Някъде на около двеста метра след граничния знак, доджът му просто изгасна. Повечето хейвънски коли и камиони бяха така приспособени, че да не им влияе постоянно покачващото се електромагнитно поле, хвърляно от кораба върху земята през последните близо два месеца (голяма част от тази работа беше свършена в бензиностанцията на Елт Баркър), но колата на Лиандро не бе преминала през такава манипулация.

Той постоя за миг зад волана, зяпнал глупаво в святкащите червени лампички. Изключи от скорост и завъртя ключа. Двигателят не изхърка. По дяволите, соленоидът дори не цъкна.

„Сигурно кабелът се е измъкнал от акумулатора.“

Ала не беше кабелът. Ако бе той, съответната лампичка на таблото щеше да свети. Явно бе нещо дребно. Той знаеше, че не е кабела най-вече, защото му познаваше номерата.

Тук и от двете страни на пътя растяха дървета. Промъкналите се през разлюлените им листа слънчеви лъчи образуваха светли петна върху асфалта и бялата настилка на банкета. Лиандро изведнъж усети, че иззад дърветата го наблюдават очи. Глупаво беше, разбира се, но въпреки всичко идеята го завладя много силно.

„Добре, сега трябва да излезеш и да видиш дали ще успееш да се измъкнеш от пояса с отровен въздух, преди да ти е свършил кислородът. Шансовете ти намаляват с всяка секунда, прекарана тук в треперене.“

Опита още веднъж да запали. Пак нищо.

Той си взе фотоапарата, метна ремъка му през рамо и излезе от колата. Постоя неспокойно загледан в гората от дясната страна на пътя. Стори му се, че чува нещо зад себе си — някакъв тътрещ се звук — и бързо се обърна, дръпнал назад устни в ужасена гримаса.

Нищо… нищо, което би могъл да „види“.

„Гората е прекрасна, тъмна и дълбока…“

„Тръгвай. Като стоиш тук, само си изразходваш въздуха.“

Лиандро отвори отново вратата, пъхна се в колата и извади от жабката пистолета. Зареди го, после се опита да го напъха в десния си преден джоб. Беше прекалено голям. Страхуваше се да не вземе да падне и да гръмне, ако го остави там. Измъкна новата си фанелка от панталона, затъкна пистолета в колана и смъкна блузата надолу, така че да го покрие.

Погледна пак към гората, после с горчивина към колата. Би могъл да направи някакви снимки, разбира се, но какво щяха да покажат те? Само един пуст провинциален път. Такива човек можеше да види из целия щат, дори в разгара на летния туристически сезон. Снимките нямаше да показват липсата на всякакви горски звуци; нито на тях щеше да личи, че въздухът е отровен.

„Това е тя твоята сензация, Джони. О, ти ще напишеш много статии за нея и имам чувството, че ще разправяш на много телевизионни новинарски екипи коя е добрата ти страна, но за снимката върху корицата на «Нюзуик» и наградата «Пулицър» най-добре да забравиш.“

Част от него — по-зрялата част — настояваше, че това е глупаво, че малко е по-добре от нищо, че повечето репортери в света биха убивали, само за да се доберат до частичка от „това“ малко, каквото и да се окажеше то.

Но Джон Лиандро беше по-млад по дух от своите двайсет и четири години. Когато Дейвид Брайт го бе преценил до голяма степен като кретен, не беше сбъркал. Имаше си причини, разбира се, ама причините не променяха факта. Чувстваше се като новак при първото си посрещане с бухалката, който е хванал трудно хвърляне и е стигнал до трета база. Никак не е лошо… но гласът в сърцето му крещи: „Ей, Господи, като си решил да ми даваш късмет, защо не ми го пуснеш всичкия“?

Хейвън се намираше на около километър. Можеше да стигне дотам пеша за петнайсет минути… ама тогава никога нямаше да се измъкне от отровния пояс, преди въздухът в маската му да е свършил и той го знаеше.

„Ако просто бях наел две от тези проклети устройства…“

„Дори да се беше сетил, нямаше достатъчно пари, за да платиш безбожния депозит за две. Въпросът е, Джони, искаш ли да умреш за своята сензация или не?“

Не искаше. Ако снимката му ще излиза върху корицата на „Нюзуик“, не му се щеше да има черна лента около нея.

Лиандро пое обратно към разделителната линия на Троя. Направи петдесетина стъпки преди да осъзнае, че едва доловимо чува шум на двигатели… много двигатели.

„Нещо става в другия край на града.“

„Може да става и върху обратната страна на луната. Не обръщай внимание.“

След още един неспокоен поглед към гората, той тръгна отново. Направи още десетина крачки и разбра, че чува и друг шум: ниско, приближаващо се бучене зад гърба си.

Лиандро се обърна. Челюстта му увисна. В Хейвън по-голямата част от юли бе минала във Всеобщо правене на разни устройства. С напредването на „ставането“ жителите на Хейвън бяха загубили интерес към тези неща… но устройствата си бяха там, странни измишльотини като онези, които Гардънър бе видял в бараката на Боби. Много от тях бяха пуснати да служат за граничари. Хейзъл Маккрийди седеше в кабинета си в кметството, пред екран със слушалки и ги проверяваше поред за кратко. Тя беше бясна, задето я бяха оставили да върши това, когато бъдещето на „всичко“ висеше на косъм някъде там във фермата на Боби. Ала сега… някой най-после бе „влязъл“ в града.

Щастлива от предстоящото забавление, Хейзъл се намести по-добре, за да се заеме с натрапника.

Това беше автоматът за кока кола, който бе стоял пред магазина на Кудър. Лиандро замръзна от удивление, докато го наблюдаваше как се приближава: приятен на вид бялочервен правоъгълник с височина два метра, метър и двайсет широк. Той се плъзгаше бързо през въздуха към него, а дъното му се носеше на около петдесет сантиметра над пътя.

„Попаднал съм в реклама“, помисли си Лиандро. „Някаква много шантава реклама. След една, две секунди вратата на това чудо ще се отвори и оттам ще излети О. Дж. Симпсън.“

Хрумването му беше смешно. Лиандро започна да се смее. И още докато се смееше, се сети, че ето това е снимката… о, Господи, това е неговата снимка, един автомат за кока кола, понесъл се сред земеделския район над двулентовия асфалтов път!

Той посегна към „Никон“-а. Автоматът за кока кола, с тихо бръмчене, заобиколи спрялата кола на Лиандро и продължи напред. Приличаше на халюцинация на луд, но надписът върху предната страна на автомата твърдеше, че — колкото и на човек да му се искаше да повярва в обратното — това е ИСТИНАТА.

Все още подхилвайки се, Лиандро осъзна, че автоматът не спира — всъщност, той набираше скорост. А какво представляваше на практика един такъв автомат? Хладилник, с реклами по него. Хладилниците бяха „тежки“. Автоматът за кока кола, бялочервен управляем снаряд, се плъзна през въздуха към Лиандро. Вятърът слабо засвири в отвора за връщане на монети.

Лиандро забрави за снимката. Той отскочи наляво. Автоматът закачи десния му пищял и го счупи. За миг целият му крак се превърна в нетърпима, изгаряща болка. Лиандро изкрещя в златната купа и се просна по корем отстрани на пътя, раздирайки фанелката си. „Никон“-ът изпъна до край каишката си, удари се в покрития с чакъл банкет на пътя и изхрущя.

„Ах ти, гадино мръсна, този апарат струва четиристотин долара!“

Той се изправи на колене и се обърна, с раздрана фанелка, кървящи гърди и счупен крак.

Автоматът за кока кола се дръпна назад. Увисна във въздуха за миг, а предницата му се въртеше напред-назад в къси дъгички, което напомни на Лиандро за поклащането на радарна антена. Слънцето се отразяваше в стъклената му вратичка. Лиандро можеше да види вътре бутилките кока кола и фанта.

Изведнъж автоматът се насочи към него… и започна да набира скорост.

„Откри ме, Господи…“

Той скочи и се опита на един крак да се добере до колата си. Автоматът се спусна към него, а вятърът печално свиреше в отвора му за връщане на монети.

С писък, Лиандро се хвърли напред и се търкулна. Автоматът не го оцели за около десет сантиметра. Лиандро се приземи върху пътя. В счупения му крак изригна болка. Той изкрещя.

Автоматът се обърна, спря, откри го и пак се засили.