисква му документите и случайно зърва пистолета, когато Лиандро отваря жабката. Точно по този начин редовно залавяха убийците в „Алфред Хичкок представя“, което те двамата с майка му гледаха всяка събота вечер по кабелната телевизия. Това „също“ щеше да бъде сензация, само че от друг вид: РЕПОРТЕРЪТ НА БАНГОРСКИЯ „ДЕЙЛИ НЮЗ“ АРЕСТУВАН ПО ОБВИНЕНИЕ ЗА НЕЗАКОННО ПРИТЕЖАВАНЕ НА ОРЪЖИЕ.

„Ами, добре тогава, извади си документите от жабката и ги сложи в портфейла си, щом толкова се притесняваш.“

Но нямаше да го направи. Идеята беше съвсем разумна, ама сякаш сама си просеше неприятности… а пък гласът на разума по принцип звучеше прекалено много като гласа на майка му, която го предупреждава за „микробите“ или му описва (както бе правила, когато беше момче) ужасите, които могат да го сполетят, ако забрави да сложи тоалетна хартия по целия кръг на клозетната седалка в обществената тоалетна, преди да седне на нея.

Вместо това Лиандро продължи да кара напред, като съзнаваше, че сърцето му бие малко прекалено бързо и е мъничко по-изпотен, отколкото би могло да се обясни с горещината на деня.

„Нещо голямо… някои дни почти мога да го подуша“.

Да. Там имаше нещо, хубаво. Смъртта на онази жена, Маккосланд (експлозия на отоплителна инсталация през юли? о, „наистина“ ли?); изчезването на тръгналите да разследват случая ченгета; самоубийството на полицая, за когото се предполагаше, че е бил влюбен в нея. И преди което и да е от тези неща, стоеше изчезването на момченцето. Дейвид Брайт бе казал, че дядото на Дейвид Браун наприказвал сума ти откачени глупости за телепатия и фокуси, които ставали действителност.

„Ех, защо не попаднахте на мен, вместо на Брайт, господин Хилман“, помисли си може би за петдесети път Лиандро.

Само че сега „Хилман“ беше изчезнал. Не се бе връщал в къщата, където наемаше стая, повече от две седмици. Не беше ходил в болницата на Дери да посети внука си, макар на сестрите да им се налагало да го гонят предишните вечери. Според официалната версия на щатската полиция Ев Хилман „не беше“ изчезнал, но това бе параграф 22, защото един легален възрастен не може да изчезне, докато „друг“ легален възрастен не съобщи за това лично, попълвайки съответните формуляри за случая. Така че в очите на закона всичко си беше наред. Но нещата „далеч“ не бяха наред в очите на Джон Лиандро. Хазяйката на Хилман в Дери му бе казала, че старецът й дължи шейсет долара — а доколкото Лиандро бе успял да научи, това беше първата неплатена сметка, оставена от възрастния човек в живота му.

„Нещо голямо… странно месо.“

Нито пък с това се изчерпваха всички странности, които водеха началото си от Хейвън напоследък. Един пожар, също през юли, бе убил двама души на Ниста Роуд. Този месец някакъв лекар, пилотиращ малък самолет, бе катастрофирал и изгорял. Това се бе случило в Нюпорт, наистина, ама от контролната кула бяха потвърдили, че злополучният доктор беше прелетял над Хейвън на непозволено малка височина. Телефонните връзки с Хейвън бяха започнали да стават странно трудни. Понякога хората успяваха да се свържат, а друг път — не. Той бе поискал от данъчното бюро в Огъста списък на гласоподавателите от Хейвън (заплащайки изискваната такса от шест долара, за да получи деветте листа компютърна разпечатка) и в свободното си време успя да открие роднини на почти шейсетима от тези хейвънци — роднини, живеещи в Бангор, Дери и околните райони.

Не намери нито един — „нито един“ — който да е виждал хейвънските си роднини след 10 юли или някъде там… вече повече от месец. „Нито един“.

Естествено повечето от интервюираните изобщо не намираха това за странно. Някои от тях не бяха в добри отношения с роднините си от Хейвън и им бе все едно дали няма да ги видят и през следващите шест месеца… или шест години. Други първо изглеждаха изненадани, после се замисляха, когато Лиандро им изтъкнеше големината на периода, за който говореха. Разбира се, лятото бе активен сезон за повечето хора. Времето минаваше с нехайна лекота, каквато зимата изобщо не познаваше. И, естествено, те бяха говорили с леля Мери или брата Бил един, два пъти по телефона — понякога нямало връзка, но друг път се чували.

Имаше и други подозрителни прилики в показанията на хората, които Лиандро интервюира, прилики, накарали ноздрите му да се разширят от миризмата на нещо определено необичайно.

Рики Берингър беше бояджия на къщи от Бангор. Неговият по-възрастен брат, Нют, беше дърводелец-предприемач, който освен това бе и член на градската управа в Хейвън.

— Някъде към края на юли поканихме Нют на вечеря — каза Рики, — но той заяви, че бил болен от грип.

Дон Блу беше агент по недвижими имоти в Дери. Леля му Силвия, която живееше в Хейвън, имала навика да посещава Дон и жена му почти всяка неделя. Последните три седмици все си намирала някакво извинение — веднъж се оправдала с грип („грипът май здравата върлува из Хейвън“, помисли си Лиандро, „никъде другаде, нали разбирате — само в Хейвън“), а в останалите случаи с жегата — било толкова горещо, че просто не й се пътувало. След няколкото зададени въпроса Блу си дал сметка, че са минали по-скоро „пет“ седмици, откакто леля му не се била появявала — а може да са били и шест.

Бил Спрус отглеждаше стадо млечни крави в Клийвс Милс. Брат му Франк имаше стадо в Хейвън. Те обикновено се събирали на една, две седмици, смесвайки изключително големите си семейства за по няколко часа — кланът Спрус изяждал тонове скара, изпивал десетки литри бира и пепси кола, а Франк и Бил сядали или край масата на открито в задния двор на Франк или на предната веранда в къщата на Бил и разменяли мисли за това, което те наричали просто Бизнеса. Бил призна, че е минал месец или повече, откакто за последен път е виждал Франк — първо имало някакви проблеми с доставчика му на храна, както твърдял Франк, после с инспекторите по млякото. Бил, междувременно, трябвало да се справя с възникнали при него неприятности. Шест от породистите му крави умрели по време на последните горещини. И, добави той след малко, жена му получила сърдечен удар. Това лято просто не им останало много време да се виждат с брат му… ала все пак той изрази непресторено учудване, когато Лиандро извади от портфейла си календарче и двамата заедно изчислиха колко време бе минало: братята не се бяха събирали от 30 юни. Спрус подсвирна и килна шапката си към тила.